за да ги държа в главата си дни наред. Освен това ми се щеше да имам подръка приспиващото заклинание, а двете на едно място щяха да са множко. Не разполагам с подобни възможности.
Най-сетне успях да открия човек от прислугата на Дрантакс. Беше конярят. Стражниците го бяха задържали като потенциален свидетел, но баща му имал връзки в Гилдията на конярите и успял да го освободи. Не ми каза нищо, което вече да не знам, но и той потвърди версията на Калия, че скулпторът не бил имал никакви проблеми. Работата върху статуята се движела по график и той не бил чувал Дрантакс да е затънал в дългове. Конярят бе придружил Дрантакс и Калия по време на тяхната кратка разходка до Фериас — малко градче нагоре по брега, където е значително по-прохладно през лятото. Местенце, където хора с широки джобове обичат да отскачат, за да си отдъхнат от градския шум. „Щастливци“ — помислих си, докато шляпах по улицата в подгизнали от пот сандали.
Зачудих се дали Дрантакс е имал банкова сметка. Повечето граждани така и не успяват да спестят достатъчно средства, за да ги вложат в банка, а дребните предприемачи предпочитат да държат париците си в собствен сейф, ала прочути дейци на изкуството като Дрантакс биха могли да откриват лични сметки в Златния полумесец, където богоизбраните от висшата класа въртят едър бизнес. Имах неколцина стари познати в този район, ала не бях сигурен дали ще са в състояние да ми свършат работа. Във всеки случай това би ми помогнало да разбера дали Дрантакс е имал дългове. Бях прекалено погълнат от мислите си и не забелязах Макри преди да се сблъскам с нея на средата на „Квинтесенция“.
— Ей, Макри, внимавай къде стъпваш. Да не си слънчасала?
— Извинявай.
После ми каза, че се прибира от часовете по елфически за напреднали, но че се била ядосала, понеже учителят я гледал така, сякаш мястото й не е там.
— Мразя го. Чуй сега.
И каза нещо на елфически.
— Какво означава това?
— „Добре дошъл на моето дърво.“
— Браво, Макри.
— Хареса ли ти?
— Направо ме шашна. Представям се как ще се почувстват елфите, ако някой ден слезеш от кораба и им заговориш на собствения им език. Малко хора владеят елфическото кралско наречие.
Всъщност малко хора въобще знаят елфически. Макри говори почти свободно общоелфически и аз също се справям доста добре с него. Изучавахме го доста усилено през първата година в магьосническото училище, а след това имах възможността да го практикувам с пътуващи елфи.
Едно от нещата, за които Макри винаги ми бе завиждала, беше, че съм посещавал Южните острови. Малцина могат да се похвалят с това. Вярно, че търговията ни с елфите беше в цветущо състояние, но освен екипажите на корабите само шепа тюрайци бяха имали късмета да пътуват толкова далеч, още повече че подобни пътешествия са доста опасни. Ние обичаме да ни посещават елфи, но те не са гостоприемни към нас.
— И аз ще отпътувам натам някой ден — подметна Макри.
Погледнах я учудено.
— Това пък откъде ти хрумна? Последният елф, с когото се срещна, стана бял като платно, когато подуши оркската ти кръв. Нали тогава се закле никога вече да не разговаряш с елфи.
— Някой ден ще им бъде приятно да ме видят.
Може и да беше така. За кръгъл сирак Макри притежаваше забележителна способност да спечелва събеседниците си. Включително легендарните същества. Когато двамата посетихме Приказното езеро, кентаврите направо не можеха да се откъснат от нея. Разбира се, на кентаврите им потича слюнката при вида на всяка жена, още повече ако е добре сложена като Макри — независимо от кръвта в жилите й.
— Кейби си е сложила обеца на пъпа — каза Макри. — Харесва ми. Дали и аз да не си сложа?
Бях малко объркан от тази неочаквана смяна на темата.
