много усилия, за да привлече в мрежите си всяка поредна жертва; гърнетата му се пълнели по-бавно, отколкото, желаел. „Ах, ако можех да се избавя от грозотията си! — мечтаел той. — Тогава хората нямаше да се разбягват, щом ме видят, щяха да се отнасят към мен с доверие и нямаше да подозират коварство в думите ми. И тогава щях да ги лъжа много по-лесно и доходите ми биха се увеличили несравнимо по- бързо.“
Когато из града се разнесъл слух, че новият мъдрец на емира Хюсеин Хуслия е проявил необикновено изкуство в лечението на болести, лихварят Джафар грабнал една кошница с богати подаръци и се явил в двореца при Арсланбег.
Арсланбег надникнал в кошницата и изразил пълна готовност да услужи:
— Ти дойде тъкмо навреме, почтени Джафар. Нашият повелител се намира днес в щастливо разположение на духа, надявам се, че няма да ти откаже.
Емирът изслушал лихваря, приел подаръка — златна шахматна дъска с бели полета от слонова кост — и заповядал да повикат мъдреца.
— Хюсеин Хуслия — рекъл той, когато Настрадин Ходжа превил колене пред него. — Ето този човек, лихварят Джафар, е наш предан роб, който има заслуги пред нас. Заповядваме ти незабавно да го излекуваш от гърбицата, куцането, пердето и другите недъзи.
И емирът се извърнал в знак, че не желае да слуша никакви възражения. На Настрадин Ходжа оставало само да се поклони и да излезе. Подире му изпълзял лихварят, влачейки гърбицата си като костенурка.
— Да вървим по-скоро, о, мъдри Хюсеин Хуслия! — рекъл той, без да познае под лъжливата брада Настрадин Ходжа. — Да вървим по-скоро, слънцето още не е залязло и аз ще успея да се излекувам, преди да падне нощта… Нали чу: емирът ти заповяда да ме излекуваш веднага!
Настрадин Ходжа вътрешно проклинал и лихваря, и емира, и самия себе си, задето се престарал в превъзнасянето на мъдростта си. А как ще се измъкне сега от тази работа? Лихварят дърпал Настрадин Ходжа за ръкава и го карал да ускори крачките си. Улиците били пусти, краката на Настрадин Ходжа потъвали в горещата прах. Той вървял и си мислел: „Как ще се откопча сега? — Изведнъж се спрял: — Май е дошло време да изпълня клетвата си! — В един миг той пресметнал и претеглил всичко. — Да, дошло е време! Лихварю, о, безжалостни мъчителю на сиромасите, днес ти ще бъдеш удавен!“ Той се извърнал, за да не забележи лихварят блясъка в черните му очи.
Те кривнали в уличката, където вятърът се въртял и вдигал вихрушки прах. Лихварят отворил пред Настрадин Ходжа вратата на къщата си. В дъното на двора зад нисичкия стобор, който отделял женската половина, Настрадин Ходжа зърнал през листата някакво движение, доловил шепот и тих смях. Били жените и наложниците, които се радвали, че е дошъл гост, други развлечения в пленничеството си те не познавали. Лихварят се поспрял, погледнал страховито — и всичко стихнало… „Аз ще ви освободя днес, прекрасни пленници!“ — помислил си Настрадин Ходжа.
Стаята, в която го въвел лихварят, била без прозорци, а вратата се затваряла с три ключалки и още някакви резета, чиято тайна била известна само на стопанина. Той дълго се щурал, дрънкал с ключовете, преди резетата да паднат и вратата да се отвори. Тъкмо тук се пазели гърнетата, тук лихварят спял на дъските, които скривали входа към подземието.
— Съблечи се! — заповядал Настрадин Ходжа. Лихварят свалил дрехите си. Гол той бил неописуемо грозен. Настрадин Ходжа затворил вратата и почнал да чете заклинания.
През това време в двора се събрали многобройните роднини на Джафар. Мнозина от тях имали дългове към него и се надявали, че днес от радост той ще им ги опрости. Напразно се надявали: лихварят чувал през вратата гласовете на длъжниците си и злобно се усмихвал. „Ще им кажа днес, че им опрощавам дълговете — мислел си той, — но разписките няма да им върна, разписките ще останат при мен. И те, успокоени, ще почнат безгрижен живот, а аз няма да им кажа нищо, ще мълча, но скришом ще пресмятам цялото време. И когато на всяка танга от дълга се прибавят още десет танга и сумата на дълга превиши стойността на къщите, градините и лозята, които сега принадлежат на длъжниците ми, ще повикам съдията, ще се отрека от обещанието си, ще предявя разписките, ще продам цялото им имущество, ще ги оставя просяци и ще напълня със злато още едно гърне!“ Така мечтаел той, разяждан от неутолимо користолюбие.
