— И с какво мога да ви помогна? — попитах резервирано.
— Искаме да те наемем, за да откриеш една статуя — каза старият монах.
И това ако не е поредното съвпадение! Да наемат тъкмо мен, човека, в чийто джоб е търсената статуя.
— Да чуя подробностите — казах.
7.
Старият монах се казваше Тресий. Преподобният Тресий. Останалите не ми бяха представени. Все още изпитвах съмнение дали двамата младоци не бяха участвали в битката пред къщата на Талий. Бяха като близнаци с бръснатите си глави и еднаквите раса. Не споменах за инцидента, те също.
Тресий подхвана историята си с монотонен глас, който ми напомни за един мой стар учител магьосник, който навремето ме учеше да левитирам. Когато бях на петнадесет, можех да се повдигна на десетина сантиметра над земята. Не ми остана за дълго. Доколкото помня, изгубих това умение по времето, когато пробвах първата си бира.
— Ние сме монаси от Храма на облаците. Живеем и практикуваме нашите умения в един манастир в планината.
Кимнах. Знаех, че из северните хълмове край ньоджанската граница има доста странни местенца, но не бях ходил по тези краища от близо петнадесет години — от последната война с Ньодж. Тази мисъл породи цяла серия от спомени. Тогава Тюрай бе могъща държава и не само защото аз бях в армията. Имаше задължителна военна повинност, но гражданството я изпълняваше с гордост. Смятахме, че се бием за родината. Кой можеше да повярва, че ще стигнем дотук? Половината от населението се откупва с рушвети, само и само да избегне военната служба, а крал Рет Акански е принуден да взема наемници. Мнозина от сенаторите ни не знаят как се държи сабя. Това би било нечувано само преди едно поколение.
Един ден горе в планината трябваше да задържим поредното ньоджанско нашествие. Заехме позиции около прохода, а отдолу един след друг идеха вражеските легиони. Бяхме с Рали — и той млад войник като мен — строени във фаланга, с щръкнали напред дълги копия, а когато се строшиха, продължихме да отбиваме атаките със саби. Сигурно щяхме да ги отблъснем, ала няколко от техните легиони минаха през друг проход и ни излязоха в гръб. Почна се кървава сеч. Полагахме отчаяни усилия да си пробием път назад към града. Даже когато излязохме на открито, пак продължавахме да ги държим на разстояние, макар да имаха солидно числено превъзходство. По онова време ньоджанската армия беше четири пъти по-голяма от нашата.
Накрая ни изтласкаха до града, а после го обсадиха. Докараха таранни машини, подредиха стълби и се почна бой за всяка стена и кула. Нашите магьосници скоро изтощиха запасите си от заклинания и грабнаха оръжията. Същото направиха и жените. Дори децата се биеха — мятаха камъни върху морето от вражески войници. И тъкмо когато ньоджанците щяха да съборят една от стените, пристигна вест, че от запад са навлезли орките и прекосяват Пущинаците с най-голямата армия, която познава историята на света. Орки, полуорки, троли, дракони и магьосници — всички, които бе успял да събере под знамената си Бхергаз Свирепи, последният велик оркски вожд, идеха насам с очевидното намерение да ни изтрият от лицето на земята. Така внезапно свърши войната между Тюрай, Ньодж и Лигата на градовете, а само след ден двамата с капитан Рали трябваше да воюваме рамо до рамо с доскорошните си врагове срещу тази нова и още по-страшна заплаха.
Кървава и продължителна излезе Войната срещу орките. Първите сражения бяха по границата, следващите — пред стените на нашите градове. Най-после, с помощта на елфите и с цената на много загуби, успяхме да прогоним орките. Изгубихме няколко града, населението на други се стопи до шепа оцелели нещастници. Но и мирът, който постигнахме, не изглеждаше никак траен. Накарахме орките да подпишат договор, дори си разменихме посланици, но орките и хората винаги са се мразели. Вярно, че орките губят твърде много време да се бият помежду си, но появи ли се някой, който да ги обедини, неизменно се връщат.
Горе в планините е истинска пустош. Едно е хубаво — че е прохладно, за разлика от града. Сигурно мястото е подходящо за медитиране. Прогоних спомените от войната и се съсредоточих върху разказа на монаха.
