— Но ти опита ли да го подложиш на мъчение?
— О, велики повелителю, и още как! Оня ден му изпотроших ставите, а вчера цял ден разклащах с железни клещи зъбите му.
— Разклащането на зъбите е хубаво изтезание — рекъл емирът. — Странно, че мълчи. Може би ще трябва да ти пратя на помощ изкусен и опитен палач?
— О, не, нека великият повелител не се обременява с грижи! Утре ще приложа ново изтезание: ще пронижа езика и венците на този старец с нажежено шило.
— Почакай, почакай! — възкликнал емирът и лицето му просияло. — Но как тогава ще може да каже името си, щом пронижеш езика му с нажежено шило? Ти не си помислил за това, Хюсеин Хуслия, и не си предвидил, но ние, великият емир, помислихме, предвидихме и предотвратихме грешката ти, от което личи, че макар да си несравнен мъдрец, нашата мъдрост многократно превъзхожда твоята, в което ти сега се убеди.
Радостният, сияещ емир заповядал незабавно да свикат придворните, а когато те се събрали, съобщил им, че днес е надминал с мъдростта си Хюсеин Хуслия, като е предотвратил грешката, която мъдрецът е бил готов да извърши.
Придворният летописец старателно записал всяка дума на емира, за да се прослави мъдростта му в следващите векове.
От този ден завистта напуснала сърцето на емира.
Така благодарение на една случайна грешка Настрадин Ходжа разрушил коварните замисли на враговете си.
Но го спохождали, и все по-често, самотни нощни часове на непоносима мъка. Пълната месечина греела високо над Бухара; със слабо сияние светели кахлените калпаци на безбройните минарета, а мощните им каменни подножия тънели в синкав дим. Летял ветрец, прохладен над покривите и душен долу, дето земята и стените, нажежени през деня, не изстивали и през нощта. Всичко наоколо спяло — дворец, джамии, колиби, само кукумявката тревожела с пронизителни викове горещата дрямка на свещения град. Настрадин Ходжа седял пред отворения прозорец. Той усещал със сърцето си, че Гюлджан не спи, мисли за него и може би двамата сега гледат едно и също минаре, но не се виждат един друг, разделени от стени, решетки, стража, евнуси и старици. Настрадин Ходжа съумял да отключи портите на двореца, но харемът както преди бил заключен здраво, само случаят можел да го отвори пред Настрадин Ходжа. Той неуморно търсел този случай. Напразно! Дори не можал досега да прати вест на Гюлджан за себе си.
Той седял до прозореца, целувал вятъра и му казвал: „Ех, какво ти струва! Литни за минутка през прозореца й, докосни устните й. Предай на Гюлджан моята целувка и моя шепот, кажи й, че не съм я забравил, че ще я спася!“
Вятърът отлитал по-нататък, Настрадин Ходжа оставал сам с мъката си.
Настъпвал денят, а с него — обичайните грижи и тревоги. Пак трябвало да отива в голямата зала и да чака там излизането на емира, да слуша ласкателните думи на придворните, да отгатва хитрите интриги на Бахтияр, да лови погледите му, изпълнени със затаена злост. После трябвало да пада ничком пред емира, да му изказва възхвали, после да седи дълги часове заедно с него, да гледа, скривайки отвращението си, неговото подпухнало, увехнало лице, да слуша внимателно глупавите му приказки, да му обяснява разположението, на звездите. Всичко това до такава степен омръзнало и опротивяло на Настрадин Ходжа, че той дори престанал да измисля за емира нови доказателства и всичко наред — главоболието на емира, недостига на вода в нивите, повишаването на цените на пшеницата, — всичко обяснявал с едни и същи думи, като се позовавал все на едни и същи звезди.
— Звездите Сад-ад-Забих — казвал той с отегчен глас — противостоят на съзвездието Водолей, докато планетата Меркурий е застанала наляво от съзвездието Скорпион. С това се обяснява днес безсънието на повелителя.
— Звездите на Сад-ад-Забих противостоят на планетата Меркурий, докато трябва да запомня това… Повтори, Хюсеин Хуслия.
Великият емир нямал никаква памет. На следния ден разговорът започвал отново:
— Морът по добитъка в планинските местности се обяснява с това, о, велики емире, че звездите Сад- ад-Забих са влезли в съчетание със съзвездието Водолей, докато планетата Меркурий противостои на съзвездието Скорпион.
