— Монасите го донесоха в града, надявайки се тук някой да му помогне.
Отчаянието на лицето й подсказваше, че вече не вярва в тази възможност. Всеки нормален човек досега щеше да умре от подобни рани. Дори най-прочутите знахари, билкари и аптекари в Тюрай не биха могли да възстановят строшените и обезобразени крака на Иксиал. Нито да надвият гангрената, която накрая щеше да го довърши, или да възстановят тежката кръвозагуба. Срещу гангрената са безсилни даже магьосниците.
Калия въздъхна и заговори. Оказа се, че с Иксиал били любовници още преди десетина години, когато той бил беден студент и живеел в една колиба в Дванайсет морета, където четял философски свитъци на светлината на една-едничка свещ. Още тогава Калия го обичала от цялата си душа. По-късно обаче Дрантакс й предложил брак, който от всяка гледна точка изглеждал изгоден. Тя се съгласила, донякъде под натиска на родителите си.
Призна ми, че десетте години брачен живот с Дрантакс били ужасно скучни. Но сигурно всичко щяло да си продължи по старому, докато един ден не получила писмо от Иксиал Всевиждащия, които я молел да се срещнат в една вила в Тамлин.
Тя отишла на срещата и любовта им пламнала отново.
Цялата тази история повдигаше някои интересни въпроси. Откъде например един игумен на планински манастир бе намерил пари, за да купи голяма вила в Тамлин? И за какво въобще му е била необходима? Монасите воини живеят в сурови условия, тренирайки умовете и телата си на издръжливост пред трудностите. Не мисля, че биха направили изключение дори за един игумен. Те нямат право да използват фалшиви имена, да се преструват на аристократи и да обитават луксозни вили в богаташката част на града. Не ми се вярваше също, че им е позволено да имат любовна връзка с бивши приятелки, макар различните секти да изповядват свои собствени разбирания за любовта. Но за момента трябваше да изоставя тези въпроси и да насоча разговора към Гросекс. След като Калия се отпусна, тя ми разказа всичко, което знаеше. Казано накратко, когато влязла в ателието, Гросекс се бил навел над трупа на мъжа й, а статуята била изчезнала.
Дотук историята й не се различаваше от тази на стражниците.
— Но защо избяга?
— Уплаших се. Зная какво говореха за мен — че съм имала любовна връзка с Гросекс. Хората смятаха, че се виждам тайно с него, докато всъщност ходех при Иксиал. Мислех, че стражниците ще ме обвинят, че съм убила мъжа си, за да може Гросекс да наследи работата му. Затова избягах. Нямах представа, че са стоварили всичко на нещастния Гросекс. Не исках да му причиня зло, само да се махна час по-скоро оттам.
— Изглежда, май си била доволна от открилата се възможност.
— И какво, ако е така?
Личеше си, че влага доста чувства в тази история. Сигурно не беше била щастлива в брака си с прочутия скулптор.
— Не изглеждаш потресена от смъртта му.
— Мъчно ми е, разбира се. Но не само за това.
— Какво е станало със статуята?
Твърдеше, че не знае. Може да беше чувала за вълшебната кесия, но го криеше от мен. Обърнах й внимание, че крадецът на статуята вероятно е и убиецът на мъжа й и че понастоящем Иксиал и монасите му би трябвало да са главните заподозрени.
Тя поклати глава.
— Иксиал не би посегнал на мъжа ми. Защо ще го прави? А и когато статуята изчезна, той вече беше на смъртно легло. Четири дни изгубиха монасите, за да го свалят от планината.
— Болен или не, все още е можел да издава заповеди, защото видях монасите му да тършуват из града. Преровиха и моята стая.
— Не зная нищо за това.
Иксиал нададе болезнен стон и Калия изтича при него. Погледнах монасите и се опитах да преценя как се отнасят към нея. Дали имаха представа за връзката й с Иксиал, или двамата ги бяха прилъгали с някакво обяснение? Във всеки случай не прочетох по лицата им неодобрение.
Обърнах се към Макри.
— Какво мислиш?
