на гладиаторските й умения около нас се оформи съвсем разчистено пространство. Когато Гурд видя кой ни се е притекъл на помощ, остана толкова изненадан, че си фрасна темето във вирнатото копито на коня, който яздеше свети Кватиний, и му трябваха няколко секунди да дойде на себе си.
— Макри! — извика той и се хвана за главата. — Ама ти си жива!
— И още как — отвърна тя, като същевременно мушна в сърцето един непредпазлив монах, опитал се да я повали с юмруци. Ние с капитан Рали и Гурд естествено бяхме вдъхновени от неочакваната й поява. Не само че спряхме настъплението на дивашката орда, но скоро ги изтласкахме назад. Монаси, гангстери и наемници падаха под ударите на Макри, която вилнееше на бойното поле като зъл демон, завърнал се от отвъдното, за да мъсти на хората.
Изглежда, дори краткото й докосване до смъртта не бе измило яда от онази неудачна среща с монасите, когато я бяха съборили на земята. Едва ли някой в Тюрай е бил свидетел на подобна свирепа ярост в боя. Нищо чудно, че орките бяха хвърляли на арената срещу нея дракони, тигри и цели ескадрони от гладиатори.
Погледната отгоре, кръчмата сигурно приличаше на бурно море. Преподобният Тресий и Иксиал Всевиждащия бяха спрели да си разменят удари и сега обикаляха в кръг и се дебнеха внимателно. Накрая Толий застана между тях, вдигна ръце и изрева с пълно гърло. Префектът, който бе известен демагог и имаше богат опит в укротяването на разбеснели се тълпи, успя да привлече вниманието на всички.
— Спрете този безсмислен бой! — кресна той. — Не виждате ли, че така само им улесняваме задачата. — Той ни посочи. — Нека първо ги премахнем, а после ще поделим златото.
Оцелелите монаси извърнаха глави към нас. Главорезите от Братството хвърлиха въпросителни погледи към Касакс. Той кимна в знак на съгласие с Толий. Изглежда, всички смятаха, че идеята на префекта е просто чудесна. Вместо да сме участници в битка между много враждуващи фракции, ни предстоеше да отбиваме атаки отвсякъде.
Доскорошните противници изведнъж започнаха да ни обкръжават. Сега вече шансовете ни клоняха към нула. В ограниченото пространство дори великолепните умения на Макри не значеха много срещу масата противници, готови да се нахвърлят върху нас от всички страни. Някои от по-бързите монаси дори се бяха покатерили на статуята за да ни скочат на вратовете. Други започнаха да ни целят с метателни стрелички. Никой от нашата група нямаше ризница и скоро получихме болезнени рани от малките метални връхчета.
Време беше да се вземе някакво решение. Тъкмо по моята част.
— Вълшебното пространство — плеснах се по челото. — Влизайте всички вътре!
Скочих на врата на коня и ритнах един от монасите, който се катереше от другата страна. Гурд и Рали ме погледнаха объркано, но подгонени от развилнялата се човешка вълна, побързаха да последват примера ми. Хванах ръба на кесията и скочих право в пурпурната бездна.
— Хич не ми харесва тая работа — изръмжа Гурд миг преди да дръпна вървите.
— Аз пък винаги съм мечтала да видя как изглежда отвътре — заяви Макри.
Бяхме обгърнати от вълшебното пространство — измерение, съвсем различно от нашето, където се случват чудати неща, живеят странни създания, а хората никога не са добре дошли.
Носехме се право надолу през плътната пурпурна атмосфера. От време на време пронизвахме подигравателно шепнещи облаци. Накрая се приземихме на мека, покрита с трева плоскост. Гигантско синьо слънце сияеше ослепително над главите ни. Зад нас се извисяваше масивът на статуята, в цялата си прелест, без никакви следи от удари с чук. Седнала върху бронзовия й гръб, непосредствено зад свети Кватиний, се мъдреше Ханама от Гилдията на убийците.
— Добре дошли във вълшебното пространство — посрещна ни тя.
— Здравей, Ханама — махна й Макри. — Какво правиш тук?
