Настрадин Ходжа прекрачил след емира съкровения праг. Това било мъничка стая с килими по пода и стените, В пезулите имало седефени ковчежета с гривни, обеци и огърлици, на стената висяло голямо сребърно огледало. Бедната Гюлджан дори не била сънувала по-рано такова богатство! Настрадин Ходжа се разтреперил, щом видял мъничките й, извезани с маргарит пантофи. Тя вече била успяла да ги подпети! Колко сила му трябвало, за да не издаде вълнението си!
Евнухът посочил с ръка копринената завеска в ъгъла. Там лежала Гюлджан. „Спи“ — рекъл шепнешком евнухът.
Ситни тръпки побили Настрадин Ходжа. Възлюбената му била до него. „Дерзай, стегни се!“ — казал си той.
Но щом се приближил до завеската, чул въздишките на спящата Гюлджан, видял лекото люлеене на коприната до възглавниците — сякаш железни пръсти стиснали гърлото му сълзи бликнали от очите му и дъхът му пресекнал.
— Какво се бавиш, Хюсеин Хуслия? — попитал емирът.
— О, повелителю, вслушвам се в дишането й. Старая се да доловя през тази завеска как бие сърцето на твоята наложница! Как й е името?
— Казва се Гюлджан — отговорил емирът.
— Гюлджан — тихо повикал Настрадин Ходжа.
Завеската, която се люлеела равномерно над мястото на възглавницата, увиснала неподвижно. Гюлджан се събудила и замряла, като не знаела дали още насън; или наяве прозвучал този скъп, близък глас.
— Гюлджан! — повторил Настрадин Ходжа. Тя слабо извикала. Настрадин Ходжа бързо рекъл: — Името ми е Хюсеин Хуслия. Аз съм новият мъдрец, звездоброец и лечител, пристигнах от Багдад на служба при емира. Разбираш ли, Гюлджан, аз съм новият мъдрец, звездоброец и лечител на име Хюсеин Хуслия.
Като се обърнал към емира, Настрадин Ходжа додал:
— Кой знае защо, тя се изплаши, щом чу гласа ми. Сигурно тоя евнух се е държал с нея лошо в отсъствието на повелителя.
Емирът начумерен погледнал евнуха, който се затресъл и се прегънал доземи, без да посмее да каже нито дума за свое оправдание.
— Гюлджан, заплашва те опасност — рекъл Настрадин Ходжа. — Но аз ще те спася и ти трябва да ми вярваш, защото изкуството ми преодолява всичко.
Той млъкнал, очаквайки отговор. Мигар Гюлджан не разбрала, не се досетила? Но ето, зачул се нейният глас:
— Аз те чувам, Хюсеин Хуслия, мъдрецо от Багдад, познавам те и ти вярвам, за което говоря тук, в присъствието на повелителя, чиито нозе виждам през пролуката на завеската ми.
Като не забравял, че пред лицето на емира е необходимо да пази учен и важен вид, Настрадин Ходжа рекъл строго:
— Дай ми ръката си, за да мога да определя по цвета на ноктите болестта ти.
Коприната се люшнала, разтворила се. Настрадин Ходжа предпазливо взел тънката ръка на Гюлджан. Чувствата си той можел да изрази, само като й стисне ръката. Гюлджан му отговорила едва-едва. Той обърнал ръката й с дланта нагоре, разглеждал я внимателно и дълго. „Колко е отслабнала!“ — Мислел си той с болка на сърцето. Емирът се навел през рамото му, засумтял над самото му ухо. Настрадин Ходжа му показал нокътя от кутрето на Гюлджан и угрижено поклатил глава. Макар нокътят на кутрето да не се различавал по нищо от останалите нокти, емирът все пак видял в него нещо особено, свил устни и отговорил на Настрадин Ходжа с многозначителен, разбиращ поглед.
— Какво те боли? — попитал Настрадин Ходжа.
— Сърцето — отговорила тя само с въздишка. — Боли ме сърцето от мъка и тъга.
— Коя е причината за твоята мъка?
— Разделена съм от оня, когото обичам.
Настрадин Ходжа пошепнал на емира:
— Тя се е разболяла, защото е разделена от повелителя.
Лицето на емира грейнало от радост. Той засумтял още по-силно.
