— Защо точно в статуята на свети Кватиний?
— Защото е богохулство да се рови из статуи. Дори магьосниците от Съдебната палата нямат право да търсят на подобни места.
Така е, но не ми беше хрумвало по-рано. Магьосниците и свещенослужителите от Църквата на Правата вяра са във въоръжено до зъби примирие и нито един магьосник не би посмял да го наруши с подобни необмислени постъпки.
— Според плана трябваше да скрием златото в статуята и да го извадим, когато бъде откарана извън града и диренето поутихне. Дрантакс щеше да получи достатъчно, за да си плати дълговете.
— Кой стоеше зад всичко това?
Гросекс не знаеше. Нито веднъж не видял човека, който идвал за преговорите. Дрантакс му разкрил всичко, защото било невъзможно да осъществи сам операцията, но Гросекс не знаеше никакви подробности. Нямаше престава кой може да е убиецът на Дрантакс.
— Кон друг може да е знаел за златото?
— Никой. Дрантакс ме накара да се закълна, че ще пазя тайна. Не съм си отварял устата.
— А не те ли беше страх, че ще те спипат? Дори да не бяха убили Дрантакс, накрая пак щеше да се озовеш в затвора.
— Но какво можех да направя? Да отида при властите и да предам своя майстор? След подобна постъпка нито един скулптор не би ме взел, за да завърша обучението си. И без това си имах проблеми със стражниците. Никой нямаше да повярва, че не съм замесен. Освен това Дрантакс беше най-известният скулптор в града. Един от най-великите по целия свят. Не исках аз да съм този, който го е пратил на съд.
Дойде тъмничарят и ме предупреди, че времето за свиждане е изтекло. Преди да изляза, незабелязано пъхнах на Гросекс няколко цигари от тазис. Да го поразсеят малко. Такъв съм си — обичам да се грижа за своите клиенти. Знам, че е забранено, но какво ще му направят, ако му предстои скоро да увисне на бесилката?
— До няколко дни ще си на свобода — казах му на раздяла, колкото за пред тъмничаря. Бях потиснат. Откакто бях посетил тясната, зле мебелирана стаичка, която бе обитавал Гросекс, непрестанно се борех с чувството на състрадание, което този нещастник пораждаше в мен. Но след като го видях да седи унил на нара в килията на смъртниците, вече не можех да се сдържам.
— Какво си се натъжил като ньоджанска курва? — стресна ме грубоватият глас на капитан Рали.
Погледнах го намръщено и се опитах да си придам по-наперен вид. Току-виж разбрал какво изпитвам към Гросекс — и тогава щеше да ме спука от подигравки. Каза ми, че тъкмо мен търсел.
— Още ли се опитваш да измъкнеш Гросекс? Не е ли малко късно, а?
— Щях да съм доста напреднал с разследването, ако префектът Толий ми бе позволил да се срещна със своя клиент по-рано.
Капитанът повдигна рамене.
— Толий не е от онези, които треперят над буквата на закона. Впрочем, той е глупак. Тъп като орк. Но случаят с Гросекс е малко по-различен — той все пак е виновен.
— Няма доказателства да го е направил.
— Нямало доказателства? Ами ножът с неговата аура по дръжката?
— Я стига, Рали. Всеки може да го изфабрикува.
— А, не. Не всеки, само магьосници от висшата каста. Да не искаш да кажеш, че някой прочут магьосник е влязъл в ателието на Дрантакс, промушил го е в гърба с ножа на Гросекс и е фалшифицирал аурата му върху дръжката? Не ми се вярва. Още повече, самият Хасий Брилянтния заяви, че в ателието не е била използвана магия, а аз му вярвам на старчето. Също и съдът.
— Но какъв мотив е имал?
— Най-вероятно Калия. Убил е майстора си, за да заеме мястото му в леглото и в работата. Помня, че ти имаше няколко подобни случая преди да те изхвърлят от двореца. Признай си, Траксас, този път заложи на губещ кон. След като си стигнал дотам да ме убеждаваш, че двамата бандити, дето те нападнаха в кръчмата, са убийците на Дрантакс, време ти е да зарежеш тая професия. Но не за това исках да те видя. Защо според теб градът се напълни с монаси?
