— Тя има силен организъм — продължих. — От елфическата кръв. И оркската… и човешката…
Чиаракси поклати глава.
Астрат положи длан върху челото на Макри, след това извади камъка на живота и го допря до кожата й.
— Опитай с камъка на делфините! — изкрещях аз.
Той го постави първо на челото, а сетне и върху раната. Опря го над пъпа, в мястото, където се концентрира енергията на организма. Нищо не се случи, освен че Кейби нададе уплашен писък и се строполи на пода.
Астрат се огледа безпомощно. Дръпнах камъка и опитах на свой ред. Никакъв успех, освен че когато докоснах камъка, почувствах с пръстите си топлина.
— Нищо не става. Това е боклук.
Астрат, който се владееше по-добре от мен, взе отново камъка. Забеляза, че раната на Глухарче все още кърви, наведе се и допря камъка до нея. Пред смаяните ни погледи раната започна бързо да се затваря. Само след секунди кръвта спря и кожата се възстанови напълно.
Значи камъкът действаше. Само че Макри бе умряла.
— Наистина ли е мъртва? — попита Танроуз.
— Боя се, че да — отвърна Астрат, а Чиаракси само кимна мълчаливо.
Взех целебния камък и го поставих върху раната на Макри. Отново никаква реакция. Стоях и гледах тъпо, надявайки се някакво чудо да я възкреси. Нищо повече не можех да направя.
Вдигнах една халба, отидох при бъчвите, напълних я догоре с бира, пресуших я на един дъх, сипах си втора, след това се върнах при Макри и се отпуснах на пода до нея. Единственият звук бе хлипането на Кейби. Сулания бе изтрезняла напълно и седеше на един стол, подпряла в скута си бутилка кли.
Хрумна ми, че сега вече зная почти всичко за статуята и Дрантакс, само че не бях в настроение да подреждам отделните парчета от мозайката. Само две неща ми бяха на ума. Едното, че трябва час по-скоро да се напия до забрава. И второто — че ще убия Сарина Безпощадната.
Отвън изтрополиха тежки ботуши. Влезе капитан Рали. Ако бе дошъл да се заяжда за нещо, избрал бе неподходящ момент. Станах да го посрещна, готов да стоваря цялата сила на гнева си върху него.
Не беше дошъл да се заяжда. Някой му казал за Макри. Някой докладвал на Градската стража, че на „Квинтесенция“ простреляли млада, странна на вид жена и той се досетил за останалото. Идваше да ми изкаже съболезнованията си.
— Съжалявам — каза той, като погледна тялото на Макри. Кейби плачеше неутешимо. Мимоходом забелязах, че главата на приятеля й се люшка неконтролируемо — изглежда, пак се бе надрусал с дуа.
— Кой го направи?
— Сарина.
— И какво стои в дъното на историята?
— Кралското злато — отвърнах. Нямаше смисъл да крия повече.
Отведох капитана в голямото помещение на кръчмата, където вече нямаше никого, извадих кесията от джоба си, загърнах краищата й и му показах статуята. Златото заблестя под светлината на свещите.
— Това ли е кралското злато? — попита Рали.
Кимнах.
Някой отвори предната врата.
— Поправка. Моето злато.
Беше Иксиал Всевиждащия. Зад него нахлуха монасите от Звездния храм.
Хлопна се вратата на втория етаж.
— Това е моята статуя — заяви преподобният Тресий от горната площадка, спусна се по стълбите и спря насред помещението. Зад него слизаха монасите от Храма на облаците.
Жълтите и червени раса се подредиха едни срещу други. Чул гласове, на сцената се появи и Гурд. Капитан Рали ме погледна въпросително.
Предната врата пак се отвори и се показа едрото тяло на Толий, префекта на Дванайсет морета. Той влезе начело на банда въоръжени мъже. Някои от тях бяха с дрехите на Градската стража, други не носеха униформи. Толий също не беше издокаран в жълтата префектска тога. Беше дошъл да си прибере златото и да убие ненужните свидетели.
