вярност към Иксиал. Сарина рядко убива по друга причина, освен заради изгода. Затова смятам, че е изпитвала състрадание към някогашния си учител. Не достатъчно обаче, за да й попречи да го окраде.
— Е, не е точно кражба, щом тогава е смятала, че Иксиал е обречен — подметна Макри.
Погледнах я намръщено.
— Макри, струва ми се, че часовете по логика и реторика ти влияят зле. Не забравяй, че си дивачка. Преди няколко часа същата тази Сарина едва не те уби. Както и да е, Сарина е твърде хитра, за да носи със себе си кесията, дори когато отива на посещение при Иксиал. Прякорът му подсказва, че вижда какво става около него. Наложило се да я остави на двамата главорези, които наела, за да пъхнат статуята в кесията — задача, дето не й била по силите. Не е трудно да се заметне статуята с кесия, мъчно е да се повдигне единият й край, за да мине платът отдолу. Навярно е наредила на двамата си помощници да се покрият някъде за ден-два преди отново да се срещнат с нея. Онези обаче решават да се отбият във „Възмездяващата секира“, което едва ли е толкова лошо, ако изключим факта, че срещат мен — човека, заради когото са прекарали пет години в затвора и когото все още търсят за мъст. Тук двамата срещнаха смъртта си, изпреварвайки неизбежното с няколко дни, защото Сарина и без това щеше да се отърве от тях при първия удобен случай. Това ме поставя точно в центъра на събитията. Когато Сарина узнава за трагичната участ на двамата си помощници и за моята ненавременна намеса, тя се досеща, че кесията най-вероятно е у мен. Оттогава се влачи по петите ми. Също както и монасите от Звездния храм. Не зная дали Сарина е разказала на Иксиал някаква история за моето участие, или той сам се е досетил благодарение на изострените си сетива. И в двата случая обаче те насъскват жълторасите монаси да ме дебнат и да му докладват за всяка моя стъпка.
Погледнах пухкавия заек, който се гушеше в краката ми, после кометата, разсичаща небосвода.
— Да, капитане, докато твоята Градска стража кръстосваше града надлъж и нашир в напразни усилия да открие златото, тези хора преследваха мен. Тъй че не ми пробутвай тия номера с укриването на важни улики. Този случай бе разкрит благодарение на мен и ако не бях успял, скоро и теб щяха да те изритат на улицата.
Зърнах с крайчеца на окото си омразната физиономия на Толий. Беше доста по-близо.
— Проклятие! Защо никой не ми каза, че тази тъпа река пресъхва?
— Бяхме твърде впечатлени от твоите разкрития — обясни Макри.
— Сега не е време за саркастични забележки.
— Не, наистина го казвам. Много обичам, когато подреждаш нещата по този начин.
Реката вече бе широка само няколко метра и монасите се приготвиха да я прескочат.
— Бягай! — извика капитан Рани.
Побягнахме. Макар и зелено, слънцето беше нажежено като фурната на оркски пъкъл. Скоро взех да се потя обилно и дишах запъхтяно. Ако можехме да стигнем гората от високи жълти дървета, щяхме да си осигурим известно прикритие. Напънах се да не изоставам от другите. Внезапно гората изчезна. Просто се изпари във въздуха. Проклето да е това вълшебно пространство! Спрях при статуята на свети Кватиний.
— Атакувай еретиците! — извиках и посочих преследващата ни орда. Статуята не помръдваше. „Ама че тъпа идея“ — помислих си мрачно.
В далечината изплува гигантски замък.
— Тичайте към замъка! — извика капитан Рали.
Втурнахме се към замъка. Когато го наближихме, той изчезна.
— Да върви по дяволите — махна с ръка Макри и извади сабята. — Повече няма да бягам. — И се обърна към нашите преследвачи.
— Моля те, Макри, не сега.
Макри зае отбранителна стойка и разкърши ръце, очаквайки спокойно противниците да ни настигнат.
