кадилница.
— Хюсеин Хуслия, ние сме силно покрусени — рекъл емирът. — За това е виновен нашият главен евнух, когото виждаш пред себе си.
— О, велики повелителю! — извикал ужасен Настрадин Ходжа. — Мигар той се е осмелил?
— Ех, не! — махнал с ръка емирът, като се понамръщил. — Как може да се осмели щом ние със свойствената ни мъдрост сме предвидили и преди да сме го назначили за главен евнух, сме се погрижили за всичко. Работата е съвсем друга. Научихме днес, че ей тоя негодник, нашият главен евнух, забравил за голямата милост, която му оказахме, като го поставихме на една от най-високите длъжности в държавата, почна престъпно да пренебрегва задълженията си. Възползувай от това, че напоследък не посещаваме нашите наложници, той се осмелил да напусне харема за три дни, за да се отдаде на един пагубен порок, а именно пушенето на хашиш. И в харема редът се разбъркал и спокойствието се нарушило и нашите наложници, лишени от надзор, се сбили помежду си, по-оскубали си косите и си издраскали лицата, с което на нас, великия емир, е причинен несъмнен ущърб, защото жена с издраскано лице или оредели коси не може да се смята съвършена в нашите очи. Освен това случило се още едно събитие, което ни хвърля в скръб и огорчение: нашата нова наложница се разболяла и ето вече трети ден не приема храна.
Настрадин Ходжа трепнал. Емирът с едно движение на ръката го спрял:
— Почакай, не сме свършили още. Тя се разболяла и може да се прости с живота. Ако бяхме влезли при нея поне веднъж, болестта й, дори смъртта й не биха чак толкова силно огорчили нашето сърце, но сега, ти сам разбираш, Хюсеин Хуслия, ние твърде, твърде много сме опечалени. Затова — продължил емирът, като издигнал глас, — за да не се подхвърляме занапред на огорчения и душевни разстройства, решихме да прогоним този негодник и разпътник от неговата длъжност, да го лишим от всички наши милости и да му ударим двеста камшика. А на тебе, о, Хюсеин Хуслия, напротив, решихме да окажем своята велика милост и да те назначим на освободената длъжност, тоест главен евнух на нашия харем.
Краката на Настрадин Ходжа се подкосили, дишането му спряло, вътрешностите му изстинали. Емирът, свъсил вежди, страховито го запитал:
— Ти, изглежда, възнамеряваш да ми възразиш, Хюсеин Хуслия? Може би предпочиташ суетните и мимолетни наслади пред великото щастие да служиш на нашата царствена особа? Отговори, ако е така!
Настрадин Ходжа вече се овладял. Той се поклонил на емира:
— Да пази аллах нашия велик повелител. Милостта на емира към мене, нищожния, е безгранична. Великият владетел притежава вълшебното свойство да отгатва най-тайните и най-съкровени желания на приближените си, което му дава възможност непрестанно да излива върху тях благоволението си. Колко пъти съм мечтал аз, нищожният, да заема мястото на той ленив и глупав човек, който лежи сега на килима и стене с тънък гласец, получил от жезъла справедливо наказание; колко пъти съм мечтал, но не съм се осмелявал да кажа на емира за желанието си. Но ето, самият велик повелител…
— Тогава каква пречка има? — дружелюбно и радостно го пресякъл емирът. — Ей-сега ще повикаме лекаря, той ще вземе ножовете си и ти ще се отдалечиш с него нейде на уединено място, а ние през това време ще заповядаме на Бахтияр да напише указ за назначаването ти главен евнух. Хей! — викнал емирът и плеснал с ръце.
— Нека повелителят сведе слуха си до нищожните ми думи — бързо рекъл Настрадин Ходжа, като поглеждал вратата с боязън. — С голяма радост и готовност бих отишъл с лекаря в уединеното място, но ме спира само грижата за благоденствието на повелителя. След тази работа аз ще трябва дълго да бъда на легло, а новата наложница на повелителя през това време може да умре и сърцето на емира ще се покрие с черната мъгла на скръбта, самата мисъл за която е непоносима и нетърпима за мене. Затова мисля, че трябва отпърво ла изгоним болестта от тялото на наложницата, а чак след това ще отида при лекаря да се подготвя за заемането на длъжността главен евнух.
