проблясък от доблест. А нали тук е събран цветът на рицарска Европа!
— Господарю, примирието не ни дава възможност да се държим като истински бойци — каза де Уо, като за двайсети път търпеливо повтори все същото обяснение. — Що се отнася до дамите, не се озовавам особено често в тяхна компания, както Ваше величество прекрасно знае. Но все пак ми е известно, че нашите красавици, заедно с кралицата и принцесите са в Енгадийския манастир, за да се помолят за оздравяването ви от болестта.
— Биваше ли дамите и девойките от кралския дом да рискуват себе си на толкова дълъг път? — възкликна Ричард с нетърпението на болен човек. — Как можем да се осланяме на тези кучета, които оскверняват тази земя, никога не казват истината и не вярват в Бога?
— Но нали Саладин гарантира тяхната безопасност с честната си дума — възрази де Уо.
— Прав си, прав си — съгласи се Ричард. — Не съм справедлив към този езичник, султана, виновен съм пред него. О, ако Бог ми дадеше възможност да се сразя с него на бойното поле, пред очите на християнските и на езическите войски!
При тези думи Ричард извади ръце изпод завивката и като седна с голяма мъка, размаха юмрук, сякаш стиснал бойната секира над скъпоценната султанска чалма. Наложи се де Уо да прибегне до малко насилие, което кралят не би позволил другиму. С правото си на болногледачка де Уо накара господаря си да легне отново и го зави до шията. Вършеше всичко това с грижовността, с каквато майка бди над капризното си болно дете.
— Ти си добра болногледачка, макар и малко грубичка — през горчив смях произнесе кралят, като се подчини на силата, на която не можеше да се съпротивлява. — Май ще ти прилича боне, както на мен — детска шапчица. При вида на такова детенце и на такава бавачка момите ще припадат от страх.
— Навремето доста народ плашехме — рече де Уо — и ще има тепърва свят да уплашим. Тези пристъпи на треска са дребна работа. Само трябва да бъдете търпелив, за да оздравеете напълно.
— Пристъпи на треска ли! — бясно извика Ричард. — Е да, имам треска, но къде са другите християнски владетели? Те явно са обзети от летаргия, повалени са от паралич, който ги е лишил от възможността да действат и дори да говорят. Някаква язва е разяла сърцата им и е унищожила всичко благородно, рицарско и добродетелно в тях. Накарала ги е да нарушат най-свещения обет, даван някога от рицари. Накарала ги да пренебрегнат своята слава и да забравят своя Бог.
— За Бога, Ваше величество, не говорете толкова високо — рече де Уо. — Ще ви чуят вън, а нали сред рицарите и без това честичко се чуват такива приказки и пораждат караници и спорове. Не забравяйте, че болестта ви прекършва най-важната пружина на цялото начинание. Нали християнската войска без крал Ричард е като подемно устройство без макара и лост.
— Подмазваш ми се, де Уо — промълви Ричард.
И все пак беше податлив на ласкателства и отпусна глава върху възглавницата, сякаш искаше да се успокои и да отпочине. Подобно нещо му се случваше рядко през последните дни. Ала Томас де Уо не беше придворен ласкател. Произнесената фраза се бе откъснала неволно от устните му и той не можа да продължи приятната за краля тема, за да задържи доброто настроение, което тя бе предизвикала. Той замлъкна и мрачните мисли отново Залегнаха краля. След малко Ричард възкликна рязко:
— Да, кълна се в Бога! Бива те да успокояваш болни. Но нима съюзът на владетелите, войската от благородни аристократи, най-добрите европейски рицари могат веднага да отпуснат ръце поради болестта на един човек, пък ако ще и този човек да е английският крал! Нима болестта и дори смъртта на Ричард могат да спрат трийсет хиляди души, храбри също колкото него? Защо владетелите не се съберат и не изберат човек, който да ръководи войската?