— Стани и се облечи! — рекъл Настрадин Ходжа. — Сега ще отидем при езерото на шейха Ахмед и ти ще се потопиш в свещените му води. Това е необходимо за изцелението ти.
— Езерото на шейха Ахмед! — уплашено възкликнал лихварят. — Аз вече съм се давил веднъж във водите му. Запомни, о, мъдри Хюсеин Хуслия, че аз не знам да плувам.
— По пътя за езерото трябва непрестанно да четеш молитви — рекъл Настрадин Ходжа. — И не бива да мислиш за земните неща. Освен това ще вземеш една кесия със злато и на всеки срещнат ще подаряваш по една жълтица.
Лихварят стенел и охкал, но изпълнил всичко точно. Из пътя те срещали различни хора — занаятчии и просяци; пребледнял, той дарявал всекиму по една жълтица. Отзад вървели многобройните роднини. Настрадин Ходжа нарочно ги повикал да видят, за да избегне по-късно обвинението, че преднамерено е удавил лихваря.
Слънцето се спускало зад стрехите, дърветата били покрили езерото със сянката си, звънтели комари. Джафар повторно се съблякъл, приближил се до водата.
— Тук е много дълбоко — рекъл той жаловито. — Хюсеин Хуслия, не забравяй: аз не знам да плувам.
Роднините наблюдавали мълчаливо. Лихварят, като закривал с длан срамотиите си и боязливо се гушел, обиколил насам-натам, за да избере по-плитко място.
Но ето, Джафар приклекнал и страхливо опитал водата с крак, като се държал за надвисналите храсти.
— Студено — оплакал се той; очите му се ококорили.
— Много се бавиш! — отговорил Настрадин Ходжа, като се стараел да не гледа лихваря, за да не допусне в сърцето си несправедлива жалост. Но си спомнил страданията на сиромасите, разорени от Джафар, спечените устни на болното дете, спомнил си сълзите на стария Нияз; лицето на Настрадин Ходжа пламнало от гняв, той смело и открито погледнал лихваря право в очите.
— Много се бавиш! — повторил той. — Ако искаш да се излекуваш, влизай!
Лихварят стъпил във водата. Влизал навътре много бавно и когато краката му били до колене във водата, коремът все още бил на брега. Най-сетне се изправил. Дълбочината досами брега му идвала до кръста. Разлюшкали се водораслите, които гъделичкали със студените си докосвания тялото му. Като мърдал зиморничаво плешки, той пристъпил напред и се озърнал. Направил още една крачка и пак се озърнал. В очите му се четяла няма молба. Настрадин Ходжа не обърнал внимание на тая молба. Да съжали лихваря би значило да обрече хиляди сиромаси на по-нататъшни страдания.
Водата покрила гърбицата на лихваря, но Настрадин Ходжа неумолимо го гонел все по-далече към дълбокото.
— Още, още… Нека водата стигне до ушите ти, иначе не се наемам да те излекувам. Хайде, върви по- смело, почтени Джафар! По-смело! Направи още една крачка! Хайде още малко!
— Елп! — изведнъж рекъл лихварят и потънал с глава под водата.
— Елп! — повторил, той, като се показал след секунда на повърхността.
— Той се дави! Той се дави! — развикали се роднините.
Вдигнала се тревога, започнала блъсканица, на лихваря протягали ръце, тояги; едни искали да му помогнат от чисто сърце, други се стараели само за очи.
Настрадин Ходжа веднага определил кой от тия хора колко дължи. Самият той тичал, викал и се грижел повече от всички:
— Хайде! Хайде дай ръка, почтени Джафар! Чуваш ли, дай ръка! Дай!
— Дай! Дай! — в хор повтаряли роднините.
Лихварят продължавал да се гмурка мълчаливо, като се показвал на повърхността все по-рядко и по- рядко. И тук, в тия свещени води той щял да намери края си, ако отнякъде не дотичал един бос водоносец с празен мях на гърба.
— Ха! — възкликнал той, като видял давещия се. — Та това е лихварят Джафар!
И без да се замисля, както си бил с дрехите, скочил във водата, протегнал ръка, отсечено викнал:
