По-надолу се натъкнах на статия за сенатор Лодий, водача на опозицията, който обвиняваше градския консул в опасно бездействие, довело до увеличаването на престъпността в града. Не само че били зачестили случаите на убийства и обири, а като капак на всичко дошло и изчезването на Червения елфически воал, заради което трябвало да се плати на елфите, макар и да не сме го били получили.
Това, което прави този воал толкова рядък и ценен, е способността му да създава непроницаемо поле срещу всякаква магия. Платът, от който е изтъкан, е единствената материя на света, през която не могат да проникват вълшебства. Много полезно нещо в един свят, където магьосниците се срещат на всяка крачка. Но вероятно вече бе далеч от града. Ако похитителите го бяха донесли в града, нашите магьосници щяха да засекат присъствието му. В завършения си вид воалът е съвършено невидим, но елфите не са тъпаци. Всеки път, когато пращат някому от тази стока, поставят вътре временен магичен знак, който само те умеят да махнат — едва след като воалът попадне в ръцете на краля. Тъй че този, който го беше свил, не беше в пределите на града. Публична тайна беше, че орките отдавна жадуваха да пипнат нещо подобно. И ако този път бяха успели, това щеше да е лошо за нас.
Разсъжденията ми бяха прекъснати от това, че вратата на килията се отвори и тъмничарят въведе при мен една млада жена. Тя се представи като Джейслети и размаха пред очите ми някакъв пръстен с герб.
— Аз съм прислужницата на принцеса Ду Аканска.
— По-тихо. Тук и стените имат уши.
— Принцесата е обезпокоена — продължи шепнешком Джейслети.
— Няма страшно. Скрих ковчежето преди да ме арестуват. Не съм споменал на никого, че тя ме е наела.
Джейслети въздъхна облекчено.
— Кога може да си получи писмата?
— Веднага щом изляза оттук.
— Ами… ще видим какво може да направим. Но не бива да споменаваш пред никого името й. След смъртта на Атилан скандалът може да е още по-страшен.
— Не се тревожи. Зная как да си държа езика зад зъбите.
Тя излезе, без да спомене и думичка за пергамента със заклинанието. Нито за дракони.
6.
Призивът за сабав, вечерната молитва, отекна из коридорите на затвора. Сабам, сабап, сабав. Три молитвени подкани на ден. Омръзнали са ми, но поне мога да се теша с това, че в Тюрай не сме сред най- правоверните. В Ньодж например имат шест. Коленичих на пода и взех да се моля — в случай че някой тъмничар реши да ме шпионира. Не виждах смисъл да давам допълнителни поводи за задържане. Изглежда, бях постъпил разумно, тъй като не след дълго ме освободиха. Дали пък Господ не беше на моя страна? По- вероятно принцесата бе дръпнала необходимите конци. Капитан Рали изглеждаше недоволен. Не можеше да си обясни как пропаднал тип като мен може да се радва на подобно внимание.
— Ама ти за кого работиш, да не е за кралската фамилия? — мърмореше той, докато дежурният магьосник произнасяше магията за отваряне на външната врата. — Опичай си ума, Траксас. Префектът въобще не те е забравил. Само да свиеш някой от номерата си и наказанието ще те настигне изневиделица като зло проклятие.
Усмихнах се благодушно и махнах на омнибуса за Дванайсет морета. Слязох при градската баня, за да отмия вонята на затворническата килия, прибрах се във „Възмездяващата секира“ за халба бира и скромна вечеря и отново тръгнах навън.
— Къде се изгуби? — попита ме Макри тъкмо преди да изляза.
— В затвора.
— Уф — въздъхна тя. — Аз пък си помислих, че се криеш от Братството.
— Че защо ще си мислиш подобно нещо?
— Защото не можеш да си платиш дълга.
Ядосах се. Откъде знаеше толкова много?
— Какво ви става на вас бе, хора? Защо всички си пъхате носовете в личните ми работи? Нямате ли си собствени проблеми?
