злато, но забравих. Уф, тази горещина! Спрях пред първата кръчма, влязох, проправих си път между писарите, тъжителите и съдебните пристави и си взех голяма халба бира, за да утоля жаждата си и да пробудя позаспалите си способности за умствена работа.
13.
Макри се тръшна на дивана ми. Раменете й лъщяха от пот и тя взе да се чеше на мястото, където кожата й бе ожулена от металната препаска.
— Тъпо изобретение — промърмори тя.
Така си беше. Никаква защита по време на бой. Макри имаше великолепен комплект от лека броня и метална ризница, който си бе донесла от гладиаторската арена. Орките са изкусни ковачи и техните ризници са много по-добри от нашите, а в някои отношения и от тези на елфите. Например леката метална ризница на Макри можеше да спре дори закалено острие — но не беше в състояние да й изкара бакшишите, които тъпчеха в препаската й подпийналите моряци. Макри ги търпеше, защото парите й трябваха, но бас държа, че за нея мъжкото съсловие на Тюрай се състоеше предимно от долнопробни отрепки и боклуци. Хубаво поне, че навалицата в нейната стая започваше да й действа на нервите.
— Изхвърли Глухарче — подметнах обнадеждено.
— Не. Тя ще остане.
— Няма ли си друго местенце?
— Изглежда, няма. До завчера е спала на плажа.
— Е, поне е била близо до делфините.
Макри нямаше навика да се отрича от думите си, значи Глухарче щеше да остане. Е, поне си призна, че й досаждат. Глухарче непрестанно настоявала да й направи хороскоп, а Макри нямаше време за подобни глупости. Освен това Глухарче запалила някакви ароматични свещи и покапала с восък любимата й бойна секира. Не зная дали може да си представите колко много държеше Макри на тази секира.
— Защо всъщност я търпиш?
— Защото я харесвам. Не съм срещала човек, който да смята, че дърветата са също толкова важни, колкото хората. Пък и си нямам други приятели в този град. Освен теб, разбира се. Хубаво е да има с кого да си поговориш. Глухарче поне е по-дружелюбна от Куен — тя въобще не разговаря. Мислех, че заслужавам малко по-друго отношение, след като й спасих живота.
Изразих предположение, че Куен все още е твърде потисната от онова, което й се е случило преди да се реши да запали кръчмата. Или че може би е прекалено изплашена, че главорезите от Братството ще я намерят, за да я избива на празни приказки.
— Може и да си прав. Но тя само седи и мълчи. Ужасно ме изнервя. А защо ми се лепна и тази Сулания?
— Мисля, че е нещастна заради загубата на баща си. Сигурно е доста самотна в онази голяма вила.
— Не може ли да спи тука?
— В никакъв случай. Кушетката ми трябва за случаите, когато не успея да се добера до леглото. Макри, започваш да се размекваш. Щом не я искаш при теб, просто я изхвърли. Никой няма да я убие.
Макри изсумтя.
— Е, тя поне не ми пречи. По цял ден се налива.
Около Макри се беше оформила любопитна групичка от загазили жени. Помислих си, че тя лесно може да открие собствен клон на Асоциацията на благородничките. Стига, разбира се, да й позволяха малко по- широко тълкуване на понятието „благородничка“. Но пък след като я бяха допуснали в кръга си, й го дължаха.
Макри бе дошла при мен, за да прегледа на спокойствие записките си за следващите занимания.
— Какво учиш?
— Елфически.
— Ами ти вече го знаеш.
— Само обикновения. Сега изучавам кралския елфически.
Не знаех откъде Макри беше научила да говори елфически. Вярно, че беше една четвърт елфка, но едва ли сред орските гладиатори беше имало елфи.
— Какво е това? — попита тя и посочи един лист на бюрото ми.
— Правя списък на нещата, които трябва да свърша. Прибягвам до този метод всеки път, когато задачите са твърде много, за да ги запомня.
Подадох й списъка и тя почна да го чете.
— Монаси, статуя, откраднато злато, Дрантакс, Гросекс, Талий, Гилдията на убийците, Куен, Сарина, Иксиал, Тресий… Прав си. Твърде много са, за да ги запомниш. Нали се закле да не пипнеш никаква работа през цялото лято?
— Лицемерка.
— Този Иксиал може да го зачеркнеш.
— Не мога. Вече е на крака.
— Не говори глупости.
Уверих я, че това е самата истина. Макри бе изумена точно, колкото бях и аз, когато го чух. Нямаше никакво разумно обяснение за това.
— Магьосничество?
— Не зная за магьосничества, които да се справят с гангрена и толкова тежки рани.
— Какво търси в списъка Гилдията на убийците?
— Имат поръчка да убият Иксиал. Не зная от кого, но информацията идва от сигурен източник. От това, което научих, Иксиал няма да е лесна мишена. Ако твоята приятелка Ханама се нагърби с тази задача, предупреди я да внимава.
Макри се постресна, когато чу името на Ханама — явно очакваше да последва обичайният ни спор по тази тема, но този път аз премълчах.
— И си отваряй очите, когато си навън. Сарина Безпощадната заплаши да ме застреля, ако не й дам статуята.
— Ще внимавам. Откри ли нещо за Гросекс?
— Не точно каквото ми трябваше. Все още подозирам онези двамата негодници, дето ги посякохме тук, но откакто са ги изгорили, не могат да ни помогнат с нищо. Дори и те да са извършителите, предполагам, че зад тях стои друг човек. Ако можех да го докажа, щяха да пуснат Гросекс веднага. Всичко се върти около тази проклета статуя, която сочи към Иксиал и Звездния храм, а на това отгоре се оказа, че е и пълна със злато, доставено от напълно неизвестен човек. Може би негодникът, откраднал златото, се е скарал с Дрантакс и затова го е убил, а намесата на монасите е чиста случайност? Или Иксиал знае за златото и също иска да го получи? Твърде много неизвестни. Не мога обаче да се явя в съда с недоказани приказки за монаси и статуи. Ако консулът разбере, че съм крил златото, по-вероятно е да обесят мен, отколкото да пуснат Гросекс.
Взех си една бира и няколко курабийки, изпечени тази сутрин в пекарната на Минарикса.
— Трябва ми вдъхновение — изфъфлих с пълна уста. — Или късмет. Поне едно от двете.
— Колко му остава на Гросекс?
— Два, може би три дни.
— Е, поне няма нужда да бързаш. Пийни още една бира.
Дори не се обидих на подигравките на Макри. Тя млъкна и се захвана с елфическия ръкопис, а аз се загледах през прозореца в очакване да ме споходи вдъхновението. Разполагах с прекалено много информация и твърде малко място, където да я държа. Всичко ми се обърка в главата и слязох да пийна бира.
Няколко часа по-късно продължавах да зяпам прозореца, въпреки че в краката ми бяха подредени пет- шест празни халби. Макри, която бе прекарала това време в четене, се надигна, прибра ръкописите, погледна празните халби, ухили се и каза:
— Беше истинско удоволствие да те гледам как работиш.
