— Не. И не ме прекъсвай повече.
Сарина се обърна към мен.
— Искам тази статуя — инак си мъртъв.
— Е, благодаря за предупреждението. Обичам да си прекарвам времето в компанията на евтини убийци. Такива като теб, дето дебнат зад ъгъла с арбалет. Още сега щях да те предам на властите, ако имаше награда за главата ти. Затова се махай.
Сарина не показа никакви признаци на раздразнение от моите обиди, а просто си тръгна. Погледнах Сулания, която, изглежда, беше потресена от случката.
— Нищо чудно това да е жената, убила баща ти. Имай предвид, че няма да се замисли, ако трябва да убие и теб — предупредих я аз. — А сега си върви у дома в Тамлин.
— Не искам да се прибирам у дома.
— В такъв случай слез долу и се напий.
Тя, изглежда, не се нуждаеше от повече подканване, защото тръгна веднага. Извадих кесията от джоба и се загледах в нея. Вътре имаше голяма статуя, на която много хора искаха да сложат ръка. Интересът им към този къс метал бе направо необясним. Искам да кажа, какво толкова има в една статуя? Беше ми трудно да повярвам, че е така важна за религиозните церемонии в манастирите. Защо тогава налитаха толкова? Вярно, бронзът има известна стойност, но не чак такава, че заради него да се убиват хора. А след като го стопяха и транспортираха, нямаше да струва почти нищо.
След като премислих всичко това, ме обзеха сериозни подозрения относно злополучната статуя.
12.
— Какво ще направиш?
— Ще строша статуята. Донеси ми чука.
Макри ме изгледа обезпокоено.
— Зная, че напоследък не ти върви, но не бива да си го изкарваш на статуята. Не е ли по-добре да обсъдиш проблемите си с някого?
— Не си го изкарвам на статуята. Искам да видя какво има вътре.
— Че тя куха ли е?
— Обикновено са кухи. Но въпросът е друг. Ясно е, че е произведение на изкуството. Съгласен съм и че цял манастир с воини монаси се нуждае от своята статуя на свети Кватиний, инак техните събратя ще им се присмиват. Освен това съвсем скоро предстои тройната подредба на луните. Но защо точно тази статуя? Църквата на Правата вяра никога не е настоявала всички церемонии да се извършват пред строго определени статуи. Напротив — според каноните вярващите могат да използват за целта всички архаични олицетворения на своите светии. Нали знаеш колко добре се продават евтините дървени фигурки по време на лунното приближение. Пазарът буквално е залят с тях. Защо монасите настояват да блъскат чела в земята точно пред статуята, изработена от Дрантакс? В това няма никакъв смисъл. Що се отнася до Сарина Безпощадната, тя твърдеше, че търсела статуята, подтиквана от своята преданост към Иксиал. Ако й повярваме за това, трябва да вярваме за всичко. В тази жена има точно толкова преданост, колкото в змията бокана.
— Веднъж ми се наложи да се бия с голи ръце на арената с една змия бокана.
— Макри. Ще престанеш ли да се унасяш в спомени всеки път, когато стане въпрос за нещо сериозно?
— Извинявай.
Колкото повече мислех, толкова по-убеден бях, че статуята не е съвсем обикновена. Реших да проверя сам, въпреки че това означаваше да наруша закона. Ако последователите на Правата вяра узнаеха, че съм разбил с чук статуя на свети Кватиний, щяха да ме изправят пред Църковния трибунал и да ме тикнат в тъмницата за по-малко време, отколкото е необходимо на епископ Гзекий да гаврътне вечерната чаша с отбрано елфско винце.
— Не бива да позволяваме да ни видят, иначе сме загазили. Ти се погрижи Сулания, Куен и Глухарче да не влизат, а аз ще потърся подходящи инструмента.
Сулания, Куен и Глухарче. Дори само като произнесох тези три имена сърцето ми се сви. Как успях да се забъркам в тази каша с три млади жени? Пияница, проститутка и смахната. Понякога се чудя накъде върви този град.
Слязох по задната стълба и тръгнах към конюшнята, зад която Палакс и Кейби държаха малката си каравана. Като я зърнах, неволно потреперих. Нормалните хора имат обикновени дървени каравани, боядисани в бяло и с икона на някой светия за късмет. Къщурката на Палакс и Кейби бе боядисана в толкова ярки цветове, че направо да те заболят очите. Всички тези хаховци започваха да ми ходят по нервите. Идеше ми да ги запитам, заради тях ли се щурах на младини из пущинаците, за тях ли проливах кръвта си? Човек би очаквал след толкова много лишения да проявяват към него поне мъничко уважение. Като например да се обличат прилично и да ходят на работа.
Сграбчих тежкия чук от инструментариума на Гурд и се заизкачвах обратно. Вече ми се беше насъбрало достатъчно, за да разбия каквото ми попадне. Та дори това да е грамадна статуя на свети Кватиний, яхнал кон.
Когато се върнах в стаята, взех кесията и внимателно запретнах горния й край. Главата на статуята изплува над вълшебното пространство. Трябваше да внимавам да не изваждам прекалено много навън и да удрям отгоре, докато основата остава вътре. Ако статуята се покажеше напълно, току-виж от тежестта й поддали дъските и тогава всички щяхме да се озовем долу при пияниците.
Макри все още изпитваше съмнения относно замислената операция.
— Толкова е красива — промърмори тя. — Нали сам каза, че е ценно произведение на изкуството? Дрантакс бе прочут скулптор. Според мен не е редно да унищожаваме последната му работа.
Махнах нетърпеливо с ръка. Пет месеца училище и вече да се мисли за познавач на изкуството.
— Отдръпни се.
— Ще си счупиш ръката.
Не бях помислил за това. Вече беше късно да се отказвам. Прицелих се точно под брадичката на свети Кватиний, замахнах и нанесох мощен удар, като вложих в него цялата си тежест (а тежест поне имам в изобилие).
Чу се страхотно дрънчене, но върху метала се появи само едва забележима вдлъбнатина. Ударих отново. Този път вдлъбнатината беше по-голяма. Нанесох серия яростни удари, при последния от които главата се откърти и тупна на пода. На нейно място, облещено право в нас като ангел от небесата, имаше красиво изваяно златно лице.
Едва не нададох победен вик.
— Злато! Вътре има злато! Затова всички я търсят!
Бях щастлив от откритието си като пиян търговец.
— Сигурно тук е скрито изчезналото злато, дето го отмъкнаха от кралския керван. Сега вече ме чака тлъста награда.
Разгледах златната глава. Под нея, все още покрит с бронз, се намираше златният корпус. Съмнявах се досега в Дванайсет морета да се е събирало накуп толкова много злато. Цената му навярно надхвърляше математическите ми способности. И никой още не знаеше, че е у мен.
Двамата с Макри го гледахме замислено.
— Никога не съм виждал толкова много злато — признах аз.
— Аз също.
— Е, кралят сигурно има и повече.
— Нали денонощно му копаят в мината.
Въздъхнах и започнах да навивам краищата на кесията около статуята. Изкусителна мисъл, но някой рано или късно щеше да узнае. Твърде стар бях да живея като преследван от вълци.
— Лично аз не бих напуснала Тюрай — каза Макри, сякаш прочела мислите ми. — Може този град да вони, но тук е най-добрият университет в целия запад.
Статуята постепенно се изгуби във вълшебното пространство. Прибрах кесията в джоба си.