— Точно това ще стане, Ваше величество — каза де Уо. — Чувах, че вече се съвещават по този въпрос.
— А, така ли? — възкликна Ричард. У него веднага се възпламени честолюбието, дало нова насока на трескавата му мисъл. — Значи съюзниците побързаха да ме забравят, преди още да съм изпил предсмъртното причастие? Смятат ме вече за умрял, нали? Е, да, те са прави… А кого искат да изберат за вожд на християнската войска?
— Ако се вземе предвид титлата и положението, званието трябва да принадлежи на френския крал — отвърна де Уо.
— Ама че вожд, няма що! — рече с нова ярост кралят. — Филип, кралят на Франция и Навара, Негово християнско величество! Гръмки думи! Да не забравяме едно нещо обаче — че вместо да каже „напред“, има опасност да произнесе „назад“ и вместо срещу Йерусалим да поведе войската към Париж. Бива го да върти политика и сега сигурно е забелязал, че има доста повече сметка да граби съюзниците си и да отнема владенията на васалите си, вместо да се бие срещу турците за освобождаването на гроба Господен.
— Може пък да изберат австрийския ерцхерцог — изрази предположение де Уо.
— Как — него?! Само защото е висок и дебел като тебе, Томас, и е също толкова тъп? Впрочем разликата е, че не е смел като теб и не държи на думата си. Уверявам те, в тази австрийска грамада няма капчица мъжество. Дума да не става! Какъв вожд може да бъде той, за да води рицарите към славни подвизи? По-добре да си пие рейнското вино заедно със своите войскари. Може би в християнския стан ще се намерят други рицари, по-достойни от Ричард Английски да водят войската, но…
Войнственият крал се надигна в постелята и хвърли завивката. Очите му святкаха като пред голяма битка.
— Ако някой достоен рицар забие знамето с кръста в Йерусалимския храм, докато аз лежа в постелята, без да мога да участвам в благородното начинание, той трябва да приеме от мен извикването на дуел, стига само отново да мога да държа копието в ръка. Ще го извикам на дуел, защото е помрачил славата ми и преди мен е достигнал целта, която аз преследвах. Но я чуй, какви са тези тръби, които се чуват в далечината?
— Сигурно са тръбите на крал Филип — отвърна англичанинът.
— Оглушал си, Томас — възрази кралят, като се мъчеше да стане. — Нима не различаваш този нестроен шум и тътен? Кълна се в небето, в стана ни са дошли турците — чувам войнствените им викове.
Той за втори път се помъчи да стане от леглото, но де Уо заедно с неколцина слуги с огромни усилия успя отново да го намести в него.
— Долен изменник си ти, де Уо — кресна ядосано кралят, принуден да отстъпи пред силата им и отново да легне. Ричард се бе изморил от боричкането и говореше задъхано, на пресекулки. О, само да имах… О, да имах сили… да ти строша главата с моята бойна секира!
— Много щях да се радвам, ако имахте сили за такова нещо, мой господарю — каза де Уо. — За християнските народи щеше да е много хубаво Томас Мултън да умре, но пък Ричард Лъвското сърце да възвърне силите си.
— Извини своя господар заради нетърпеливостта му, мой добри, честни приятелю — промълви Ричард и протегна ръка, която баронът почтително целуна. — Укорява те проклетата ми треска, а не твоят господар, който те обича. Моля те, излез и ми кажи сетне какви чужденци са се появили в нашия стан. Зная, че тази музика не е присъща на християнските владетели.
Де Уо излезе от шатрата, за да изпълни заповедта. Реши да не се бави вън и преди да напусне шатрата, строго нареди на слугите и пажовете с удвоено внимание да наблюдават господаря си, в противен случай ги чака най-строго наказание. Това още повече усили страха, който те изпитваха при изпълнението на дълга си, защото се страхуваха от лорд Джилсланд не по-малко, отколкото от яростния си крал.
Седма глава
