зяпна. Стоях като глупак пред него и не знаех какво да правя. Не можех дори да говоря.
В този момент се появи Танроуз.
— Макри е мъртва — изхриптях аз.
Танроуз ме хвана за ръката и ме отведе в задната стаичка, където положих тялото на масата.
Потресен като мен, Гурд също не знаеше какво да каже. Танроуз ме попита какво е станало.
— Сарина я застреля.
Щях да убия Сарина. Но не можех да се отделя от тялото на Макри.
Танроуз се наведе над нея. Очите й бяха пълни със сълзи. След преминаването на първоначалния шок моите също се навлажниха. Призля ми. Гурд изпъшка отчаяно и се тръшна на един стол.
Погледнах Макри и промърморих:
— Не може да си иде просто така…
Макри внезапно се закашля и от устата й бликна кръв. Тя изстена слабо и отново се отпусна.
— Още е жива! — извика Танроуз.
Нямаше време за приказки. При второто закашляне на Макри вече бях извън кръчмата и се носех към Чиаракси, нашата лечителка. За щастие Чиаракси живееше съвсем наблизо. Беше опитна и изпълняваше задълженията си срещу минимално възнаграждение и безкрайна благодарност. Търчах като погнат от бесове, както не бях тичал от младите си години в армията. Нахлух в къщата на Чиаракси и профучах покрай помощничката й, която ме изгледа с увиснало чене.
Чиаракси бе във вътрешната стая, наведена над поредния пациент.
— Улучиха Макри в гърдите със стрела! Всеки миг може да умре!
Не зная защо, но очаквах някакви възражения и бях готов да вдигна Чиаракси и да я отнеса във „Възмездяващата секира“. За нейна чест тя само кимна, каза на пациента, че ще го приеме на другия ден, сграбчи чантата си и изскочи след мен на улицата. Изтичахме до кръчмата.
Макри не показваше никакви признаци на живот. Беше бледа като платно.
Чиаракси видя стърчащата от гърдите й стрела и ме погледна въпросително.
— Жива е… още — казах аз. — Направи каквото можеш. Аз ще извикам Астрат Тройната луна.
Излязох в малкото дворче и оседлах стария кон на Гурд с бързина, на каквато е способен само един ветеран. След това се метнах отгоре му и се понесох по улица „Квинтесенция“, без да обръщам внимание на писъците на минувачите и на заплахите, които се сипеха подире ми. Стигнах за рекордно време от Дванайсет морета до Пашиш, скочих пред вратата на Астрат, изтиках слугата, който ми препречи пътя, и нахлух в стаята на магьосника.
След по-малко от минута двамата летяхме назад към „Възмездяващата секира“. За разлика от мнозина магьосници, Астрат не е специалист в лечителството, но затова пък притежава голяма сила и познания. Молех се да може да помогне.
Конят взе да протестира на лудешкия ни бяг. Когато стигнахме кръчмата, накуцваше с три от четирите си крака. Задърпах Астрат към стаичката, където лежеше Макри, с надвесената над нея Чиаракси. Кръвта бе спряла да тече.
— Жива ли е? — бе първото, което попитах.
— Все още.
— А не би трябвало — промърмори Астрат, докато оглеждаше раната. Чиаракси се съгласи с него. Астрат извади малък прозрачен кристал. Това беше камъкът на живота — носят го почти всички магьосници. Едно от свойствата му е да свети със зелена светлина, когато се доближава до човешкото тяло. Стига човекът да е жив. В противен случай светлината не се появява. Астрат го притисна до челото на Макри. И тримата напрегнахме очи да различим и най-малката промяна в цвета на камъка. В началото не се случи нищо, после, с болезнена несигурност, отвътре замъждука бледозеленикаво сияние.
Астрат се изправи. Лицето му бе изкривено от безпокойство.
— Никой не се е възстановявал от това — каза той и погледна кристала, който отново бе станал безцветен.
