залагат каквото им остане на надбягванията с колесници. Много го обичам този празник.
— Ако не си върнем статуята до това време, ще се изложим много пред всички останали.
— Колко много?
Преподобният Тресий извърна глава към двамата си последователи и мръдна едва забележимо вежди. Те се поклониха и излязоха. Когато останахме насаме, той поверително наклони глава към мен.
— Ужасно много, наистина. Без статуята не можем да извършим нашия Ритуал на лунното приближение. Ако дотогава Иксиал Всевиждащия успее да замени строшената статуя с нова, повечето от хората ми ще се върнат при него. Храмът на облаците ще изпадне в крайно затруднено положение.
— Казано накратко — няма статуя, няма монаси?
Той кимна.
— Но Иксиал също няма статуя. Как ще се справи с проблема? Поръчат ли е да му изработят?
— Мисля, че не. Предполагам, че той стои зад кражбата на статуята на Дрантакс.
— Да не искаш да кажеш, че Иксиал, който е игумен, е отговорен за убийството на Дрантакс, за да може да открадне поръчаната от вас статуя?
— Напълно възможно. Иксиал е безскрупулен тип. Не вярвам последователите му да са способни на убийство, но какво ли не става с хората, когато са притиснати до стената? Не е изключено да е наел престъпници, за да свършат мръсната работа. Каквото и да е, крайният резултат е, че статуята я няма и това заплашва съществуването на нашия манастир. Настъпи ли моментът на сближаването на трите луни, последователите ми ще започнат да се топят като снега в планините през пролетта.
Замислих се. Взех една бира от шкафа, отворих я, отпих жадно и продължих да мисля.
— Какво по-точно очакваш от мен? Ако открия статуята, не мога да ти я предам. Тя бе предназначена за гробницата и принадлежи на градската управа.
Преподобният Тресий знаеше това и нямаше нищо против статуята да бъде върната на градската управа. Важното за него бе да не попада в ръцете на Иксиал. Очевидно нещата нямаше да са толкова зле, ако никой от тях нямаше своя статуя. От друга страна, ако по някакъв начин се докажеше, че Иксиал стои зад убийството на Дрантакс и постът му бъдеше овакантен, Тресий едва ли щеше да възразява енергично.
— За нас е достатъчно статуята да бъде върната в гробницата — от това само ще спечелят и двата манастира.
— Но ако никой не я открие и тя се озове в Звездния храм, твоите монаси ще те напуснат?
Той кимна.
— Знаеше ли, че вече съм замесен в този случай? Не за да открия статуята, а защото търся убиеца на Дрантакс?
— Нима не е възможно в процеса на издирването на убиеца да се натъкнеш на статуята?
— Разбира се, че е възможно. Възможно е също така и да узная дали Иксиал не е виновникът за това ужасно престъпление. Тогава ще си получи заслуженото.
Преподобният Тресий не изглеждаше особено обезпокоен за съдбата на Иксиал Всевиждащия. Изглежда, теологичният спор между двамата бе довел до сериозно охладняване на отношенията им.
Попитах го дали има някаква представа къде може да е скрита статуята. Тя, естествено, беше в джоба ми, но бях любопитен да узная какво мисли по въпроса Тресий.
— Не зная, но със сигурност не е стигнала до Звездния храм.
— Защо?
— Разполагам с източници на информация там.
— С други думи, имаш шпиони?
Той отказа да отговори.
— Доколкото разбирам, основното ти намерение е да попречиш на Иксиал да се добере до статуята. От мен искаш да я открия и да я върна на властите.
Отново кимване. Не виждах защо да не му взема парите. И без това възнамерявах да предам статуята на градската управа, когато всичко приключи.
За предплата поисках обичайните трийсет гурана.
Попитах го дали не е срещал някои от монасите от Звездния храм след пристигането си в Тюрай. Отвърна, че не е, което си беше лъжа, защото ги бях видял да се бият.
— Последен въпрос. Защо Иксиал се нарича Всевиждащия? Да не е ясновидец?
— Не съвсем. Но преценява и предвижда всичко. Много малко неща убягват от вниманието му.
След което си тръгна. На вратата почти се сблъска с Глухарче.
— Хубаво расо — похвали го тя, любувайки се на жълтеникавата тъкан.
Тресий й се усмихна бащински и излезе. Двамата млади монаси до вратата, изглежда, бяха тренирани на стоицизъм, защото дори не трепнаха. Втренчих свъсен поглед в босите й кални крака.
— Астрат Тройната луна каза да ти предам, че ще ти помогне — докладва тя.
Много й харесал Астрат. Най-вече наметалото му, в цветовете на дъгата, и пъстрата шапка — той си я слагаше само при специални случаи.
— Само че не съм сигурна дали разбира достатъчно от звезди. Защото не ми повярва, когато му казах, че всеки, роден под знака на дракона, ще има щастлива година. Обещах да се върна и да си поговоря с него по този въпрос.
— Горкият Астрат.
Глухарче отново подхвана любимата си тема за делфините. Изглежда, действително страдаха без своя целебен камък. Не можеше да разбере защо отказвам да й помогна.
— Много са притеснени от упорството ти.
— Ти пък откъде знаеш?
— Те ми казаха, разбира се.
Делфините не могат да говорят. Това са само приказки за деца. За момент си представих, че Глухарче е застанала на брега и изнася кратка лекция на подредени на плиткото делфини. Кошмарно видение. Бедните създания. Казах й, че съм зает, и я прогоних от стаята. Наистина имах много работа.
След като най-сетне останах сам, отворих книгата със заклинанията и се опитах да си натъпча в главата приспиващото заклинание. Един от най-неприятните странични ефекти на заклинанията е, че не можете да задържите в паметта си повече от няколко едновременно. Освен това, използвате ли ги веднъж, те губят силата си до следващото им заучаване.
Когато приключих с приспиващото заклинание, се почувствах малко по-добре. Имах неприятното предчувствие, че скоро отново ще бъда въвлечен в спор между различни войнстващи монаси и хич не ми се искайте да бъда беззащитен, когато започнат да си раздават шамари и ритници. Всеки, който си позволеше лукса да ме нападне, щеше да се озове похъркващ на земята още преди да ме е докоснал.
Появи се Куен. Съобщих й, че е точно толкова добре дошла в стаята ми, колкото орк на елфска сватба, и я изхвърлих най-безцеремонно.
— Иди намери стаята на Макри. Ако ви е тясно, можеш да се наместиш на раменете на Глухарче. Нека ти погледне хороскопа и да каже дали ще успееш да се измъкнеш от града.
След което седнах, отворих поредната бира и се замислих.
8.
Макри остана впечатлена от разказа за Тресий.
— Траксас, това е страхотен удар. Някой те наема да намериш нещо, което вече е у теб. Предполагам, че ще го въртиш на пръста си поне няколко седмици, за да го изстискаш докрай?
— Много забавно, Макри. Виждам, че в училище са поработили върху сарказма ти. Не му казах, че статуята е у мен, защото още не съм свършил с нея. Не забравяй, че се опитвам да докажа невинността на Гросекс. А това е важна улика.
Макри остана шашната като й показах грамадната статуя в кесията.
— Много ми хареса това вълшебно пространство. Може ли да влезем вътре?
— Разбира се, че не. Да се влиза във вълшебното пространство е нещо много лошо. Така казваше моят стар учител.
