търся жената на Дрантакс, ми трябваха добри запаси от енергия.
Тази вечер Макри не беше на смяна. Смяташе да се посвети на упражнения по реторика и то използвайки акустиката на голямото помещение. Резултатите не бяха обнадеждаващи, тъй като безсърдечни досадници като моя милост например не пропуснаха да подчертаят, че гласът на Макри може да е подходящ за смъртоносни заплахи на гладиаторската арена, но не и за финото ораторско изкуство. Макри се стараеше да не обръща внимание на подигравките, но накрая се съгласи да отложи упражненията за по-подходящо време и да излезе с мен. Каза, че напоследък съм бил водел доста заседнал живот и че ми трябвал някой, който да ме спасява от войнстващи монаси.
Препасах сабята и пъхнах един малък нож в тайника на обратната страна на колана си. Макри се въоръжи както обикновено с две саби и дълъг нож в ботуша. Поиска да вземе и любимата си секира, но я спрях — щеше да прави впечатление. В Тюрай не е забранено жени да се разхождат, метнали небрежно на рамото си бойна секира, но със сигурност гледката щеше да породи ненужни въпроси. Една въоръжена до зъби почти гола жена, с остриета, щръкнали във всички посоки, би обезпокоила всеки срещнат стражник. Току-виж започнали да ни спират и да ни разпитват накъде сме се запътили, а случаят изискваше да действаме предпазливо.
Докато заобикаляхме локвите по „Квинтесенция“, Макри продължаваше да мърмори недоволно.
— Човек никога не знае кога ще му потрябва секирата. Веднъж, още като бях гладиаторка, ми се наложи да се бия с четирима орки. Счупих първата сабя, а втората се заклещи в ребрата на един от орките. Трябваше да довърша другите двама с ножа и когато промуших втория, ножът също се строши. Лош късмет, или какво? Може и да е било магия, защото по това време бях провъзгласена за шампион на шампионите и някои от вождовете на орките ме мразеха, задето им бях избила най-добрите гладиатори. Та точно тогава, когато бях останала съвсем беззащитна, ми пратиха един огромен трол, въоръжен с дълго копие и боздуган с топка, колкото човешка глава. Оттогава ми е обеца на ухото.
— Кой — тролът ли?
— Не — че не трябва да се излиза без секира.
— Да се надяваме, че няма да срещнем твоя голям трол на „Квинтесенция“. Та какво стана тогава? Да не го уби с голи ръце?
— Не. Тролите са твърде силни, за да се справиш с тях по този начин. Изкатерих се по стената до ложата на един от оркските вождове. Неговият телохранител скочи срещу мен, обаче аз му взех сабята, промуших го и се върнах на арената. Като видя това, тролът доста се смути и не беше никак трудно да го насека на парчета. Само че вождът толкова се ядоса, че убих любимия му телохранител, та прати всички останали пазачи. Бяха осмина, всичките с метални ризници. Стана страшно напечено, като ме погнаха. Всичко висеше на косъм, но после успях да поваля двама, докопах още една сабя и тогава вече ги почнах. Да беше видял тълпата — направо пощуряха. Едва ли някога са се чували по-продължителни овации.
Метнах крадешком поглед към Макри. Когато преди година пристигна в Тюрай, едно от първите неща, което ми направи впечатление, бе, че е неспособна да лъже. Чудех се дали близостта с мен не я бе покварила.
— Това, дето го разправяш, истина ли е? Или продължаваш с упражненията по реторика?
— Разбира се, че е самата истина. Защо да не е? Да не смяташ, че не съм в състояние да победя няколко жалки орка и един трол? Но като стана на въпрос, ще се получи добра реч наистина.
— На каква тема смяташ да говориш?
— Мирно съществуване в един свят на насилие.
— Желая ти успех.
— Ще ми трябва. На последното упражнение по реторика не се справих особено добре.
Взехме двуколка, за да прекосим града. На улицата беше горещо като в оркски пъкъл и въпреки че слънцето клонеше към заник, нямаше никаква надежда да захладнее.
Отбихме се в малката стая, където бе живял Гросекс. Никой от съседите не знаеше нищо за него. Почти не го бяха виждали и изглежда, си нямаше приятел сред тях. Напротив, неколцина заявиха, че се надяват да го видят как увисва на бесилката. В края на краищата той беше убиецът на известен скулптор.
