След това слезе в задното дворче да се позанимава малко с оръжията преди да отиде на урок.
Въздъхнах. Нямаше и следа от лелеяното вдъхновение. Не ми оставаше друго освен да изляза навън и да се опитам да разчовъркам нещата. Например да се срещна с Иксиал. Дори да не узнаех нищо за следствието, можеше да получа някои полезни съвети.
Слязох долу и поръчах на Танроуз великански обяд. През отворения прозорец откъм задния двор долитаха пъшкания на млада жена, атакуваща със секира и ножове чучело.
— Макри се похвали, че доста напредвала в училище — подметна Танроуз.
— Да бе. Скоро ще стане преводачка на елфическата кралска фамилия. Интересно дали ще искат да разговарят с нея?
Този път пържолата на Танроуз не ми достави обичайното наслаждение. Поръчах си допълнително парче баница, колкото да омета чинията, но и това не зарадва сърцето ми. Когато излязох под палещите лъчи на слънцето, бях в отвратително настроение.
— По-добре, отколкото да дърпам веслата на робска галера — промърморих, с надежда да успокоя душата си.
На първия ъгъл се натъкнах на групичка млади хора от бандата на кулу-кралете. Правеха се на страшни и ме изгледаха нагло, докато ги подминавах, и аз им отвърнах по същия начин. Още малко и Братството щеше да приеме в стройните си редици тези многообещаващи младежи, а година-две след това половината от тях щяха да са мъртви.
Успях да намеря празна двуколка и наредих на кочияша да ме откара в Тамлин. Бях раздвоен — чудех се дали да се явя право при Иксиал, или да опитам да се промъкна отзад. Накрая се спрях на директния подход. Омръзнало ми беше да се промъквам като червей.
Моят директен подход постигна резултат. След като прекосих двора и стоварих юмрук върху вратата, вдигайки олелия, за която бяха известени и съседите, на прага ме посрещна Калия. Странно, но едва сега забелязах, че в къщата няма никаква прислуга. Реших, че монасите предпочитат да се грижат сами за себе си. Всяка друга домакиня в Тамлин би потънала в земята от срам, ако й се наложи да отвори вратата, но за Калия, която идваше от Дванайсет морета, това бе нещо естествено.
Каза ми, че нямало никого. Беше застанала по начин, който подсказваше, че няма намерение да ме покани да вляза. Забелязах, че лицето й е разведрено.
— Чух, че Иксиал се оправял.
Тя кимна.
— Как?
— С помощта на невероятната му способност за оздравяване.
— Брей че изумителна способност! Направо се замислям дали и аз да не се захвана с медитации и молитви. Той къде е сега? Да не търси Тресий?
И да знаеше, не ми каза.
Казах й, че бих искал да й задам няколко въпроса за Дрантакс. В началото се опъваше, така че й напомних, че Градската стража я издирва и че лесно мога да им я предам. Това ми изкара позволение да вляза, но нищо повече. Калия упорстваше, че вече ми била казала всичко, което знаела. Не се интересувала кой е убиецът на мъжа й — и не желаеше да слуша разкази за изчезнало злато.
— Знаеше ли, че Дрантакс е затънал до гуша в дългове?
— Това не е вярно. Той беше най-добрият скулптор в града. Получаваше предплати за години напред.
— Дали не е бил пристрастен към комара? Говори се, че ипотекирал къщата, за да си оправи дълговете от неуспешни залагания.
За пръв път Калия изглеждаше изненадана, а след това ядосана. Продължи да настоява, че греша.
— Дрантакс не беше комарджия. И да е залагал по малко, никога не е хлътвал като другите. Освен това не пиеше. Не зная с кого си разговарял, но това не е вярно.
Значи Дрантакс бе успял да скрие дълговете дори от жена си. И дори това, че е пиел. Щастливец.
— Щом не е имал дългове, защо се е тревожел за завършването на статуята?
— Не се тревожеше. Работата вървеше по план. Дори точно преди да се случи това нещастие, отидохме за няколко дни извън града. Той изобщо не беше разтревожен. А сега ме извини. Имам работа.
— Като например?