— Значи звездите Сад-ад-Забих — казвал емирът. — Трябва да запомня това.
„Всемогъщи аллах; колко е глупав! — с тъга мислел Настрадин Ходжа. — Той е по-глупав и от багдадския халиф! Колко ми е омръзнал, и скоро ли ще се измъкна оттук!“ А емирът подхващал други разговори:
— В нашата държава, Хюсеин Хуслия, дарят сега пълен мир и спокойствие. И дори нищо не се чува за оня нечестивец. Къде ли е могъл да се дене и защо ли мълчи? Обясни ми, Хюсеин Хуслия.
— О, всемогъщи господарю, средоточие на вселената! Звездите на Сад-ад-Забих… — започвал отегчено Настрадин Ходжа и повтарял отново всичко, казано вече много пъти. — А освен това, велики емире, тоя нечестивец Настрадин Ходжа е бил в Багдад и, разбира се, е слушал, за моята мъдрост. Когато му е станало известно, че съм пристигнал в Бухара, скрил се е, обзет от страх и трепет, защото знае, че нищо не ми струва да го заловя.
— Да го заловиш! Това би било много хубаво! Но по какъв начин мислиш да го заловиш?
— За това ще изчакам благоприятно съчетание на звездите Сад-ад-Забих с планетата Юпитер.
— С планетата Юпитер — повторил емирът. — Трябва да запомня това. Знаеш ли, Хюсеин Хуслия, каква мъдра мисъл ни осени тая нощ? Помислихме, че Бахтияр трябва да се прогони от неговата длъжност, а тебе да поставим велик везир.
И Настрадин Ходжа трябвало да падне ничком пред емира, да го възхвали и му благодари, а после да му обясни, че сега не бива да се прави смяна на везирите, защото звездите от Сад-ад-Забих не благоприятствуват за това. „По-скоро, по-скоро да се измъкна оттук!“ — възклицавал мислено Настрадин Ходжа.
В очакване на сгоден случай Настрадин Ходжа влачел в двореца безрадостно, тъжно съществование. Теглело го към пазара, сред тълпата, към чайханата, към опушената механа; той би дал всички ястия на емира за една паница подлучена, пареща от пипер чорба от овнешки крака, за жилите и хрущялите в пазарския, евтин пилаф. Би разменил своя сърмен халат за коя да е окъсана вехтория, само вместо славословия и възхвали да чуе проста, неизкуствена реч и гръмовит смях от все сърце.
Но съдбата продължавала да изпитва Настрадин Ходжа и не пращала сгоден случай. А през това време емирът все по-често питал кога най-сетне звездите ще му позволят да вдигне с царствена ръка покривалото на новата наложница.
ДВАДЕСЕТ И ОСМА ГЛАВА
Веднъж емирът повикал багдадския мъдрец в неочакван час. Било много рано, целият дворец спял, чувал се плисъкът на дворцовите шадравани, гукали гургулици, шумолели криле. „Защо ли съм му потрябвал?“ — недоумявал Настрадин Ходжа, като се изкачвал по ясписните стъпала към емирската спалня.
Насреща му безшумно като сянка от спалнята се измъкнал Бахтияр. Те си разменили пътем поздрави. Настрадин Ходжа се напрегнал, предчувствувайки някаква измама.
В спалнята заварил главния евнух. Като стенел жаловито, Негово Велико Целомъдрие лежал ничком пред ложето на емира, а наблизо на килима се търкаляли отломки от палмов, украсен със злато жезъл.
Тежки кадифени завеси отделяли спалнята от пресния утринен вятър, от слънчевите лъчи и чуруликането на птиците. Тя се осветявала от мъждивия пламък на един светилник, който, макар и направен от чисто злато, пушел и вонял не по-малко от обикновен глинен светилник. В ъгъла димяла гравирана кадилница и изливала остро и сладостно благоухание, безсилно обаче да надвие задушливата миризма на овча лой. Въздухът в спалнята бил толкова гъст, че Настрадин Ходжа почувствувал как нещо го гъделичка по носа и го дращи в гърлото.
Емирът седял с изпружени изпод коприненото одеяло космати крака; Настрадин Ходжа забелязал, че петите на повелителя са тъмножълти, като че ги бил опушвал отвреме-навреме над индийската си
