време, докато очите ми привикнат.
Всеки предмет, поставен във вълшебното пространство, губи теглото и обема си. Което например е удобен начин за магьосник да вземе голям чувал с дуа и да го отнесе незабелязано в двореца. Най-сетне попривикнах със странната светлина. Пресегнах се и бръкнах в кесията. Погледнато отстрани, щеше да изглежда сякаш ръката ми е била отрязана до лакътя. Очаквах пръстите ми да напипат мекия прашец от дуа. Вместо това докоснаха нещо твърдо, хладно и метално. Извадих ръката си и надникнах отново. Беше глава. Бронзова глава. Зад нея се мержелееше и тяло.
Фигура на човек, възседнал кон.
Отдръпнах се и погледнах учудено кесията. Дори човек, привикнал с вълшебствата, трудно би възприел мисълта, че държи на дланта си двутонната статуя на свети Кватиний.
— Е, това обяснява много неща — промърморих.
Всъщност наистина бях доволен от себе си. Стражниците си бяха изпотрошили краката да търсят статуята из целия град. Опитни магьосници от Съдебната палата също душеха навсякъде, но безрезултатно. А ето че аз я бях намерил. Което, надявам се, означаваше солидна награда. Добре свършена работа, Траксас. Не само че откри статуята, но благодарение на теб ще се състои обречената на провал важна религиозна церемония, а отношенията между Тюрай и Ньодж ще бъдат запазени. Може дори да ти дадат медал.
И най-важното, вероятно бях открил убийците на Дрантакс. Нямаше никакво съмнение, че това са двамата грубияни, нахлули във „Възмездяващата секира“. Беше твърде късно да ги подложим на разпит, но това едва ли бе необходимо. Останалото можеха да свършат и магьосниците от Съдебната палата. Ако двамата бяха влизали в ателието на скулптора, по дрехите им неминуемо щяха да са полепнали дребни частици и прах. За всеки добър магьосник е фасулска работа да намери подобни улики, които да свържат заподозрените с престъплението. Оставаше само да поискам телата да бъдат подложени на щателен оглед.
Реших да не губя време. Изхвърлените на улицата трупове обикновено се прибираха от количките на градската морга и след това ги откарваха за изгаряне и погребване. За мое щастие смъртността в последно време бе нараснала, така че нещастниците, предали Богу дух, трябваше да чакат по две седмици, докато им дойде редът.
Открих капитан Рали в участъка. Когато му съобщих, че съм намерил убийците на Дрантакс, той ме засипа с въпроси, на повечето от които нямах особено желание да отговарям.
— Та значи според теб е чиста случайност, че двамината, дето си им видял сметката във „Възмездяващата секира“, са светили масълцето на Дрантакс, така ли? — попита той с нескрита подозрителност. — И как стана тъй, че точно ти ги разкри?
— Разбираш, капитане, че не мога да си издавам източниците на информация. А и това едва ли ще има особено значение — достатъчно е да намерим труповете и да поискаме магьосниците да ги огледат. Помисли си само — ти обираш славата, а Гросекс излиза на свобода.
Капитанът отвърна, че ще повярва на всичко това, когато го види с очите си. Излязохме и тръгнахме към моргата. Когато стигнахме, Рали прати един от помощниците да прегледа списъците.
— Все още смятам, че го е извършил чиракът.
— Оня млад влюбен нещастник? Стига, капитане, нима ти прилича на убиец?
— Прилича ми.
Не след дълго помощникът се върна и каза:
— Кремирани са вчера.
Ченето ми увисна. Сигурно имах ужасно глупав вид.
— Вчера? Ама как така вчера? Нали труповете чакат по две седмици?
— Вече не. Префектът Толий осигури допълнителни средства за нови работни места. Напоследък успяхме да разчистим натрупаното. Консулът смята, че е крайно време да се въведе ред в този град.
Погледнах отчаяно капитана. Той повдигна вежди.
— Кремирани значи. Много удобно, Траксас. Виж, зная, че ужасно ти се иска да си отървеш клиента, но аз съм зает човек. Нямам време за подобни глупости. Ако се сбиеш с някой друг бандит и той се окаже убиецът на Дрантакс, не ме търси за това.
