заклинание да се скита по света. Не бива да забравяме и Хорм, разбира се.
— Хорм Мъртвешки?
Потреперих. Чуя ли това име, бягам презглава от случая. Хорм може да не е единственият умопобъркан магьосник-ренегат на света, но е не само най-могъщият, но и най-страховитият.
— Да си имал някога работа с него?
Астрат отново се почеса по брадата.
— Не точно. Но неколцина членове на Гилдията го бяха срещали по време на едно пътешествие и ми разказаха някои любопитни истории за него. Това беше в онези времена, когато все още можех да посещавам сбирките на Гилдията. Та разправяха, че приемал дуа и летял.
— И други го правят.
— Не, наистина. Реел се из въздуха. Освен това яздел дракони.
— Аз пък мислех, че само орките могат да ги яздят.
— Хорм е наполовина орк. Прекарал е доста време в Пущинаците в търсене на начин да съчетае човешките и оркските магии. Последното, което чух, бе, че работел върху заклинание, което можело да накара цял град да полудее. Нарекъл го „Ужаса от Осмата миля“. Е, така разправят. Не можеш да вярваш на новини, дето идат право от Пущинаците, но членовете на Гилдията бяха достатъчно изплашени, та да започнат работа над противозаклинание. Та имам предвид, че Хорм Мъртвешки не е голям почитател на човечеството.
— Не разбирам обаче какво общо може да има със заклинанието, което бе скрито в ковчежето на принцесата.
— Аз също — отвърна Астрат Трите луни. — Ако съдя по това, което ми разказа, заклинанието не прилича на негова работа. По-вероятно е било откраднато от някой оркски магьосник. Или пък самият посланик го е пренесъл тук в случай, че драконът се разбеснее и подпали града.
Време беше да се прибирам и да се захващам със случая. Пийнах набързо още една бира и се разделих с Астрат. Прибрах се, изтегнах се на леглото и се замислих. За какво му е на един ньоджански дипломат да носи със себе си оркска магия? Дали не се е опитвал да я продаде? Всяко правителство би платило солидна сума за подобно нещо, но оставаше въпросът как се е сдобил със заклинанието? После — как принцесата бе узнала за него и защо искаше да го получи? И къде бе сега пергаментът? Кой го беше взел от шубрака в градината на Атилан?
Толкова много въпроси ме подтикнаха да сляза долу и да си поръчам още една бира. Този път Макри беше свободна, настани се до мен и аз й разказах набързо целия случай. Като разумна и уравновесена жена, тя ме изслуша без прекъсване. Никога не проявява нетърпение, освен когато ме кандърдисва да я уредя в Имперския университет.
— Не съм чувал Атилан да е бил на дипломатическа служба в земите на орките, но не е изключено да се е срещал с оркски пратеници в нашия дворец. Те не се показват пред обществото, но сигурно поне от време на време се срещат с посланиците.
— Може да не го е откраднал, а някой да му го е дал — подметна Макри.
— Съмнявам се, Макри. Ньоджанците може да са прасета, но и те като нас не могат да понасят орките. Дори и да е работел с тях, за какво му е потрябвало това заклинание? И защо ще забърква принцесата? Тя ме прати да го открия. Откъде е знаела за него? За какво й е?
— Може би заради дракона в кралската зоологическа градина.
— Възможно е. Там се мъти нещо.
— Веднъж се бих с един…
— Какво?
— С дракон. На оркската гладиаторска арена.
— Сама ли беше?
— Не, бяхме десет. Голямо сражение, за забавление на господарите. Победихме го, но оцелях единствено аз. Кожата му е като броня. Острието не можеше да мине през нея. Наложи се да го промуша в окото.
Гледах я с невярващи очи. Не бях сигурен дали говори истината. Миналата година, когато се появи в Тюрай след бягството си от галерията за гладиатори, където я бяха държали орките, Макри бързо си спечели славата на непобедима в двубоите. Вярно, че й беше трудно да свикне с някои порядки на цивилизованите хора, но след няколко месеца работа във „Възмездяващата секира“ вече знаеше как да се държи в обществото — не в най-отбраното, разбира се.
— И аз съм се бил с дракон, по време на войната с орките — отвърнах, което бе вярно, макар и встрани от темата. Просто не исках Макри да си мисли, че тя е единствената с опит от сериозни схватки.
Влязоха клиенти и поръчаха на висок глас бира. Макри не им обърна внимание, а каза:
— Надявам се, че няма да вкараш в неприятности принцеса Ду Аканска.
— Защо?
— Защото ако свършиш добра работа, тя ще ти е благодарна и току-виж би могъл да я помолиш да ме уреди в университета.
Стандартният курс на обучение в Имперския университет включва реторика, философия, логика, математика, архитектура, религия и литература. Просто не можех да си обясня за какво са й притрябвали на Макри всички тези знания.
— Освен това — добави младата варварка — дочух, че Ду Аканска се отнася със симпатия към Асоциацията на благородничките.
— Това пък откъде го узна?
— На една среща.
Погледнах я учудено. Нямах представа, че Макри посещава срещите на Асоциацията.
— Ако те арестуват за участие в нелегална организация, не ме търси за помощ.
— Няма.
Хрумна ми, че бих могъл да се консултирам със съдче с кюрая по въпросите, които не ми даваха мира, но се отказах. Все още не знаех точните дати и места на събитията, които ме интересуваха, а без подробна информация е почти невъзможно да се надзърне в миналото. Пък и запасите ми от скъпоценната течност почти бяха на привършване. Дявол да го вземе, случаят бе толкова важен, а аз нямах никакви средства.
— Намери си работа — подметна Макри.
— Много смешно. Искаш ли да поиграем на ниарит, като ти свърши смяната?
Макри кимна. Каза ми, че била видяла няколко елфи, които се спускали на коне към пристанището, придружени от хора на Градската стража.
— Може да са пратеници на Господаря елф, който изпрати Червения елфически воал. Сигурно и те са изплашени от изчезването му.
Макри изсумтя. Виждах че е обезпокоена от срещата с елфите. Обикновено когато зърне елфи, оркската кръв в жилите й я кара да ги избягва, но се е случвало да я улавям как изпровожда с натъжен поглед някой млад елф.
Тя нагласи препаската си и се върна към ежедневните си задължения. Аз реших да поостана и да освежа главата си с още няколко бири, но изглежда, ми дойдоха повечко, защото когато към два часа реших да се кача горе, едва се държах на крака.
Върху смачканите завивки на неоправеното ми легло бе приседнала принцеса Ду Аканска.
— Позволих си да се кача тук без покана — поде тя. — Не исках да се показвам в кръчмата.
— Чувствайте се поканена по всяко време — отвърнах аз, но не долових в гласа си нужната за случая любезност. Трябва да призная, че не съм свикнал да ме посещават кралски особи.
— Взе ли ковчежето?
Поклатих глава.
— Върнах се за него, но някой сигурно е видял къде го скрих. Беше изчезнало.
— Трябва да си върна на всяка цена тези писма!
Погледнах я внимателно. За пръв път си изпускаше нервите. Реших да карам без заобикалки.
— Принцесо, там нямаше никакви писма. Открих ковчежето в касата на Атилан — много красива изработка. Но вътре нямаше писма. Само едно оркско заклинание за приспиване на дракони.