— Не можеш ли просто да им избягаш като всеки друг?
— Това е обида за честта ми.
— Че каква чест си имала в орските галерии?
— Никаква. Но там поне не бягах.
Въздъхнах и също извадих сабята си.
— И без това се изморих да търча. Не съм очаквал обаче, че ще умра под зелено слънце.
— Току-що стана пурпурно.
— Добре де, пурпурно да бъде.
Капитан Рали и Гурд също застанаха до нас.
— Вече съм твърде стар за подобни упражнения — оплака се Гурд.
— Аз също — рекох му. — И твърде дебел. Е, изпадали сме и в по-тежки ситуации.
— И още как. Помниш ли ньоджанската гемия, дето ни помисли за крокодили?
Избухнахме в смях при този спомен. Съмнявах се, че можем да излъжем някого с привидното си спокойствие. Толий и хората му бяха съвсем близо. Не мисля, че можехме да им издържим дълго. Бяхме на открито и дори забележителните бойни умения на Макри нямаше да попречат на монасите да ни заобиколят и да ни повалят с метателните си звезди. Макри бе облечена само в металната си препаска. Никой от нас нямаше броня. Вярно, че щяхме да си продадем скъпо животите, но какво от това?
Говорещото прасе се появи за втори път на сцената.
— Атакувай еретиците! — подметнах без особена надежда.
— Съжалявам, но съм във ваканция и заминавам на почивка — отвърна прасето и изчезна.
— Що за тъпо място е това! — изпухтях ядосано. — Човек се надява от небето да се спусне някой дракон и да го измъкне, а вместо това среща плямпащи прасета с познания по теология, които на всичко отгоре са във ваканция.
Изведнъж млъкнах, защото ми хрумна нещо.
— Макри, сетих се кой е убиецът на Дрантакс.
В този момент пред мен скочи преподобният Тресий, изби сабята от ръката ми и ме преметна във въздуха. Тупнах болезнено, но веднага наново бях издигнат от неочаквано извила се градушка и се озовах в клоните на някакво дърво. Наоколо бързо израсна цяла гора, което попречи на всички останали да се бъхтят. Взеха да ни хапят свирепи насекоми, а вятърът вдигаше цели облаци прах високо над главите ни. Забелязах, че Ханама се е спотаила на съседното дърво. Зачудих се дали Иксиал знае, че й е поръчано да го убие.
Боят бе прекъснат заради навременната намеса на тайнствените магични сили. Дърветата изчезнаха, но преди присъстващите да се счепкат отново, над нас се извиси вулкан.
Сега вече и най-запалените биячи взеха да се оглеждат притеснено, в очакване какво ще последва. Гърловината на вулкана се разцепи и отвътре блъвна лава, която взе да се стича към нас. Земята под краката ни се разтресе.
Капитан Рали погледна бързо растящия вулкан и попита:
— Как да се измъкнем оттук?
Хората на Касакс се озъртаха уплашено.
— Добър въпрос. Мисля че префектът Толий също трябваше да помисли върху него преди да ни последва. Не е толкова проста работа да се излезе от вълшебното пространство. Ти какво предлагаш? — викнах на Иксиал.
Вулканът изригна отново.
— Измъкни ни оттук! — развика се Толий.
— Защо да го правя? Върнем ли се в кръчмата, ще наредиш да ни избият.
Обърнах се към Касакс.
— Не виждам смисъл да ви връщам в Дванайсет морета, ако пак ще ми търсите сметка.
Касакс повдигна с безразличие рамене.
— Може и да си прав, Траксас. Лично аз не ти се сърдя за нищо. Искаме само златото, тъй че ако ни измъкнеш, обещавам да те оставя на мира.
Реките от разтопена лава течаха към нас. Над главите ни свистяха нажежени камъни. Всеки миг щеше да последва ужасяваща експлозия и от видния частен детектив Траксас нямаше да остане и прашинка.
Махнах на Толий.