Огледа свъсено сцената и нареди:
— Всички вън.
Никой не излезе. Хората му извадиха оръжията от ножниците. Иксиал Всевиждащия гледаше префекта, сякаш се питаше дали все още са партньори. Бих могъл да му спестя усилията. Човек, който не се свени да краде от бедняците в Дванайсет морета, не би разделил цяла златна статуя с един монах.
Отвън долетяха гласове и в кръчмата влязоха още хора. Все типове със страшни, нашарени от белези физиономии, предвождани от Касакс. Беше избрал най-добрите си бойци и то не само от градския район, но и от околните земи. Интересно защо. Едва ли щяха да са му необходими за задържането на Куен.
Касакс остана изненадан от присъствието на двете монашески групи, префекта Толий и капитан Рали, но бързо се адаптира към обстановката. Дори се изсмя.
— Дойдох да прибера едно откраднато злато — заяви той на множеството. — Виждам обаче, че не съм първият. Послушайте съвета ми всички и си вървете, преди да сте пострадали. — Той погледна към Толий. Като представител на властта, префектът бе човекът, от когото се очакваше да владее обстановката, но на практика силата винаги бе в Братството. Толий обаче разполагаше със солидно подкрепление и не прояви никакво желание да си тръгне. Нито пък монасите.
Касакс се обърна към мен и се ухили.
— Търсим туй златце още откак изчезна. Чухме, че монасите имали нещо общо с тази работа. Говореше се също, Траксас, че ти си се срещал с тях.
Той ме изгледа строго.
— Трябваше да се досетиш, че не можеш да скриеш нищо от мен в Дванайсет морета. Щяхме и по-рано да те сгащим, ако не беше сложил това объркващо заклинание на Куен.
— Прибрахте ли я? — попитах.
— Да я прибираме ли? Че защо? Куен работеше за мен, тлъстако. Сече й пипето на нея. Сетихме се, че ще ни отведеш право при златото. Веднага щом те видя да вадиш на бял свят статуята, тя доприпка при нас.
Касакс не беше длъжен да ми дава обяснения, само че той обича да показва на хората как ги е надхитрил.
— Чух, че онази женска, дето приличаше на орк, била убита — продължи той. — Съжалявам за това, но да знаеш, че нямам нищо общо. А сега, ако бъдеш тъй добър, отстъпи, та хората ми да приберат плячката.
Капитан Рали се изпречи пред главатаря на Братството.
— Касакс, защо смяташ, че ще допуснем да прибереш статуята? Аз представлявам закона тук и ще арестувам всеки, който се опита да отнесе статуята.
Касакс се изсмя при мисълта, че някакъв капитан от Градската стража могъл да спре главатар на Братството, при това подкрепян от цял отряд отбрани главорези. Хората му също се разсмяха. Смехът им взе да ме дразни. Не исках да чувам смях точно сега, когато Макри лежеше мъртва в съседната стая. Изправих се до капитана. Смятах да убия Сарина, но идеята преди това да се бия с тази измет изглеждаше особено привлекателна. Ръцете ме сърбяха да стисна някого за гърлото, независимо с какво си го е заслужил.
— Защо не дойдете да си вземете статуята? — подканих ги аз и кимнах към мястото, където тя се подаваше от вълшебната кесия.
Всички в стаята замръзнаха в очакване някой да направи първото движение. В този момент Сулания влезе през задната врата и без да обръща внимание на никого отиде зад бара, взе бутилка кли от лавицата и пое обратно. Човек не можеше да не се възхити от твърдата решимост в действията й.
Капитан Рали отново настоя всички да си тръгнат и да оставят нещата в ръцете на закона. При тези думи префектът Толий му заяви, че случилото се въобще не е негова работа.
— Дванайсет морета е под моя юрисдикция.