Претършувах стаята му без никакъв резултат. Нищо любопитно — малко схлупено помещение, съвсем по мярка на един незначителен чирак. Подът беше гол, стените — с петна от дима на свещите. От горния етаж долетя писък на напердашено дете и гневният крясък на майка му. Неволно потреперих.
— Да се махаме оттук. Действа ми потискащо.
Бедният Гросекс. Никакви приятели, нито роднини. Съвсем сам в тази жалка стаичка. Нищо чудно да се е хвърлил в обятията на жената на Дрантакс при първа възможност.
Тръгнахме на север. Отивахме да се срещнем с Лизутария, известна още като Небесната господарка. Лизутария е могъща магьосница, но без да е обвързана с тюрайските власти. Благодарение на солидните й приходи не й се налага да служи в Съдебната палата, нито в Двореца, където да чертае хороскопи на глупави, но богати аристократи. Толкова по-добре за нея, защото е доста привързана към зловредния навик да пуши тазис с наргиле и се надрусва от рано сутрин.
Преди няколко месеца бях успял да й помогна и се надявах сега тя да ми отвърне със същото. Всъщност разчитах по-скоро на влиянието на Макри. Двете се срещаха често в Асоциацията на благородничките и Макри се похвали, че Лизутария се отнасяла много мило към нея, за разлика от някои префърцунени богаташки. Дори Асоциацията на благородничките не е лишена от предразсъдъци по отношение съществата с оркска кръв в жилите. Няколко жени на сенатори дори отказвали да останат под един и същ покрив с Макри.
Двуколката спря в тясна уличка, преградена от голяма каруца, натъпкана със зеленчуци. Кочияшът подвикна ядосано, но отговор не последва. Зарзаватчията сякаш бе потънал вдън земя. Докато се озъртахме, нашият кочияш взе да се чуди дали да не се помъчи да подкара двуколката назад. И тогава забелязах, че обратният път е отрязан от петима монаси с червени раса. Разглеждаха ни невъзмутимо. Този, който стоеше по-напред от останалите, дребен тип с момчешки черти, помаха с ръка за поздрав. Двамата с Макри скочихме от двуколката и се изправихме насреща им.
— Какво искате? — попитах аз.
— Статуята на свети Кватиний — отвърна дребният монах. Беше спокоен, почти равнодушен, и за разлика от останалите, на челото му не блестеше и капчица пот.
— Тя какво общо има с мен?
— Знаем, че е у теб.
Търпението ми започна да се изчерпва. За кой се мислеше този, та ме спира насред път, когато ме чакаше важно разследване? Казах му да върви по дяволите. Вместо да ме послуша, продължи да ме разглежда хладнокръвно. Опитах се да го избутам от пътя си, но по някакъв начин той избегна ръката ми. Съвсем си изпуснах нервите и замахнах да го фрасна в невъзмутимото лице.
Той клекна, после ръката му изсвистя като сабя, но не към мен, а към дебелата дъска, прикована към задната част на двуколката. За моя изненада дъската се разцепи и се разхвърчаха трески.
— Та къде е статуята? — повтори той.
Извадих сабята, но преди още да я вдигна, той ме удари и аз отлетях назад към двуколката. Едно от колелата се заби в гърба ми и аз тупнах на земята и мъчително изпъшках.
Едва сега Макри, изглежда, сметна, че е време да се намеси, и измъкна сабите си. Монасите на свой ред измъкнаха кинжали с дълги, извити предпазители на дръжките, които използваха ловко, за да отбиват ударите й. При това се движеха с изумителна скорост и не след дълго Макри бе заобиколена. Макар че успя да промуши един от противниците си в рамото, тя скоро бе повалена с подсичане отзад. Скочи почти веднага на крака, на свой ред отблъсна най-близкия противник с чевръст ритник и отстъпи към близката стена, за да запази тила си. После развъртя двете саби с такава бързина, че образува пред себе си непробиваема стоманена стена.
Изправих се и се доближих незабелязано. Все още стисках сабята и с Макри до мен можех да се сражавам с два пъти повече кръвожадни монаси, но нямах време за губене. Ето защо произнесох отчетливо приспиващото заклинание и петимата монаси тупнаха на земята.
Макри ме погледна ядосано — знаех, че не одобрява подобни неспортсменски методи за излизане от трудно положение — но преглътна протестите си. Изглежда, не й се беше случвало да и надвиват в бързина и все още бе озадачена от станалото.