— Веднъж ми каза, че за елфите е табу да си закачват разни неща по тялото — продължи Макри. — Измисли ли го, или е истина?
— Истина е.
— Е, мога да си сваля обеците, преди да замина. Какво ще кажеш, ако си закача обеци и на зърната на гърдите?
— Тогава вече елфите направо ще се побъркат от ужас. Защо ще го правиш, по дяволите? Никой няма да ги види.
Досега Макри не се беше обзавеждате с любовник. Често повтаряше, че всички мъже в Дванайсет морета й били отвратителни. Склонен бях да се съглася с нея.
— Кейби има обеци и на зърната. Показа ми ги и…
— Не може ли да сменим темата? Ако искаш, говори ми за училището. Тези интимни телесни детайли ми действат на нервите.
Макри ме погледна сепнато.
— Защо, да не би да не е „цивилизовано“?
В този момент от минаретата възвестиха сабав, вечерната молитва.
— Макри, видя ли какво направи! Ако не ме беше задържала с приказки за обеци, щяхме да се приберем у дома преди вечерната молитва и щях да си седя на кушетката с халба бира. А сега трябва да коленичим и да се молим.
Нямаше начин да се измъкнем. Където и да си, обадят ли се гласовете от минаретата, трябва да биеш чело в земята.
Повечето граждани, запознати добре с този факт, гледат да са вкъщи или някъде на скрито, за да избегнат досадната религиозна процедура. На загубеняци като нас не остава друго, освен да се проснат в прахта в компанията на уличните бездомници. Тъпо, особено когато до „Възмездяващата секира“ беше само една ръка разстояние, но нищо не можеше да се направи. Макри нямаше и капчица желание да участва в този маскарад, най-вече защото въобще не признава учението на Правата вяра, но под заплаха от арест не бяха позволени никакви изключения.
Замърморих, колкото да имитирам, че се моля. Слънцето все още печеше силно и земята под коленете ми бе нагорещена. Утешавах се с мисълта за бирата на Гурд, от която ме деляха само няколко минути. След известен период, който ми се стори цяла вечност, най-сетне бе обявен краят на молитвите. Точно в този момент ме споходи силното усещане, че нещо не е наред. Наблизо се спотайваше опасност. Бях готов да се надигна, но вместо това се приведох още повече, почти по очи. Разнесе се пронизително бръмчене на метална стрела и нещо ме опари по рамото. Докато падах, се блъснах в Макри и двамата се проснахме в прахта. Погледнах рамото си. Имаше кръв, но иначе беше само одраскано.
— Проклета да е тази Сарина! — изръмжах ядосано и измъкнах сабята.
Чак сега забелязах, че Макри не помръдва. Лежеше по лице на прашната улица. Преобърнах я внимателно. От гърдите й стърчеше къса стрела. Стрелите на Сарина са дълги около двайсетина сантиметра. Тази бе проникнала почти до края. От раната шуртеше кръв. Опипах с ръка шията й, но не долових никакъв пулс. Опрях лице до устните й — не усещах дишане. Смъртоносната стрела, насочена към мен, бе пробила гръдната й кост. Макри беше мъртва.
14.
За пръв път през живота си бях вцепенен от ужас. Не се огледах, за да проверя дали Сарина не е наблизо. Не ме интересуваше дали няма да се опита да простреля и мен. Просто стоях и гледах мъртвата Макри, просната насред улицата.
Около мен постепенно се оформи неголяма групичка. Без да обръщам внимание на никого, вдигнах Макри и я понесох към „Възмездяващата секира“.
— Извикайте стражниците — чух да казва някой зад мен.
Твърде късно беше дори за тях. Вече никой не можеше да помогне на Макри. Тялото й ми изглеждаше леко като перце. От гърдите й бликаше кръв и се стичаше по ръцете ми. Прекрачих прага на кръчмата. В късния следобед вътре бе пусто и тихо. Отидох при бара, където Гурд лъскаше посудата. Той ме погледна и
