бе ангажирана от някакъв дребен чиновник. Сграбчих юздите, спрях я и извадих сабята.
— Двуколката ми трябва — рекох.
Чиновникът изскочи отвътре и ме обсипа със заплахи. Ударих го в лицето и той падна.
— Откарай ни на пристанището. И бързо! — наредих на кочияша.
Все още държах сабята и кочияшът не се подвоуми нито за миг.
Глухарче каза, че веднъж разговаряла с един делфин на най-дългия кей. Отправихме се натам, покрай подредените за разтоварване и товарене триреми и кватриреми. Свечеряваше се и над пристанището цареше покой. На входа обикновено имаше охрана, но този път не видяхме жива душа. Скочихме от двуколката и се затичахме по кея. Сърцето ми блъскаше толкова силно, че си помислих да не изскочи. Глухарче се препъна и падна. Вдигнах я и отново я задърпах след мен. Беше си срязала крака на някакво стърчащо желязо и оставяше след себе си кървава диря. Продължихме напред, докато не стигнахме края на вълнолома.
— Е? — попитах.
Глухарче погледна към тъмните води на морето. Слънцето бе опряло хоризонта и последните му лъчи хвърляха тъмночервени отблясъци по вълните. Морето приличаше на вино, както го е казал един прочут елфически поет. Глухарче завъртя леко глава и издаде много особен звук, нещо като тънко писукане, примесено с щракане и гъргорене. Зачакахме, но не се случи нищо. Тя повтори отново призива. Втренчих в нея яростен поглед. Ако това беше някаква зла шега, бях готов да я хвърля в морето.
— Къде са делфините? — почти изкрещях.
Тя изпя призива трети път. Тъкмо се готвех да се обърна и да ида да търся Иксиал, когато момичето извика и посочи към морето. Точно под нас над повърхността бе щръкнала глава на делфин, който гледаше въпросително Глухарче.
— Какво да му кажа?
— Че съм тук, защото търся целебния камък. И че нямам време за губене.
Двамата взеха да си писукат и гъргорят. Търпението ми бързо се изчерпваше, макар вероятно да разговаряха доста бързо за човек и делфин. Накрая Глухарче се обърна към мен и ми каза, че целебният камък на делфините бил черен, имал форма на кръст и размер приблизително на човешка длан. Това изглеждаше достатъчно за начало.
— Бил е положен на олтара на техния подводен храм, дълбоко навътре в залива, но изглежда, го е взел някакъв гмурец, докато делфините са играели в морето. Храмът е…
— Подробностите по-късно — прекъснах я и тръгнах, а тя остана да дърдори с делфина.
Сега поне знаех какво търся. Ако Астрат се бе справил със статуята, щях да зная и къде да го търся. Видях го, че ме очаква на ъгъла, когато двуколката сви нагоре по „Квинтесенция“. До него стоеше Гурд.
— Успя ли?
— Да. Прав беше — върху златото има обилни следи от аурата на Иксиал Всевиждащия. Обследвах града и го открих — тук, в Дванайсет морета.
— Иксиал е тук? Сигурен ли си?
— Ами да. Намира се в официалната резиденция на префекта Толий.
Префектът Толий. Това вероятно имаше някакво значение, само дето сега не му бе времето да го търся.
— Какво смяташ да правиш? — попита магьосникът.
— Да намеря целебния камък. И да убия всеки, който опита да ми се изпречи на пътя.
— И аз идвам — изръмжа Гурд.
Бойната секира се поклащаше на колана му. Хубаво е да имаш подръка човек като него. Отдавна двамата не бяхме тръгвали на бой. Казах на Астрат, че няма смисъл да идва. Ако се замесеше в скандал с префекта, никога вече нямаше да го допуснат в Гилдията на магьосниците. Но той настояваше да тръгне с нас. Нямаше време за спор и всички се отправихме заедно към официалната резиденция на префекта Толий — единствената свястна сграда в Дванайсет морета, ако изключим обществената баня.