Изглежда, досега само невероятната воля за живот на Макри я бе държала на косъм от смъртта. Ала и тя се изчерпваше бързо.
— Извадете стрелата! — изригна Гурд, сякаш някой бе вдигнал похлупака от чувствата му.
Чиаракси поклати глава. Стрелата бе пронизала гръдната кост. Всеки опит да бъде извадена щеше да довърши Макри напълно.
— Дадох й отвара от амация — каза тя. — Това ще я подсили. Нищо повече не мога да направя.
Астрат произнесе над неподвижното тяло някакво заклинание. Познах го — беше заклинанието за възстановяване на телесната сила. Много полезно в случаи на чума, но не и ако във вас е забита двайсетсантиметрова метална стрела. Астрат и Чиаракси не хранеха никаква надежда. Отварата от амация и заклинанието само щяха да забавят настъпването на неизбежния край, но не за дълго. Двамата дори не знаеха докога ще е жива Макри и дали вече не е издъхнала. Не можех да направя нищо повече, освен да отида да убия Сарина.
— Какво е станало?
Беше Глухарче. Тя извика уплашено, когато видя Макри. Бях твърде потиснат, за да й обърна внимание. Ръкавът ми беше подгизнал от кръвта на Макри.
Глухарче се обърна към мен.
— Целебният камък на делфините!
Положението бе толкова отчайващо, че бях готов да се хвана и за сламка.
— Целебният камък? Че той съществува ли?
— Разбира се, че съществува. Нали все това ти казвах. Той може да излекува всеки — само че го откраднаха.
Някъде дълбоко в мен светна искрица на надежда и вдъхновение. Трябваше да се сетя по-рано. Иксиал Всевиждащия. Раните му изглеждаха неизлечими, а ето че се разхождаше здрав и читав.
— Как изглежда този целебен камък?
— Не зная.
— Какво искаш да кажеш с това, че не знаеш? — креснах й аз.
Глухарче се сви, сякаш очакваше да я ударя. Малко ми оставаше.
— Никога не съм ги питала как изглежда. Просто знаех, че това е техният целебен камък.
Бях готов да се понеса из града и да намеря час по-скоро Иксиал, но вместо това си наложих да запазя спокойствие и да помисля. Нямаше никакъв смисъл да се хвърлям напред, без да зная дори какво точно търся. Говорещите делфини живееха в залива. Дотам бе около двайсет минути езда. Твърде много.
— Бих могла да ги повикам край пристанището — предложи Глухарче. — Понякога плуват наблизо и могат да ме чуят.
Съгласих се да опитаме. Помолих Астрат междувременно да потърси Иксиал.
— Ще ми е по-лесно, ако имаш у себе си някоя негова вещ.
Нямах нищо подходящо. Пришпорих ума си, надявайки се на щастливо хрумване. Изведнъж се сетих за златото в статуята. Ако Иксиал стоеше зад кражбата му, сигурно го бе пипал.
Извадих вълшебната кесия и отметнах капачето й. Никой не се изненада, след сътресението от онова, което бе сполетяло Макри.
Астрат Тройната луна само поклати глава.
— Безполезно е, Траксас. Било е във вълшебното пространство. И да е имало по него следи от нечия аура, отдавна са изличени.
Излязох навън и се върнах с големия чук, който бях използвал, за да разбия бронзовата обвивка на статуята. Замахнах, ударих металната фигура отстрани и оголих ново парче.
— А какво ще кажеш за това? Било е покрито през цялото време, докато статуята се е намирала във вълшебното пространство.
Астрат замислено опипа рядката си брада.
— Може и да се получи.
— Направи каквото можеш, а след това ме чакай на ъгъла на улица „Луна“ и Звездния булевард.
Старата кранта на Гурд категорично отказа да предприеме ново пътешествие с двама ездачи на гърба си. Затичах се по „Квинтесенция“, като дърпах Глухарче и се оглеждах за двуколка. Първата, която мярнах,