Повечето планински манастири са клонове на Църквата на Правата вяра, официалната държавна религия на Тюрай, но има и такива, които са извън нейната юрисдикция. Тъй като Тюрай е по-либерален в религиозно отношение от останалите градове, това не е проблем, стига последователите им да не се занимават с разпространение на ерес или да подтикват гражданството към бунт. Случи ли се нещо подобно, кралете пращат войска и прогонват размирниците от страната. Излиза, че не сме чак толкова либерални в религиозните въпроси. Между другото, досега не бях чувал за Храма на облаците.
— Построихме го съвсем наскоро. Миналата година аз и моите последователи живеехме в Звездния храм. За нещастие избухна разпра. Няма да те занимавам с подробностите — разногласията ни бяха от теологичен характер. Могат да ти се сторят незначителни, но за нас са от голяма важност.
— Позволи ми аз да реша дали са важни и за мен.
— Добре тогава. Спорът се породи от един стар дебат относно природата на единосъщието и бе за точния начин, по който Божественото се свързва със субстанцията, от която е изграден преходният свят.
— Добре, да пропуснем подробностите. Какво стана, след като избухна спорът?
— Горчивина проникна в чувствата ни и доведе до остри противоречия. Породи се дори опасност от ръкопашна разпра. Както сигурно знаеш, освен монаси ние сме и воини. Бойните умения са част от нашето духовно усъвършенстване, чрез тях ние се подготвяме за трудностите на саможертвата и преклонението. В края на краищата, за да поставим точка на този безсмислен спор, аз и моите последователи напуснахме Звездния храм и основахме нов манастир, на порядъчно разстояние от нашите доскорошни събратя.
Тресий бил втори по ранг в Звездния манастир, чийто игумен се наричал Иксиал Всевиждащия. Така, както Тресий представяше нещата, раздялата бе протекла доста мирно, но аз изпитвах известни съмнения. И светец да е по душа, няма игумен, който да остави с лека ръка половината от монасите си да идат да се молят нейде другаде.
Имах някои подозрения относно истинската причина за тази схизма. От опита си по отношение на човешката природа — натрупан главно сред утайката на обществото — знаех добре, че всякакви префърцунени диспути по отвлечени теми са само прикритие на враждуващите фракции в тяхната борба за власт. Според мен Тресий бе предявил претенции за поста на Иксиал Всевиждащия и тъй като резултатът е клонял към равен, се е наложило да напусне манастира заедно с най-близките си съратници.
Тази мъглява история за теологични диспути в търсене на истината взе да ми писва, но за щастие в този момент Тресий стигна до съществената част.
— По време на схватката, която се разрази малко преди да напуснем, статуята на свети Кватиний, която стоеше върху един пиедестал в ъгъла на манастирския двор, беше бутната и се счупи. Това бе горчив удар за всички ни. Става дума за ювалска мраморна статуя, древна и красива изработка, която много ценяхме. Освен това е много важна за манастира на монасите воини.
Свети Кватиний е рицар, загинал в кампанията срещу орките преди стотина години. Открай време той е източник на вдъхновение за монасите воини.
— Когато вдигнахме Храма на облаците, трябваше да се примирим с факта, че не притежаваме подобна статуя. Ето защо още в зародиша на нашата дейност поръчахме да бъде изработена за нашите нужди. В Тюрай вече не се внася ювалски мрамор, затова поискахме от Дрантакс да ни отлее бронзова статуя.
Вдигнах изненадано вежди.
— Дрантакс обеща да свърши работата за няколко месеца, но сега е мъртъв, а докато поръчаме и получим нова статуя, ще мине време. Добрите скулптори се броят на пръсти, а и са претрупани с поръчки. За нашия новосъздаден манастир подобно забавяне може да се окаже фатално. Известно ли ти е, че след три месеца трите луни ще са в максимално приближение?
Кимнах. Кой би забравил един толкова важен астрологичен феномен? На всеки десет години трите луни се подреждат в максимално приближение и това събитие се очаква с нетърпение от всички. Има големи празници, пеят се хвалебствени химни, раздава се вино, всички се натряскват до забрава и отиват да