Капитан Рали явно смяташе, че съм изфабрикувал цялата история и че предварително съм проверил дали телата са кремирани.
— Траксас, ти си добър войник, но като детектив от теб има толкова полза, колкото от евнух в бордей.
И си тръгна, а аз останах да преглъщам яда си. Проклет да е консулът, дето в последния момент бе решил да разчисти градската морга. Ако тези двамата наистина бяха убийците на Дрантакс, и последните улики от престъплението бяха безвъзвратно изгубени. Затътрих се към „Възмездяващата секира“. Какво друго ми оставаше?
Статуята бе все още у мен, но каква полза от нея? В началото сигурно е имало следи от аурата на двамата убийци, ала те със сигурност бяха изчезнали след преместването й във вълшебното пространство. Добре го помнех от уроците по тази тема. Във вълшебното пространство предметите запазваха само физическите си характеристики, всякаква магия там просто изчезваше. Колкото и забележително да бе моето откритие, то не ме приближаваше до възможността да отърва Гросекс от бесилото. Вече не знаех дали ще мога да го направя, след като и двамата заподозрени бяха кремирани.
— Е, какво пък, ще продължавам да се ровя — промърморих, колкото да не губя вяра, и си поръчах бира.
Видях Сулания на една от масите и се настаних до нея, за да й задам още няколко въпроса.
— Откъде баща ти е взел тази кесия?
Тя не знаеше. Смяташе, че я е донесъл от някакво далечно пътешествие на запад, когато бил млад.
— Това е много рядка вещ. Сигурно си даваш сметка, че в Тюрай е незаконно да я притежаваш? Доколкото зная, в града има само още две от този вид и те принадлежат на краля. Ако бяха спипали Талий с кесията, затворът не му мърдаше.
Забранени са по изричната заповед на краля. Защото току-виж някой скрил вътре сабя, за да я измъкне по време на аудиенция. Няма да е първият път, когато тюрайски крал се е разделял с животеца по този начин. Освен това подобни вълшебни предмети се откриват доста трудно от други магьосници. Пък и кой би очаквал една отрепка като Талий да притежава вълшебен джоб?
Сулания допи бирата и се огледа, готова да поръча нова.
— Слушай, Сулания. Този, който е убил баща ти, е видял сметката и на Дрантакс. Разполагам с неколцина заподозрени, но в момента не мога да стигна до тях. Все пак помисли си дали някой друг освен теб е знаел за кесията?
Сулания поклати глава. Не знаела. Умът й бе само в пиенето. Във „Възмездяващата секира“ се чувстваше като в роден дом. Предложих да й повикам двуколка, която да я откара в Тамлин, но тя отвърна, че предпочитала да поостане още малко. Като дъщеря на тамлински магьосник не бе имала възможност да посещава живописните кръчмички в тази част на града. Изглежда, тук й харесваше.
— Досега не бях попадала на такова място. Вкъщи пием само вино.
Оставих я да се радва на бирата и се качих горе. Тъкмо когато влизах, се почука на вратата към улицата. Попитах кой е. Оказа се, че са трима монаси. За разлика от последните, които ме навестиха, тези любезно помолиха да влязат. Носеха жълти раса. Предположих, че няма от какво да се безпокоя. Изглежда, онези с червените бяха страшните. Поканих ги. Двама от тях бяха съвсем млади, третият — във възрастта на мъдреците. Младежите останаха чинно край стената, докато разчиствах боклуците, за да може старецът да седне. Въпреки солидния брой години той пристъпваше чевръсто и без видимо усилие, а когато седна, изправи гръб като бамбукова пръчка.
Поздрави ме с доста бодър за старец глас. Личеше си, че е човек, който води здравословен начин на живот. Съмнявах се някога да е опитвал неща като бира и тазис.
— Прости ни, задето наминахме, без да пратим известие — подхвана старецът. — Но тъй като рядко се отбиваме в града, не искахме да пропуснем възможността да те срещнем.
Любезността винаги ме кара да бъда подозрителен.
