се опитваха да спрат настъплението му, буквално изхвърчаха във въздуха. Той си проби път до телохранителите на Иксиал и продължи право през тях. Последователите му набраха кураж и започнаха да нападат от всички посоки.
Лечителят, билкарката и аптекарката предвидливо бяха напуснали бойното поле, но Калия бе останала до Иксиал, готова да го защитава до последно. Силата на любовта, предполагах. Не можех да не й се възхищавам.
Братята от Звездния храм полагаха отчаяни усилия да издържат на страховития напън. Те бяха храбри и свикнали да не се огъват пред опасностите, но Тресий бе твърде много класи над тях и ги разпиляваше така, както дракон би разпилял рота необучени войници. Зачудих се дали възнамерява да убие Иксиал. Като следовател, който се е клел да служи на закона, бях длъжен да попреча да се извърши подобно престъпление, само дето не бях съвсем сигурен, че ще успея.
Изведнъж усетих, че до нас в храстите се крие още някой. Макри също усети нещо, защото и двамата завъртяхме глави едновременно. Нечия тъмна сянка се прокрадваше почти безшумно край нас. Очевидно вече ни бе забелязала, но не ни обръщаше внимание. Сянката вдигна пред себе си нещо, последва остро изщракване, кратко бръмчене и следващото, което чух, бе болезненият вик на един от жълторасите монаси, който се строполи на земята. Арбалет! Не беше необходимо да ни представят, за да се сетя коя е тъмната фигура до нас.
— Сарина Безпощадната — прошепна Макри.
Арбалетът е страшно, но и неудобно оръжие. Бива го за защита на градски стени или за стрелба от засада, но е почти безполезен в сражение, заради бавното зареждане. Но за моя изненада Сарина успя да постави нова стрела почти без забавяне. Тя вдигна арбалета, стреля и покоен още един монах от Храма на облаците. При вида на втория си убит брат останалите монаси взеха да се усещат, че нещо не е наред, и прекратиха атаката. Изсвистя още една стрела, която също не пропусна целта.
— Там — в храстите — посочи с пръст преподобният Тресий.
Прекъсването позволи на монасите от Звездния храм да се прегрупират и да образуват нова, още по- солидна стена от живи тела около Иксиал. Междувременно неколцина монаси с жълти раса се втурнаха към храстите. Погледнах Сарина. Тя продължаваше хладнокръвно да натяга тетивата. Този път се прицели внимателно и стреля по Тресий.
Преподобният направи нещо, на което едва ли е способно човешко същество — сграбчи стрелата във въздуха миг преди да го удари. Зяпнах от изненада. Изстреляната от арбалет метална стрела има достатъчна пробивна сила, за да премине дори през тухлена стена. Направо е невъзможно да бъде уловена. Човек дори не може да проследи полета й. Но въпреки това Тресий го направи.
Последователите му стигнаха храсталака. Отдръпнах се в сянката. Без да бърза, Сарина изстреля последната стрела в най-близкия от нападателите, след което посрещна останалите с бойно умение, което не отстъпваше на тяхното. А аз мислех, че само се беше хвалила, когато разправяше, че била прекарала три години в упорни занимания в някакъв манастир. Срещу нея имаше трима противници. Още с първия удар тя отпрати единия назад, после се извъртя, за да не даде възможност на другите двама да я заобиколят.
Чу се пронизително изсвирване. Градската стража бе предупредена. Сигурно съседите се бяха оплакали от шумотевицата, която бяха вдигнати монасите. Чуха се викове и тропот и само след няколко секунди в градината нахлуха мъже, облечени в черните туники на Градската стража.
— Време е да се махаме.
Втурнахме се към задната стена; заедно с нас тичаха и монаси. Стори ми се, че забелязах още една фигура да се спотайва в мрака, но тя не беше облечена в расо. Беше ми позната, но в този момент не можех да си спомня кой е това. Когато прескочихме стената, вече бяхме съвсем сами.
— Ама че нощ!
— Страхотен тупаник.
