— Може и да е така, по аз работя в Съдебната палата и като капитан от Градската стража отговарям за всички квартали на града. Вие, между другото, тук по служба ли сте? Ако е така, защо хората ви не носят униформи?
Рали се обърна към Тресий, който търпеливо чакаше до стълбата.
— А вие какво искате?
Преподобният Тресий не отговори.
— Те всички са тук за статуята — отвърнах аз.
— Дори Толий?
— Най-вече и от самото начало. Тъкмо той е информирал Иксиал Всевиждащия за златото. Той му е осигурил и вилата в Тамлин, за да може да се среща с жената на Дрантакс и да узнае от нея всичко, което му е необходимо.
— Убийте ги — нареди Толий.
Избухна суматоха.
15.
Бях на деветнадесет, когато ме изгониха от училището за млади магьосници. Останал без пари, семейство и други средства за препитание, аз се записах в един наемнически отряд и отидох да се бия на юг, където тогава воюваха малките градове-държави Джувал, Абеласи и Паргада. Някъде по това време се запознах с Гурд — едър двайсет и пет годишен варварин, който бе слязъл от далечния север, за да види живота в цивилизованите страни. Така поне твърдеше тогава, макар след няколко години да ми призна, че бил прогонен от разгневените роднини на една млада жена, с която имал любовна връзка.
Събитията на юг тогава бяха объркани — почти всички градове враждуваха помежду си. На всичко отгоре във всеки от градовете имаше по двама кандидати за престола. Помня как един път нашият отряд, който бе нает от принца на Джувал, издебна в засада друг отряд, принадлежащ на втория кандидат за този пост. Точно в този момент армията на Народната демокрация на Абеласи ни нападна в гръб. Докато двамата с Гурд се чудехме накъде да метнем копията, пристигнаха обединените сили на наскоро сваления крал на Абеласи, следвани от неговите съюзници, Паргаданската армия. Никой не знаеше какво става. В тъмната, мрачна гора отрядите копиеносци се превърнаха в малки групи обезверени мъже, които вече се биеха за живота си. Цареше всеобща паника, врагове и съюзници се изправяха едни срещу други. За нас двамата с Гурд не оставаше друго, освен да си проправим с оръжие път към някое по-спокойно местенце, където да намерим коне и да си плюем на петите. Което и направихме, в края на краищата.
Спомних си за този ден двайсет и четири години по-късно, когато започна боят във „Възмездяващата секира“. Всеки искаше статуята, но само последният, който се държеше на крака, щеше да я отнесе. Монасите от Храма на облаците и техните съперници от Звездния храм се хвърлиха яростно едни срещу други, завладени от необяснима жажда за злато, подхранвана от съперничеството на техните кланове. В битката се хвърлиха и войниците от Братството, разгневени, че някой се опитва да им отнеме плячката на тяхна територия. Главорезите не бяха тренирани като монасите, но всеки от тях бе служил като наемник в различни армии, където бяха натрупали богат опит в изкуството на ръкопашния бой.
Междувременно префектът Толий нареди на хората си също да размахат саби. От всички ни префектът имаше най-много да губи, защото при неуспех столът, на който се бе възкачил, щеше да се прекатури. Разнесеше ли се слухът, че е замесен в открадването на златото, го очакваше прогонване от службата, арест и бързо изпращане на робските галери. Кралят би си затворил очите пред много прегрешения на своя префект, но не и пред факта, че е задигнал собственото му злато. Заобиколен от своята вярна гвардия от наемници, Толий подхвана ужасяваща атака, обладан от намерението да унищожи всички свидетели на престъплението си или да се измъкне със съкровище, което би му осигурило луксозен живот някъде далеч от Тюрай.
Що се отнася до моята скромна персона, аз просто по случайност се озовах в сърцето на тези събития. Не ми трябваше статуята. Всичко, което исках, бе да открия убиеца, но след смъртта на Макри това бе само второстепенна цел. При мисълта за бездиханното й тяло, проснато в съседната стая, ме завладя такъв неистов гняв, какъвто не бях изпитвал от много време. Бях щастлив, че има на кого да си го излея.
Капитан Рали, единственият защитник на закона в този момент, беше притиснат от обстоятелствата. Наложи се да се бие рамо до рамо с мен и Гурд, а полуоткритата статуя ни пазеше гърбовете. Пръв под ударите на сабята му падна един развилнял се монах от Звездния храм. Забелязах, че капитанът не е забравил старите си бойни умения.