— Чух, че са те убили — отвърна Ханама. — Дойдох да изкажа съболезнованията си, но се оказа, че си съвсем жива. Радвам се. После видях, че нещата в кръчмата не вървят на добре, и се скрих тук. Честно казано, не очаквах, че ще се присъедините към мен.
Изгледах я подозрително. Само тя ми липсваше сега. Доколкото я познавах, нищо чудно да дебнеше тук от дни. Като си представя, че можеше да съм я носел в джоба си…
— Дошла си значи да изкажеш съболезнованията си? По-скоро си търсела Иксиал Всевиждащия. Зная, че имате договор за него.
— Гилдията на убийците не обсъжда работата си с външни лица — отряза ме хладно Ханама.
Трудно се общуваше с нея. Дребна на ръст, но самата жлъч. Такива са повечето Убийци. Възседнала коня, скрита под широкото си черно наметало, тя приличаше по-скоро на дете, дошло да си поиграе. И това е жената, прочула се с убийствата на един сенатор, един магьосник и един оркски вожд в един и същи ден!
Не бях никак щастлив от срещата. По принцип Убийците са ми неприятни, но в Тюрай ги търпят, защото са удобни на политиците.
Интересно дали си даваше сметка, че да се излезе оттук не е толкова лесно, колкото да се влезе?
— Макри, ама ти как така си жива? — попита Гурд, изпреварвайки същия въпрос от моя страна.
Макри повдигна рамене. Каза, че просто се събудила с поставен на гърдите камък, а стрелата от арбалета лежала на масата до нея. Белегът на гърдите почти не личеше. Спомних си, че бях оставил камъка върху нея и изглежда, това я бе спасило. Вероятно му е било необходимо повече време, за да подейства, отколкото при Глухарче, което не беше никак странно, като се имаше предвид крайно тежкото й състояние. Сигурен съм обаче, че ключова роля бе изиграла тази нейна странна смесица на кръвта. Никога вече нямаше да повярвам, че Макри е мъртва, докато не видех как я спускат в гроба. Може би и тогава щях да се усъмня.
— Изумително нещо е този целебен камък на делфините. Чудя се, трябва ли наистина да го връщаме?
— Разбира се, че трябва. Делфините те наеха, за да го откриеш.
— Не сме уговаряли хонорар. Ако ми предложат риба, развалям договора.
Капитан Рали подметна, че може би делфините притежават някое потънало съкровище, но общото мнение бе, че тези умни животинки носят късмет на нашия град и затова не бива да печеля от тях.
— Благодарение на тях съм жива — добави Макри и се огледа. — Какво хубаво синьо слънце имат тук! Ей, то взе че позеленя. Какво друго се случва във вълшебното пространство?
Изведнъж мраморната фигура на свети Кватиний се завъртя в седлото и светецът се сопна на Ханама:
— Я да ми слизаш от коня!
— Случва се какво ли не — въздъхнах аз. — Лично аз предпочитам да съм някъде другаде.
Дори Ханама, обучена да владее чувствата си, този път не можа да скрие изненадата си. Скочи малко непохватно от седлото и вдигна глава към мраморния светец, който отново бе застинал неподвижно.
— Ама той наистина ли проговори? — попита Гурд, докато нервно опипваше дръжката на секирата. Като варварин, той ужасно се боеше от всякакви прояви на свръхестественото.
— Да. Тук много предмети говорят.
Погледнахме към постоянно менящия цвета си пейзаж.
— Тук ли попадаш, когато изядеш гъбите, дето Палакс ги бере в гората? — попита Макри.
Това вече надхвърляше моите възможности. Не знаех нищо за никакви гъби, брани от Палакс в гората.
— Е, какво ще правим сега? — попита капитан Рали, неизменно практичен в подобни моменти. — Кесията все още ли е видима за външния свят?
— Да.
— И ние сме вътре в нея?
— Да.
— Какво ще стане, ако някой я хвърли в огъня?
— Кой би го направил? Вътре има цяла златна статуя.
— Префектът Толий би могъл да преглътне загубата й, при условие че се раздели с нежелани свидетели на престъплението си.
Признах, че в това предположение има резон.
