храсталаците снощи. Само това ми липсваше, да се намесят и от Гилдията на убийците.
Не след дълго почувствах първите благодатни ефекти на лесадата. Когато махмурлукът поотмина, усетих, че ме болят всички мускули. Сигурно беше заради дългото среднощно прибиране у дома, прекъснато от продължителен престой в една таверна в Купиш. Много приятно местенце и никакви проблеми с Макри. Хората бяха ужасно любезни и сигурно щяха да си останат такива дори да бяхме оркски вождове — стига в джобовете ни да дрънкаха гурани.
Централната част на Кушни се състои от тесни криволичещи улички, изпълнени с кръчми, бордеи, игрални зали и други свърталища на престъпници и градска измет. Тук периодично си дават среща и бандите на Братството и Приятелския кръг, които постоянно воюват за нови територии. Често наминавам насам, главно поради естеството на работата си. Макри, която няма достатъчно време да излиза в обществото, не е свикнала с подобни места. Предполагам, че остана изненадана от силата на алкохола, който сервират. Постоянно повтаряше, че не е пияна, но мога да се закълна, че й трябваха петнайсет минути, за да изкатери стълбището, когато се прибрахме, и едва ли щеше да успее, ако не я бях подпрял на площадката.
Ето защо изпитах известно удовлетворение, когато тя се домъкна в стаята ми доста късно сутринта и помоли за няколко листенца лесада. Беше се загърната в едно старо одеяло и изглеждаше като поредната жертва на чумна епидемия. Признавам, че я бива повече от мен да върти сабята и да изучава философия, но рече ли, че може да ми надвие в пиенето, ще я спукам от подигравки.
Ръката й трепереше, докато повдигаше позлатената чаша към устата си.
— Изглеждаш почти толкова зелена, колкото е листото — присмях й се доволно. — Казах ти, че този планински кли е твърде силен за теб. Трябва да имаш много здрав стомах за подобни напитки.
— От какво го правят, за Бога? — простена тя.
— От грозде, мая, жито… Кой знае? Горе в планините слагат каквото им падне.
Тя потръпна.
— На теб не ти ли е зле?
— Ни най-малко. Трябва доста да изпия, за да го почувствам. Станал съм преди първа молитва.
— Глупости — махна с ръка Макри. — Живнал си заради листенцата от лесада.
Преглътна нейните листа с видимо усилие и разтри слепоочията си.
— Май днес няма да успея за часовете по теология.
Заех се да почиствам масата. Макри отвори очи и ме погледна.
— Престани да тропаш. Зная защо го правиш — за да ми покажеш, че ти няма нищо от пиенето. Ще я убия тази Глухарче.
— Защо?
— Ще й откъсна главата. Веднага щом се пооправя, ще я нанижа на сабята си.
Глухарче, изглежда, пак бе подхванала любимата си тема за делфините. Макри обикновено й съчувстваше, но днес не беше в подходящо настроение.
— Всъщност не бих имала нищо против сега някой да ми даде този целебен камък. Никога вече няма да пия в Кушни.
После потъна в мрачно мълчание — чакаше билката да си свърши работата. Въпреки че беше горещо, Макри се бе увила зиморничаво в парцаливото одеяло. Бедничката. Реших да не й припомням, че снощи седна в скута на един известен пласьор на дуа и дори се опита да го целуне, преди да я изхвърлят от таверната. Щях да й го разкажа, когато поукрепне.
Когато слязох долу, Гурд и Танроуз вече бяха запретнали ръкави. Прегледах менюто на Танроуз и избрах няколко нещица за силна, засищаща закуска. Спрях се на риба, защото Танроуз е особено добра в морската кухня. Забелязах обаче, че Гурд се намръщи, когато чу поръчката ми. Рибата винаги му разваля настроението. Сигурно защото кварталният продавач на риба, инак доста преуспяващ търговец, от известно време е хвърлил око на Танроуз и винаги й прави големи отстъпки, когато ходи да пазарува от него. Тъкмо това пробужда ревността на Гурд. Бедният стар варварин. Сигурно по време на военни маршове е прекосил половината свят, но сърцето му все още трепти като на влюбен пубертет. Направо е хлътнал по Танроуз, а тя се държи така, сякаш това й е приятно и нищо повече. А и Гурд не знае как да продължи. Нали в душата си е вечният ерген. Междувременно страда дълбоко всеки път, когато любимата му се върне от среща с продавача на риба.