— Като например да си събирам багажа. Заминавам с Иксиал.
— Значи ще оставиш Гросекс на произвола на съдбата?
— Нищо не мога да направя, за да му помогна. Какво да кажа на стражниците, че да го пуснат?
— Ще го пуснат, ако арестуват Иксиал за убийство.
Тя млъкна и ме погледна стреснато. Не успях да изкопча нищо повече от нея. А може би това бе всичко, което знаеше. Преди да си тръгна я предупредих за Убийците. Не че бях загрижен за кожата на Иксиал, но винаги съм ненавиждал Гилдията на убийците — тези хладнокръвни касапи — и всеки път съм готов да им пъхна прът в колелата. Освен това, ако убиеха Иксиал, никога нямаше да мога да го изправя пред съда.
— Иксиал Всевиждащия може да се грижи за себе си.
— Не се съмнявам в това. Все пак предай където трябва тази информация. Убийците не се шегуват. Ако Ханама поеме случая, не бих дал и пукната пара за живота му. Тя няма да му излезе насреща в открит двубой, както направи преподобният Тресий. По-скоро ще го простреля с отровна стрела в гърба, докато спи.
Когато излизах от вилата, бях споходен от усещането, че нещо тук не е съвсем както трябва. Нещо, или някой. Така и не можах да установя какво ме чоплеше, ала интуицията, с която съм се сдобил през дългите години на работа като следовател, рядко ме подвежда. Не бих се изненадал, ако в градината вече се спотайваше Убиец. Е, поне предупредих Иксиал. Ако не обърнеше внимание на думите ми, проблемът си беше негов.
Реших, че е време да проверя слуховете за комарджийските дългове на Дрантакс. Прескочих до Старокс, познат букмейкър, който работеше в едно малко магазинче между Пашиш и Дванайсет морета. Старокс беше човек на Братството, но двамата бяхме в добри отношения, най-вече защото бях изгубил доста пари в неговия джоб. За моя изненада Старокс заяви, че никога не е вземал облози от Дрантакс.
Това бе наистина странно. Ако скулпторът беше искал да участва в залаганията, тогава Старокс бе най-подходящият човек за този род занимания. На всичко отгоре Старокс подметна, че ако Дрантакс е губил облози при други негови колеги, рано или късно новината е щяла да стигне до него.
— Познавам всички големи комарджии в Тюрай. Не мисля обаче, че Дрантакс е бил сред тях. Той беше прочут и подобно нещо щеше да се разчуе.
Благодарих му. Освен това, преди да си тръгна, направих няколко облога. Още сме извън тюрайския сезон за надбягвания — твърде е горещо за нещастните животни, дето теглят колесниците — но нагоре по брега е построен малък амфитеатър, изложен на прохладния бриз откъм морето и там всяка седмица се провеждат състезания. Дори възнамерявах да отскоча дотам — но това беше преди да се забъркам в тази история.
Следващата спирка бе Общественият архив, който е съвсем близо до Главното съдилище. Още едно място, където някога бях добре дошъл, а сега се преструваха, че не ме познават. Да вървят по дяволите! Намерих един млад писар, който каза, че имал свободно време, и двамата се заровихме в свитъците. Накрая открихме документа за собственост на къщата на Дрантакс в Пашиш.
— На чие име е?
— На Дрантакс.
— Но кой държи ипотеката?
— Никой. Според градския архив къщата не е ипотекирана.
Проверих. Така беше. Според този документ Дрантакс нямаше никакви финансови проблеми.
Значи не беше имал дългове от залагания. Защо тогава Гросекс смяташе, че е загазил? От странно по- странно. Прибрах се, като спрях пътем на пазара да си взема една диня. Много беше лепкава.
Дойде ми наум, че ако Сарина Безпощадната реши да изпълни заканата си, стрелата от арбалета й ще мине през мен със същата лекота, с която минава динята през стомаха ми. Не можех да направя нищо освен да съм предпазлив и да разчитам на интуицията си. Не можех да излизам издокаран в ризница в тая горещина. Бих могъл да зауча някое предпазно заклинание, но всичките бяха твърде многословни и сложни,
