На лицето й се изписа обида. Макри едва ли си даваше сметка колко нетактично е постъпила. Но после магьосницата повдигна рамене и се засмя.
— Както желаете. Кого трябва да потърсим?
Оставих на Макри да обяснява. Бях впечатлен от факта, че познанството им от Асоциацията е достатъчна причина да се прекрачват установени социални порядки. Някой ден щяха да си изпатят здраво с тези нововъведения от краля и църквата.
След като изслуша Макри, Лизутария се пресегна и дръпна един копринен шнур, за да повика слугата. Нареди му да донесе кюрая. Слугата излезе и след малко дойде със златна паничка върху сребърен поднос, на който имаше и малко златно шишенце. Постави една ниска масичка пред Лизутария и нагласи подноса отгоре така, че да й е удобно да го стигне.
Преди да изсипе кюраята в паничката, Лизутария отпи от чашата с вино и без повече подготовки размаха ръка над повърхността на течността. Само след няколко секунди там започна да се оформя изображение.
Можех само да завиждам на силата й. Като знам само колко време ми отнема докато достигна нужното душевно състояние, за да получа поне някаква смътна картина, не ми оставаше друго, освен да цъкам завистливо с език. Май наистина като млад трябваше да се уча по-упорито.
— За тази къща ли говорите?
Наведох се над картината. Същата беше. Лизутария се съсредоточи за няколко секунди.
— Човекът, комуто принадлежи, се казва Осиций. Къщата се намира близо до фонтана зад южната стена на Двореца.
Благодарих на Лизутария, но тя ме прекъсна.
— Виждам, че наскоро този Осиций е имал сериозни проблеми. Аурата около къщата е пропита с тревога. Виждам също така, че е известен и под друго име.
За пръв път изглеждаше малко напрегната.
— Акиал? — произнесе тя. — Или Екзил, може би?
— Да не би да е Иксиал? — подскочих развълнувано. — Иксиал Всевиждащия?
— Точно така. Иксиал Всевиждащия. Е, мен не може да ме види.
И могъщата магьосница започна да се киска и да подскача, сякаш бе завладяна от истерия. Картината в паничката с кюрая започна да избледнява. Докато се дивях над неочакваното откритие, че жената на Дрантакс е скрита в градската къща на Иксиал Всевиждащия, Лизутария продължаваше да се киска, като от време на време успяваше да каже: „Той не може да ме види“, което, изглежда, й се струваше най-смешното нещо на света.
Тя дръпна отново копринения шнур и нареди на прислужника да й донесе наргилето. Предложи великодушно да сподели малко тазис с нас. Макри откликна ентусиазирано, но аз успях да й прошепна, че ще изглежда глупаво, ако се надруса до кикот и после срещне онези петима монаси. Това свърши работа. В очите й се мярна стоманен блясък и тя отказа предложението. Благодарихме на Лизутария и си тръгнахме. Отвън спряхме една двуколка и наредихме да ни откарат при южната стена на Двореца. Докато излизахме, все още чувахме кикота на Небесната господарка.
— Така ли се държи и на вашите срещи? — попитах насмешливо.
— Нямам право да разкривам какво става на срещите.
— Знам.
— Всъщност понякога е и по-зле — призна след малко Макри. — Изненадах се, че е толкова добра магьосница. Защото се справи чудесно, нали?
— И още как. Не бих могъл да постигна толкова ясно изображение дори да бях медитирал цял месец. Може да ти изглежда чудновата с пристрастеността си към наргилето, но когато опре до вълшебства, умът й е остър като елфско ухо. Пък и избата й си я бива. Следващия път, когато се съберете на тези ваши срещи, направи си устата да ни покани на вечеря. Може да извади някое шише от елфските реколти. Всъщност къде точно се срещате?
— Нямам право да кажа.
— Знаеш ли, че миналата седмица архиепископ Ксерий произнесе реч в Сената, в която заклейми Асоциацията на благородничките като покварена и антирелигиозна организация?