Побързахме да се отдалечим от сцената. Познавах добре пътя и можех да се ориентирам в тъмнината. Прекосихме една тясна уличка между две къщи и излязохме на малко площадче. Чакаше ни доста ходене до дома. Нощем конският транспорт в Тюрай е забранен. Беше твърде горещо, за да вървим бързо, пък и не бях пийвал нищо от доста време.
— Научи ли достатъчно, за да отървеш Гросекс? — попита Макри.
— Не съм сигурен. Трябва да обмисля нещата. Но първо бих сръбнал една бира. Защо в този квартал нямат кръчми? Ще влезем в първата, която видим.
Минаваше полунощ. Нощният живот в тази част на града не беше особено кипящ, така че не намерихме отворена кръчма, докато не приближихме квартата на Нефритния храм — той дължи името си на един древен храм, облицован е плочи от нефрит, подарени ни преди триста години от елфите, след като сме им помогнали в една война с орките. Тогава Тюрай изпратил огромен флот, който с обединените усилия на останалите флотилии от Лигата на градовете-държави съкрушил Оркската армада в прочутата битка при Острова на мъртвия дракон. След това сражение орките за дълго време изгубили морското си надмощие. В онези времена тюрайският флот е бил доста силен, въпреки инак малките размери на нашата държавица. Но отдавна вече не е така. Тогава сме били един от най-важните членове на Лигата на градовете-държави. И сега теоретически се броим за такива, но всеки знае, че армията и флотът не са каквото бяха.
Нито пък Лигата има същата тежест. Целта й е да защитава по-малките градове-държави от агресията на големи и мощни съседи, като ньоджанците, ала през последните двайсет години е раздирана от неспирни дрязги. Дори се налага да държим постоянен военен контингент при сребърните мини на южната ни граница с Матеш, въпреки че матешите уж са ни съюзници. Започне ли война с тях, Лигата ще се разпадне и ньоджанците ще ни схрускат за закуска.
Най-после видяхме една отворена кръчма. Макри я погледна подозрително.
— Всичко ще бъде наред — опитах се да я успокоя.
На вратата ни спря едър тип, издокаран в лъскава зелена туника, каквито носеха от Гилдията на телохранителите. Изглежда, задачата му бе да държи отвън нежеланите субекти. Тук не беше като във „Възмездяващата секира“. Гурд пускаше куцо и сакато.
Вратата бе осветена от пламтяща факла. На трепкащата й светлина кожата на Макри изглеждаше по- червеникава от обичайното. Пазачът протегна охранената си лапа и ни прегради пътя.
— Никакви саби вътре — изръмжа той и погледна Макри. — За орки е забранено.
Без капчица колебание Макри подскочи във въздуха и стовари юмрук в лицето му. Здравенякът рухна на земята.
— Макри — въздъхнах, — не трябваше ли първо да поговорим с човека?
— Какво да говорим? Той ме обиди.
Права беше, но ужасно ми се пиеше бира.
— Ще намерим друга кръчма — Обеща ми Макри.
Пазачът лежеше в несвяст на входа. Бях изкушен да го прескоча и да гаврътна набързо една халба, но отказах. Ако мъжът се свестеше, докато сме вътре, щяхме да си имаме неприятности.
Продължихме в задушната нощ.
— Макри, наистина мисля, че трябва да се опиташ да поукротиш този твой нрав.
— Още утре започвам. Ама добре го фраснах, нали?
Изглеждаше поразвеселена и вече не приличаше на унила ньоджанска курва. Бас държа, че настроението й се подобри, след като повали онзи здравеняк. На някои хора им е нужно съвсем малко за пълното щастие.
11.
На следващия ден се събудих с подути крака и отвратителен махмурлук. Измъкнах се от леглото и затършувах в шкафа, където бяха запасите ми от листа на лесада. Носят ги право от Елфските острови, защото са особено ефикасни срещу препиване. Бях ги взел от един елф, който ме нае преди няколко месеца. Оказа се, впрочем, че е измамник и престъпник, и накрая си получи заслуженото, но поне ми остави нещо полезно за спомен.
Доколкото си спомням, тогава Ханама от Гилдията на убийците им видя сметката на него и аверчето му. Сетих се, че тъкмо нейната дребна, загърната в черно наметало фигура бях зърнал да се спотайва в