— Разделена съм от моя любим! — говорела Гюлджан. — И ето, сега чувствувам, че моят възлюбен е тук, наблизо, но не мога нито да го прегърна, нито да го целуна. О, скоро ли, скоро ли ще настъпи денят, когато той ще ме прегърне и ще ме приближи до себе, си!…
— Всемогъщи аллах! — възкликнал Настрадин Ходжа, като се престорил на учуден. — Каква силна страст й е внушил повелителят за толкова късо време!
Емирът изпаднал в безкраен възторг. Той дори не можел вече спокойно да стои на едно място, пристъпвал от крак на крак и глупаво се кискал в шепата си.
— Гюлджан! — рекъл Настрадин Ходжа. — Успокой се. Оня, когото любиш, те чува.
— Да, да! — не издържал емирът. — Той чува, Гюлджан. Твоят възлюбен те чува!
Иззад завеската се дочул тих смях, напомнящ ромон на вода. Настрадин Ходжа продължил:
— Заплашва те опасност, Гюлджан, но не се страхувай. Аз, знаменитият мъдрец, звездоброец и лечител Хюсеин Хуслия, ще те спася!
— Той ще те спаси! — повтарял възхитеният емир. — Той непременно ще те спаси!
— Чуваш ли какво казва повелителят — завършил Настрадин Ходжа. — Трябва дами вярваш, аз ще те избавя от опасността. Денят на твоята радост е близо. Повелителят сега не може да влезе при тебе, защото го предупредих, че звездите му забраняват да се докосва до покривалото на жена. Но звездите вече изменят разположението си, ти разбираш, Гюлджан! Скоро те ще влязат в благоприятно съчетание и ти ще прегърнеш възлюбения си. Денят, в който ще ти изпратя цера, ще предшествува твоята радост. Ти разбираш, Гюлджан! Щом получиш цера, трябва да бъдеш готова!
— Благодаря ти, благодаря ти, Хюсеин Хуслия! — отговорила тя, като се смеела и плачела от радост. — Благодаря ти, несравними и мъдри изцелителю на болести. Моят възлюбен е наблизо, аз чувствувам как заедно, удар в удар, бият нашите сърца!
Емирът и Настрадин Ходжа излезли.
На портичката ги настигнал главният евнух.
— О, повелителю! — извикал той, като паднал на колене. — Наистина такъв изкусен лечител светът още не е виждал. Три дни тя лежа неподвижно, а сега изведнъж напусна ложето си, смее се и танцува и дори ме удостои с една плесница, когато се приближих до нея.
„Познавам я — помислил си Настрадин Ходжа. — Тя винаги е била бърза в ръката, моята Гюлджан.“
На утринната трапеза емирът обсипал всички придворни с милости, на Настрадин Ходжа подарил две кесии: една голяма, напълнена със сребро, и една по-малка — със злато.
— Ала каква страст сме й вдъхнали ние! — говорел той, като се подсмивал. — Признай си, Хюсеин Хуслия, на тебе не ще да ти се е случвало често да виждаш такава страст, нали? А как трепереше гласът й, как тя се смееше и плачеше! Какво ли още ще видиш, Хюсеин Хуслия, когато заемеш длъжността главен евнух!
Шепот преминал по редиците приведени придворни. По лицето на Бахтияр се плъзнала злорада усмивка. Едва сега Настрадин Ходжа разбрал кой е подсказал на емира мисълта да го назначи главен евнух.
— Тя вече оздравя — продължил емирът — и сега няма никакви причини да бавим назначението ти. Сега ние с тебе, Хюсеин Хуслия, ще пием чай, а после ти ще можеш да се уединиш с лекаря. — Хей ти! — обърнал се той към лекаря. — Иди да си вземеш ножовете. Бахтияр, подай ми указа.
Настрадин Ходжа се задавил с горещия чай и се закашлял. Бахтияр с готов указ в ръце излязъл напред, като треперел от отмъстителна наслада. Подали перо на емира, той се подписал и върнал указа на Бахтияр, който бързо ударил медния издълбан печат.
Всичко това свършили за една минута.
— Ти, изглежда, онемя от толкова голямо щастие, о, почтени ми мъдрецо Хюсеин Хуслия! — с тържествуваща усмивка рекъл Бахтияр. — Но придворният обичай изисква да благодариш на емира!
Настрадин Ходжа превил колене пред емира.
— Най-сетне се сбъдна мечтата ми! — рекъл той. — И как ме е яд за забавянето, което произтича от