Чудех се как най-добре да подхвана нещата, ала нямахме време за хитрости. Ако имах късмет, Иксиал щеше да ми даде веднага камъка на делфините — но се съмнявах. Първо, защото щеше да поиска да задържи за себе си една толкова полезна вещ. И второ — това би означавало да признае публично, че тъкмо той го е откраднал от делфините. Вярно, че подобна постъпка не можеше да бъде преследвана от закона, но би означавала край на неговата кариера в манастира.
Кипях от гняв, защото улицата бе пълна с народ и трябваше да се придвижваме бавно. Почти не разговаряхме, защото си давахме сметка, че всеки момент Макри може да умре.
Когато стигнахме улица „Транквилити“ и свихме по нея, изведнъж ни споходи неочакван късмет. Срещу нас по тротоара вървеше префектът Толий, придружаван от самия Иксиал Всевиждащия. Двамата бяха сами, без телохранители, и останаха като вцепенени, когато спряхме двуколката и скочихме пред тях. Не всеки ден пред префекта се изправят частен детектив, варварин с голяма секира и магьосник, при това с решителни изрази и гневни пламъчета в очите. Толий настоя да му кажем какво искаме.
— Целебния камък — рекох. — И то веднага.
— За какво говориш? — попита Толий.
Пренебрегнах го и се обърнах към Иксиал.
— Давай целебния камък.
Гурд се промъкна до него и вдигна заплашително брадвата. Иксиал зае отбранителна поза. Спомних си репутацията му на отличен боец. Нямахме време да си мерим силите.
— Убий и двамата с всепоразяващото заклинание — казах на Астрат Тройната луна.
Астрат вдигна ръка.
— Дай му проклетия камък — извика уплашено префектът Толий и се хвана за сърцето.
— Той не носи никакво всепоразяващо заклинание — възрази спокойно Иксиал, доказвайки, че наистина е способен на много неща, и пристъпи към Астрат. В мига, когато минаваше край мен, замахнах рязко и го халосах по тила. Иксиал се просна в безсъзнание на земята.
— Нищо не сте видели — казах, докато тършувах из дрехите на монаха, а Гурд държеше острието на секирата си до шията на префекта.
— Давате ли си сметка, че за това ще ви пратя на робските галери? — попита Толий, завладян от безсилен гняв.
Скоро открих камъка. Малък, черен, с форма на кръст.
— Ще се видим на борда — подметнах му небрежно. — Изпречиш ли ми се на пътя, ще издам, че си замесен в аферата с откраднатото злато.
Очите на Толий се разшириха и той изведнъж осъзна, че няма какво да каже. Бях изстрелял на сляпо последното предположение, а ето, че се оказах прав. Всъщност имаше нещо подозрително в бързината, с която искаше да джироса вината за убийството на скулптора на Гросекс и да приключи случая. Мисля, че това обясняваше и някои други въпросителни, ала сега нямах време да разсъждавам.
Скочихме обратно в двуколката. Гурд сграбчи юздите и пришпори конете. Подадох камъка на Астрат и той го разгледа внимателно, докато хвърчахме с главоломна бързина по „Квинтесенция“. Зад нас оставаше грамаден прашен облак, от който долитаха яростните крясъци на гневните минувачи.
— Разбра ли как работи? — попитах Астрат. „Възмездяващата секира“ бе съвсем близо.
— Никога не съм виждал нещо подобно. Значи делфините казват, че е паднал от небето? — Той го завъртя, разглеждайки го от всички страни. — Честно казано, нямам представа как да си служа с него. Обаче долавям вътре стаена сила.
Когато стигнахме кръчмата, навън вече бе непрогледна нощ. Предполагах, че сме отсъствали не повече от час. Пратих една бърза молитва, докато тичах заедно с останалите към стаята, където бе Макри. Около нея се бяха събрали Чиаракси, Танроуз, Глухарче, Сулания, Палакс и Кейби. Липсваше само Куен. Всички бяха унили.
— Открих камъка!
Очаквах да чуя въздишки на облекчение. Никой не ме погледна обнадеждено.
— Закъсняхте — рече Танроуз. — Макри е мъртва.
— Не, не е — възразих аз. — Само така изглежда.
Видът й наистина бе страшен.