— Страшно съм объркана — отвърна тя. — Едно не мога да си обясня — кой в края на краищата е убил Дрантакс? И кой е откраднал статуята и я е пъхнал във вълшебната кесия?
Признах, че и аз нямам представа.
— Не мога да я разбера тази жена — продължи Макри. — Защо се е омъжила за Дрантакс, ако не е искала да го прави? Толкова ли й е нужен съпруг — можела е да се хване на работа в пекарната на Минарикса.
— Нещо не я виждам да си прекарва дните в пекарна.
Лечението продължаваше под мъждукащата светлина на фенерите. На няколко пъти Иксиал успя да дойде в съзнание, но накрая потъна в дълбок сън, или изпадна в кома. Лечителят, билкарката и аптекарката се спогледаха така, че не беше особено трудно да се разбере, че скоро Иксиал ще е загърнат в погребален саван. В очите на монасите блещукаха сълзи. Ако бях малко по-състрадателен, щях да ги оставя насаме с мъката им, но не съм такъв човек. Сграбчих за ръкава един от монасите — бях го видял в моята стая.
— Защо смятате, че статуята е у мен?
Той рязко се дръпна и ми обърна гръб. Запитах втори, със същия резултат.
— Нищо няма да узнаеш тук, Траксас — предупреди ме Макри. — Мисля, че са прекалено погълнати от мъката си по Иксиал. Но съм им малко обидена. Смятам, че ми дължат едно разчистване на сметките.
Като по нейна команда смълчаната допреди миг градина внезапно изригна. През стената взеха да се прехвърлят монаси с жълти раса. Очевидно не бяха дошли тук, за да изкажат съболезнованията си, защото се нахвърлиха върху противниците си от вражеския манастир, размахвайки къси дебели пръчки и чудноватите си ножове. Монасите от Звездния храм реагираха мигновено — образуваха човешки щит около Иксиал. От къщата бързо изтичаха още техни събратя. Скоро в градината имаше поне осемдесет монаси, които си разменяха удари и ритници и подскачаха във въздуха, сякаш изпълняваха сложни акробатични номера. Гледката беше невъобразима. Двамата с Макри се притаихме зад храстите и наблюдавахме сражението, объркани от неочакваната промяна на събитията. Завладя ме подозрението, че зад всичко това стои нещо много по-голямо от обикновена вражда между два манастира. Или пък боят им бе станал нещо като втора природа и отдавна бяха забравили за статуята.
— Ама че интересен религиозен диспут — прошепнах на Макри, когато един монах се блъсна в дървото до нас и тупна в тревата. — Ще им предложа да го пробват в Църквата на Правата вяра. Със сигурност ще предизвика любопитството на вярващите.
Не мога да го твърдя със сигурност, заради лошата светлина, но ми се стори, че зърнах преподобния Тресий в центъра на събитията. Ако наистина беше той, значи бе доста добре запазен за възрастта си. Мога да се закълна, че го видях да подскача на два метра във въздуха и да нанася удар на противника си, след което ловко стъпи на земята и повали друг с остър замах. Озова се в средата на кръг от монаси с червени раса, но ги прескочи, като запокити двама от тях в езерото.
Из градината отекваха разгневени викове. Тук-там проблясваха остриета на кинжали, но повечето от монасите се биеха с голи ръце. Изглежда, всички ужасно се стараеха да запазят репутацията на монасите като на ненадминати специалисти в ръкопашния бой. Потреперих, когато страхотен удар запрати един млад монах в храстите, където той остана да лежи в безсъзнание.
— Дали да не се включим и ние? — попита с надежда Макри.
— Разбира се, че не. Защо?
— Откъде да знам? Просто си помислих, че може да се поразкършим.
— Макри, не бива да смяташ, че си добре дошла във всяка битка.
— Може и да си прав. Някак си ми идваше отвътре.
Изглежда, жълторасите монаси от Храма на облаците щяха да надделеят, най-вече благодарение на преподобния Тресий, който поваляше всеки, дръзнал да се изпречи на пътя му. Нито един от младите послушници с червени раса не беше в състояние да издържи на яростните му атаки. Телата на онези, които