Изхвърчах гневно навън. На улицата някакъв просяк тикна под носа ми измършавялата си ръка.
— Намери си работа! — креснах му аз, след което се почувствах малко по-добре.
Когато стигнах къщата на Атилан, вече се стъмваше. Знаех, че е рисковано да се връщам там, но все някой трябваше да свърши тази работа. Бях успял да хвърля ковчежето в един храсталак в градината малко преди да ме заловят. Наоколо не се навърташе никой освен един млад свещеник, който бързаше да се прибере след поредния тежък ден на изтощителни молитви. Хубаво би било, ако можех да стана невидим, но подобно заклинание е твърде сложно за мен. Уповавайки се единствено на късмета си, прекатерих оградата, прекосих тичешком градината и се шмугнах в храсталака. От ковчежето нямаше и следа. Някой ме беше изпреварил. След две минути отново бях на улицата и бързах в южна посока. Хич не бях доволен от поредния обрат на събитията.
След залез-слънце конският транспорт в града е забранен. Нощта беше топла и да се върви дълго бе изтощително. Когато наближих Пашиш, реших да се отбия при Астрат Трите луни — нали бях обещал на Макри да го помоля за помощ. Но по-важното беше, че имах нужда от халба студена бира.
Разположен на север от Дванайсет морета, Пашиш е почти също толкова беден квартал, само дето престъпността тук е по-малко. Тук живеят предимно пристанищни работници и носачи. Кварталът не е особено подходящ за магьосници, но Астрат Трите луни е низвергнат от своята гилдия. Преди няколко години, когато беше официален магьосник на надбягванията с колесници, той направи някакво необмислено изказване в смисъл, че трябвало да се вземат сериозни мерки, та всички състезателни колесници да участват на равни начала, без помощ и въздействие на други магьосници, което бе причина той самият да бъде обвинен, че прибира подкупи, и освободен от заеманата длъжност.
Тогава Астрат ме нае да издиря доказателства в негова полза. Трябва да призная, че той си беше виновен, но аз успях да замажа нещата достатъчно, за да го спася от съдебно дирене и позорно изхвърляне от гилдията. Това му позволи да остане в града — нито един магьосник, прогонен от гилдията, няма право да живее в Тюрай — но позорното петно на името му го принуди да напусне поста в „Истината е красива уличка“. Ето как се озова в скромното кварталче Пашиш, сред съседи докери и носачи, на чиито поръчки разчиташе за прехраната си.
Но Астрат все още беше доста силен магьосник.
Както винаги той се зарадва на посещението ми. Изглежда, посетителите тук бяха рядкост, защото той побърза да налее две халби бира.
— Навън е горещо като в оркския пъкъл — изстенах, след като пресуших халбата.
Наля ми още една, после и трета. Добър човек е Астрат.
Свалих си наметалото и го пуснах на пода, където се въргаляха хороскопи, астролабии, епруветки, изсушени билки, кожени кесии и книги със заклинания, или с други думи, обичайното оборудване на всеки нормален магьосник.
Попитах го за заклинанието, което не ми даваше мира, като се опитах да го опиша колкото се може по- достоверно.
— Рядко нещо — беше първият му коментар, докато се почесваше замислено по брадата. — Доколкото ми е известно, нито един човешки магьосник не е сполучвал да приспи със заклинание дракон. Най-доброто постижение е временно разсейване.
Прав беше. Знаех го от личен и болезнен опит. През последната война отрядът, в който служех, се срещна с един дракон и тогава вложих всички сили в приспиващата магия, която знаех. Драконът дори не мигна. Е, накрая го убихме.
— Орките имат ли подобни заклинания?
— Може и да имат — отвърна той. — В края на краищата техният опит с драконите е по-голям. Освен това магьосниците им работят на друга система — в едни отношения по-слаба, но в други много по-силна от нашата. Нищо чудно да са овладели и това умение. Но и да е така, едва ли ще оставят едно толкова важно