Четирима гангстери от Братството си проправиха път през мелето и застанаха срещу нас. Парирах нападките на един от тях, след това го промуших в бедрото, той се препъна и тогава го ударих в корема. Гурд почти разсече на две втория гангстер, а Рали ловко избегна ударите на третия и го прониза право в гърдите. Четвъртият отстъпи и ние получихме възможност за кратък отдих в окото на бурята.
— Не можа ли да дойдеш с отряд стражници? — сопнах се на Рати.
— Защо са ми, когато смятах само да ти изкажа съболезнованията си — отвърна той. — Исках да разменим няколко думи като стари приятели. Ти за какъв се мислиш, че криеш от мен улики? Тази статуя трябваше да бъде предадена на Градската стража.
— Тъкмо щях да го направя — изсумтях и тогава отново се започна. Из помещението хвърчаха трески от мебелите на Гурд, а сражаващите се използваха всякакви подръчни средства, за да се млатят. Във въздуха свистяха фенери, крака от столове, облегалки и шишета. Толий сграбчи една тежка дъбова маса и я запрати към нас, като викаше на хората си да нападат. Масата удари капитан Рали и той рухна на пода. Гурд му помогна да се изправи, докато аз отбивах атаките на двамина, въоръжени със саби и ножове. Настъпи страхотна бъркотия. Монасите крещяха яростно и си разменяха оглушителни удари. Пред смаяния ми поглед един млад монах отби с голи ръце удар със сабя, повали противника си с рязък удар в шията и накрая падна, пронизан от друг в гърба. Приятелят му нададе яростен вик, подскочи право нагоре във въздуха и стовари в лицето на убиеца такъв страховит удар, че шията на нещастника се прекърши като фиданка.
Иксиал Всевиждащия и преподобният Тресий се биеха близо един до друг, но помежду им имаше твърде много запъхтени монаси. Най-сетне Тресий се засили и подскочи с ловкост, на която би завидял и най- добрият атлет. Той се извиси във въздуха, преметна се под тавана, прелетя половината от кръчмата и се приземи точно пред Иксиал, като пътем събори неколцина противници. Иксиал замахна да го удари в лицето, но Тресий ловко отскочи встрани. След това между тях се разрази впечатляващ двубой, като всеки от двамата майстори показваше всичко, което бе научил през упоритите си тренировки, ала никой не успяваше да надделее.
Още една маса се стовари върху нас и този път бе мой ред да се озова долу. Гурд успя да отбие удара на едно дълго копие, което инак щеше да ме прикове към пода. Скочих и продължих да се отбранявам, но положението ни ставаше все по-безнадеждно. Бяхме само трима, а ето че от едната страна ни притискаха хората на Толий, от другата напираха главорезите на Касакс и всичко това бе омесено с жълти и червени раса. Под краката ни се въргаляха труповете на избитите и тежко ранените. Подът бе хлъзгав от кръв.
Спомних си, че Астрат Тройната луна все още е в задната стая, и се зачудих дали не разполага с някоя мощна магия, с която да ни измъкне оттук. Едва ли. Бях го извлякъл от къщата му толкова бързо, че нямаше време да запомни каквото и да било заклинание. Ако имаше капчица здрав разум, отдавна щеше да се е измъкнал през задния вход със Сулания и Глухарче. Можехме да се уповаваме само на оръжията и силата си, а от тях нямахме в изобилие. Използвах сабята, за да отбивам атаките отдясно, но тези отляво можех да ги спирам само с ножа. Посякох още един от хората на Толий, но мястото му веднага бе заето от следващия. Едва ли щях да издържа още дълго на подобен натиск.
— Признай си, Траксас — чух да викат в ухото ми, — с тези жалки оръжия от теб има толкова полза, колкото от евнух в бордей.
Подскочих от изненада и се завъртях. Зад мен стоеше Макри, със сабя в едната ръка и секира в другата. Изглеждаше поразително здрава.
— Какво е станало?
— Пооправих се.
— Ама доста се забави. Какво си мислеше, че ще се бия с цял Тюрай, докато дойдеш ли?
Макри се ухили доволно и започна да поваля противниците със сабята и секирата. Скоро благодарение