Макри с няколко нецензурни израза обясни какво мисли за архиепископа.
Улицата бе почти пуста, ако не се брояха няколко богаташки карети, с които се разминахме. Тротоарите бяха пометени, дори столите изглеждаха по-охранени. Макри ме попита защо Иксиал Всевиждащия, който е игумен на планински манастир, има вила в Тамлин. Добър въпрос, на който не знаех отговора. Дали Калия наистина бе там?
Вилата се намираше точно там, където ни бе казала Лизутария. Подминахме я, без да спираме. Нямаше нищо за гледане. Дворът бе съвсем пуст, не се мяркаше дори градинарят. Странно, защото къщите в аристократичните квартали често държаха постове отпред.
Помолих кочияша да спре на следващата пряка. Двамата с Макри пресякохме главната улица и навлязохме в един парк, който според представите ми трябваше да се простира до градината на вилата. След известен период мъчително провиране през шубраци и тръни се озовахме пред висока два метра стена, защитена отгоре с остри шипове.
— Стигнахме. Къщата е от другата страна на стената.
— И какво ще правим сега?
— Ще се огледаме.
Жегата беше направо потискаща, но въпреки това се чувствах във върхова форма. Може да се изнервям, когато нещата се усложняват ненужно, но опре ли до рутинни действия на разследването — като да надничам над стени, — веднага се успокоявам.
Паркът гъмжеше от гувернантки и крякащи деца, но ние бяхме скрити в гористата част. Макри предложи да ме повдигне, но като си помислих какви коментари за теглото ми ще последват, предпочетох да си намеря един подходящ дънер и стъпих на него. Стигаше колкото да надзърна отгоре.
— Не виждам никого — прошепнах. — Да влизаме.
— Сигурен ли си? — попита неуверено Макри.
— Разбира се. Какво те безпокои?
— Не зная. Просто не съм свикнала да прескачам хорските стени.
Бях забравил. Макри беше първокласен боец, но въобще не беше свикнала да се прокрадва в чужди къщи. Уверих я, че върша подобни неща непрестанно, заметнах шиповете с наметалото си и се прекатерих през стената. Тупнах от другата страна и се скрих зад едно дърво. След малко Макри се присъедини към мен. Все още не виждах никого. Стъмваше се. Дворецът хвърляше дълга сянка и последните слънчеви лъчи се отразяваха в позлатения му купол.
— Ще влизаме ли във вилата? Какво ще кажем, ако някой ни види?
— Все ще измислим нещо. Остави на мен, бива ме в тези неща. И дръж сабята в ножницата. Ако случайно убиеш някого, ще забъркаме голяма каша…
Претичахме приведени между дърветата, спряхме при последното и огледахме алеята пред къщата.
— Брей че голяма градина! — въздъхна Макри.
— В Тамлин са все такива. Моята беше по-голяма. За един ден не можех да я обиколя.
Свечеряваше се бързо. В небето изгря само една от луните, ниско на изток, и озари парка с бледото си сияние.
Пред вилата имаше голям шубрак, който осигуряваше чудесно прикритие, и ние побързахме да се възползваме от него. Беше вече съвсем тъмно, но въпреки това в къщата нямаше никакви светлини. Много странно. Дори собственикът да бе излязъл, прислугата вече трябваше да запали свещниците. Завладя ме безпокойство. Ако вътре имаше мъртвец, не ми се щеше аз да съм този, който го открие. И друг път ми се бяха случвали подобни неща и стражниците все гледаха да ме накиснат. Дори ме бяха кръстили „Траксас Събирача на трупове“.
Внезапно задната врата се отвори и отвътре излязоха неясни фигури със свещници. Напрегнах очи, за да ги разгледам по-подробно. Носеха нещо. Приличаше на труп. Траксас Събирача на трупове нанася поредния удар. Зачудих се в какво ли съм се забъркал сега. Фигурите вървяха мълчаливо към нас. Бяха четирима и носеха петия.