— Хм — рекъл емирът и с голямо съмнение погледнал Настрадин Ходжа.
— О, повелителю! Та тя вече три дни не приема храна!
— Хм!… — повторил емирът и се обърнал към легналия пред него евнух: — Отговори ни, нищожно изчадие на паяк, много ли е болна нашата нова наложница и действително ли трябва да се тревожим за живота й.
Настрадин Ходжа усещал как по гърба му лазят струйки студена пот. Той очаквал отговора със страшна тревога.
Евнухът рекъл:
— О, велики господарю, тя отслабна и побледня като млада луна, лицето й е сякаш восъчно и пръстите студени. Стариците казват, че това били твърде неблагоприятни признаци…
Емирът потънал в размисъл. Настрадин Ходжа се отдръпнал в сянката и благодарил на димния полумрак, който царял в спалнята и скривал бледнината на лицето му.
— Да! — заявил емирът. — Ако е така, тя може би наистина ще умре, с което ще ни опечали много. Най-важното — ние нито веднъж още не сме влизали при нея. Но уверен ли си, Хюсеин Хуслия, че ще можеш да я излекуваш?
— На великия повелител е известно със сигурност, че от Бухара, та чак до Багдад няма лекар, по- изкусен от мене.
— Върви, Хюсеин Хуслия, и й приготви илача.
— Велики владетелю, длъжен съм отначало да определя болестта й. А за това трябва да я прегледам.
— Да я прегледаш? — емирът се усмихнал. — Когато бъдеш главен евнух, Хюсеин Хуслия, тогава ще успееш да й се нагледаш.
— О, повелителю! — Настрадин Ходжа се привел до земята. — Аз трябва…
— Нищожни робе! — извикал емирът. — Известно ли ти е, че никой от смъртните няма право под страх от ужасно наказание да види лицето на наша наложница? Известно ли ти е това?!
— Известно ми е, о, повелителю! — отговорил Настрадин Ходжа. — Но аз не говоря за лицето. Никога не бих се осмелил да погледна лицето й. Достатъчно ми е да погледна ръката й, защото един такъв изкусен лекар като мене може да познае коя да е болест по цвета на ноктите.
— Ръката ли? — попитал емирът. — Но защо не ни каза отведнъж, Хюсеин Хуслия, ами ни накара да се гневим напразно. Ръката, разбира се, може. Ние лично ще дойдем с тебе в харема; предполагаме, че съзерцанието на женската ръка няма да ни навреди.
— Съзерцанието на ръката не може да навреди на великия повелител — отговорил Настрадин Ходжа, като разсъдил, че той и без това няма да може да се види с Гюлджан насаме и ако свидетелят е неизбежен, нека по-добре този свидетел бъде сам емирът, та по-късно в сърцето му да не се прокрадват никакви подозрения.
ДВАДЕСЕТ И ДЕВЕТА ГЛАВА
Най-сетне след толкова дни на безплодно очакване вратите на харема се отворили пред Настрадин Ходжа.
Пазачите отстъпили приведени, Настрадин Ходжа се изкачил след емира по каменната стълба, минал през една порта, видял прекрасна градина: розови храсти, шибой и зюмбюл, шадравани и басейни от бял и чер мрамор, над които се виела лека пара. По цветята, по тревите, по листата блестяла и трептяла утринна роса.
Бледност и червенина се сменяли всеки миг по лицето на Настрадин Ходжа. Евнухът разтворил широко ореховите, украсени с резба врати! От тъмната дълбочина лъхнал гъст мирис на амбра, мускус и розово масло. Това бил харемът, тъжната обител на прекрасните емирови пленници.
Настрадин Ходжа старателно запомнял всички ъгли, коридори и завои, за да не сбърка после в решителната минута и да погуби себе си и Гюлджан. „Надясно — повтарял той, — сега наляво. Тук има стълба. Тук дежури старица. Сега пак наляво.“ Коридорите се осветявали оскъдно от синя, зелева и розова светлина, която се процеждала през разноцветни китайски стъкла. Евнухът се спрял пред една нисичка врата:
— Тя е тук, повелителю.