Когато приключвах със закуската, Макри се появи на стълбата със светнало лице. Изглеждаше съвсем оздравяла.
— Тези листенца от лесада — заговори развълнувано тя — са направо вълшебни. Имаш ли още?
— Не много. Наистина е трудно да ги намериш в Тюрай. Следващия път, когато имам за клиент елф, ще го помоля да ми плаща с тях.
— Мисля, че предния път не ги получи точно като заплащане — припомни ми саркастично тя. — Не ги ли намери в дрехите на убития елф?
— Е, все същото.
— Имам смътни спомени от снощи. Не срещнахме ли Сарина, или се лъжа?
— Срещнахме я, да. Тя простреля неколцина монаси с арбалета. Все още се питам какво ли означаваше всичко това. Ясно, че е на страната на Звездния храм. Може би някога я е обучавал самият Иксиал. Питам се дали тя не е видяла сметката на Дрантакс? Няма да е никак лесно да го докажем, защото Сарина умее да си прикрива следите. Днес е процесът срещу Гросекс. Най-после получих разрешение да се срещна с него, макар че от това едва ли вече има някаква полза.
— Как успя?
— Заместник-консулът Цизерий се върна вчера в града. Той уреди въпроса.
Преди няколко месеца бях измъкнал сина на Цизерий от една каша.
— Доста умен ход — кимна Макри. — Хубаво е да имаш във властта приятел, който да ти помага от време на време.
— Така си е. Но едва ли мога да го броя за приятел. Цизерий е прекалено саможив, за да има приятели. Освен това сигурно помни, че в пияно състояние го обидих. Поне ще се погрижи да бъдат спазени правата ми, ако закъсам и попадна в месомелачката на съдебната система. Колкото до Гросекс, този нещастник наистина може да се надява само на чудо. Назначили са му обществен защитник, тъй че ако скоро не открия нещо, песента му е изпята.
Макри също си поръча бира. Допих си моята и се заех да обмислям положението. Не можех да си обясня какво става между монасите. Очевидно преподобният Тресий не беше бил напълно искрен с мен. Беше пропуснал например да спомене, че заради него Иксиал е пострадал сериозно. Как трябваше да постъпя сега? Кесията със скритата статуя, която Тресий ме бе наел да намеря, все още беше у мен. Може би не биваше да се задълбочавам прекалено във взаимоотношенията им. Трябваше просто да прибера парите и да си мълча.
Бях доста обезпокоен от появата на Сарина. Наистина опасна жена. Ако Иксиал умреше, Звездният храм вероятно щеше да бъде разпуснат и монасите щяха да се прехвърлят в Храма на облаците. Но ако предположенията ми бяха погрешни и червенорасите монаси се появяха тук, за да си търсят статуята, тогава щях да си имам работа със Сарина. Освен това не биваше да забравям и Талий Зеленото око. Кой го беше убил? Щом беше прострелян с арбалет, подозренията падаха върху Сарина, но може би някой друг се беше опитвал да си прикрие следите?
— Доколкото си спомням, бях ограничил броя на заподозрените в убийството на Дрантакс до монасите от Звездния храм, техните противници от Храма на облаците, Калия, Сарина и прислугата. Общо взето стотина души. Ако не обесят Гросекс, до година-две ще успея да разбера кой от тях е истинският виновник.
Палакс и Кейби отново бяха някъде навън, където си изкарваха прехраната с дрънчене на мандолина и свирукане на флейта. Напоследък изглеждаха още по-странно и отпреди. Не само че носеха ужасно ярки и невероятно парцаливи дрехи, ами прическите им надхвърляха и най-смелия полет на въображението. Бяха оставили косите си да порастат и ги бяха боядисали в най-различни цветове. На всичко отгоре и двамата бяха пристрастени към закачването на метални предмети по най-различни части на тялото. В Тюрай обеците са често срещано явление — в някои гилдии те са признак на ранг, — но младите Палакс и Кейби освен това носеха халки на носовете и устните си. Имаха и мънички обеци на веждите — мода, все още непозната в земите на човеците, но вероятно разпространена сред орките. Предполагам, че е напълно естествено