— Напълнил се с монаси ли? Не съм забелязал.
— Хайде де. Даже един от тях ти е клиент. Само внимавай да не го обидиш — преди време години наред беше шампион по ръкопашен бой на Северната армия. Чух, че уменията му не били намалели с възрастта. За какво всъщност те нае?
Капитан Рали би трябвало да знае, че никога не обсъждам делата, по които работя, с външни лица.
— Не ме е наел. Прескочи при мен да обсъдим някои идеи относно природата на единосъщието.
— И какво, по дяволите, е това?
— Сложен религиозен проблем, отнасящ се същината на божественото.
— Много смешно, Траксас, много смешно. Значи за такива нещица сте си бърборили двамата, докато си прехвърлял дебелия си задник оная нощ през стената на една вила в Тамлин? Не се прави на учуден. Такива като теб се познават отдалече. И Макри също. Стражниците, които са те видели, казаха, че си мърдал доста чевръсто за дебелак.
— Извинявай, капитане. Наистина не зная какво стана там. Двамата с Макри бяхме излезли по лична работа.
— Лошо, Траксас. Каквото и да са намислили монасите, и ти си замесен. Май се натоварваш с твърде много работа. Преподобният Тресий, дъщерята на Талий… и Куен.
Почти подскочих, когато капитанът произнесе последното име, но се сдържах. Трябваше да го очаквам — той не беше глупак и имаше доста връзки, но новината, че знае за Куен, ми дойде като гръм от ясно небе.
— Да знаеш, че ако я укриваш, здравата си го загазил. Подпалила е една кръчма, чийто собственик е изгорял, и от Братството са й вдигнали мерника. Никой не може да й помогне. Защо въобще се забърка?
Не можах да измисля достатъчно разумен отговор и предпочетох да мълча.
— Траксас, ако знаеш къде е, искрено те съветвам да преосмислиш поведението си. Кажи ми и аз ще я отведа тихо, без никой да узнае, че е свързана с теб.
Сигурно у Рали се бяха пробудили стари спомени за съвместните ни подвизи срещу орките. Опитваше се да ми направи услуга, да ме спаси, преди да съм паднал в лапите на Братството. Вярно, че бих предпочел да се отърва от Куен, но не можех да я предам на Градската стража — Макри никога нямаше да ми го прости. Така че му обърнах гръб и тръгнах към вратата.
— Траксас, мисля, че постъпваш глупаво. Тези монаси се изтребват като мухи. Накрая ще стигнат и до теб, да знаеш. Особено сега, когато Иксиал отново е на крака. Той е опасен човек, казвам ти.
Зяпнах от почуда.
— Иксиал Всевиждащия? На крака? Преди няколко часа почти бе прекрачил в отвъдното.
— Може и да е било така, но сега подскача като жребче. Видях го с очите си. Викахме го на разпит за боя в градината. Ще ти кажа нещо като на приятел. Убийците имат поръчка за него.
— Откъде го знаеш?
— Имаме си източници…
— Ако разполагаш с информатор в Гилдията на убийците, дните му са преброени. Наистина ли са ги наели да убият Иксиал?
— Да. На твое място щях да стоя далеч от тия хора. Моите поздравления, ако успееш да намериш убиеца на Толий Зеленото око. Ще се радвам дори ако успееш да отървеш нещастния Гросекс. Но от монасите стой по-далече. И гледай да скриеш Куен преди главорезите от Братството да изгубят търпение. Ще те сгащят веднага щом си вземат по-свестен магьосник.
Когато излязох на улицата бях доста угрижен. Значи Иксиал беше жив? И имало поръчка за главата му? От кого? И по каква причина? Проклети да са тези монаси. Защо въобще трябваше да се забърквам с тях? А и с тази Куен също. Добре, решила да подпали кръчмата, но защо след това не беше изчезнала от града, вместо да ми виси на шията?
Бях намислил да подпитам капитана дали Градската стража има напредък в издирването на изчезналото
