Към кръстоносците се присъедини и чудесният шотландски отряд, който естествено се сражаваше под предводителството на английския крал. Повечето от тях, както и хората на Ричард, бяха англосакси, говореха на същите езици, имаха освен шотландските си и английски владения и мнозина бяха свързани с английските родове. През времето, за което говорим, войните между шотландци и англичани, макар и чести и кръвопролитни, се водеха още според правилата на справедливостта и противниците неведнъж проявяваха едни към други учтивост и уважение, каквито вдъхва откровеният и благороден враг. Всичко това намаляваше и смекчаваше ужасите на войната. Затова в мирна обстановка, особено когато двете нации вземаха участие в общо начинание, осветено от религиозните им убеждения, двете страни често се сражаваха рамо до рамо и националното им съперничество само увеличаваше усърдието и удвояваше усилията им в борбата срещу общия враг.
Откритият и войнствен характер на Ричард, който не правеше разлика между своите и поданиците на шотландския крал Уилям и ценеше хората само според бойните им заслуги, доста спомагаше за мирните взаимоотношения между войските от двете нации. Но когато той се разболя и военната обстановка стана неблагоприятна за кръстоносците, националните разпри между отрядите, влизащи във войската, започнаха да проличават, също както по време на болест или на слабост в човешкото тяло се отварят стари рани.
От всички английски аристократи, последвали краля си в Палестина, най-нетърпим към шотландците беше де Уо. Шотландците бяха най-близките му съседи, с които цял живот бе водил войни, бе им причинил много нещастия и доста си беше патил от тях. Неговата преданост и любов към своя крал напомняха ревнивата привързаност на стар английски дог към господаря си. С всички останали, дори с тези, крито му бяха безразлични, се държеше високомерно и недостъпно, а с тези, които си бяха навлекли неразположението му, беше груб и заядлив. Щом кралят окажеше милост на представител от порочната, коварна и жестока раса, родила се от другата страна на граничната река или на въображаемата линия, отделяща английските блата от шотландските дебри, де Уо проявяваше ревност и недоволство. Дори му се струваше, че кръстоносният поход е обречен на провал, понеже в него бе разрешено да участват хора, почти също толкова лоши, колкото и сарацините, с които бе пристигнал да се сражава. Рязък и откровен както повечето англичани, несвикнал да прикрива дори най-малкия си избликна омраза, той порицаваше изящната учтивост, може би заимствана от шотландците и техните съюзници — французите, а може би произтичаща от сдържания им, горд характер.
Шотландските рицари и барони естествено забелязваха неговото презрение и не го оставяха без отговор. В края на краищата започнаха да смятат де Уо за заклет и решителен враг на нацията им, а всъщност той просто я недолюбваше и съвсем малко презираше. Хората, които го познаваха отблизо, твърдяха, че макар да не проявява спрямо шотландците евангелско милосърдие, което прощава обидите и съди леко, той не е лишен от друга добродетел — от добротата, която помага на ближния в нужда. Богатството на Томас Джилсланд му даваше възможност щедро да раздава храни и лекарствени средства, при което и едното, и другото по някакви неизвестни пътища стигаха и до стана на шотландците. Тази мрачна благотворителност следваше принципа, че за човека е най-важен приятелят, а на второ място — врагът; всички междинни отношения са дотолкова без значение, че не заслужават дори да се мисли за тях.
Щом се отдалечи на няколко крачки от кралската шатра, де Уо наостри уши: убеди се, че острият слух на Ричард не го е измамил. Шумът, който стигаше до ушите му, идваше от тръби, рогове и барабани на сарацините. В края на алеята, очертана от шатрите, в широк кръг шатрата на Ричард, бе се събрала тълпа от войници, обградили мястото, откъдето се чуваше музиката. Това бе почти в центъра на военния стан. С дълбока почуда де Уо забеляза, че сред шлемовете на кръстоносците от всякакви нации се виждаха бели чалми и високи копия, а сред тях и огромните грозни муцуни на бързоногите камили-дромадери, зяпнали изотгоре многобройната тълпа.
Тази гледка беше странна и изненадваше, още повече, че според установения обичай знамената на примирието се намираха в определено място извън военния лагер, при което дори бързоходците, изпращани от врага, нямаха право да преминават през определената разделителна линия. Баронът неволно се извърна, сякаш диреше човек, който да му обясни причината за това ново опасно явление.
Насреща му вървеше някакъв човек. Ако се съдеше по важната и горда походка, де Уо прецени, че към него се задава испанец или шотландец.
— Да, шотландец е — промърмори де Уо на себе си. — Това е рицарят на Спящия леопард. Добре се бие като за човек от неговата страна.
Понеже не искаше да удостои шотландеца дори с мимолетния си въпрос, той понечи да мине покрай сър Кенет с мрачния и недоволен израз на лицето си, който сякаш казваше: „Познавам те, но не искам да говоря с теб“, обаче северният рицар осуети това му намерение. Кенет отиде право при де Уо и с изтънчена учтивост произнесе:
— Лорд де Уо от Джилсланд, възложено ми е да разговарям с вас.
— Нима! — изрече английският барон. — С мен ли? Хайде, казвай, каквото искаш, но по-бързо. Тръгнал съм да изпълня поръчение на краля.
— Моето поръчение също се отнася до крал Ричард — отвърна сър Кенет. — Както ми се струва, му нося оздравяването.
Лорд Джилсланд огледа недоверчиво шотландеца от глава до пети и изрече:
— Не ми се вижда да си лекар, господин шотландецо. Бих ти повярвал повече, ако ми беше казал, че носиш богатство за английския крал.
Сър Кенет, макар и подразнен от отговора на барона, отвърна:
— Здравето на сър Ричард е слава и богатство за цялото християнство! Но времето не чака, кажете, може ли да видя краля?
— Разбира се, но не, преди да съм узнал в какво се състои вашето поръчение. Покоите на болните крале не са отворени за всекиго — това не е някой северен хан.
— Милорде — произнесе Кенет, — кръстът, който нося също както и вие, и важността на възложеното ми поръчение ме карат засега да оставя без отговор предизвикателното ви държание, което при друг случай не бих понесъл. Казано направо, довел съм арабски лекар, който се наема да излекува крал Ричард.
— Арабски лекар! — повтори де Уо. — А кой може да гарантира, че няма да даде на крал Ричард отрова вместо лекарство?
— Гаранция е собственият му живот, милорд, главата си, която залага.
— Познавам много смели разбойници — каза де Уо, — които ценят живота си не по-високо, отколкото той струва, и тръгват към бесилката толкова весело, сякаш палачът им е партньор по танц.
— Работата е следната, милорд: Саладин, на когото никой не ще откаже благородството и мъжеството, изпрати тук този лекар с охрана и почетна свита, защото Ел Хеким (лекарят) е на голяма почит при султана. Заедно с него султанът праща плодове и освежителни напитки за кралската трапеза, а също и писмо. Той изразява пожелание кралят да оздравее от своята болест, та да може да се срещне с него на бойното поле с изваден меч и със сто хиляди бойци зад себе си. Вие сте член на кралския таен съвет. Не ще ли заповядате да разтоварим тези камили и ученият лекар да бъде приет?
— Чудно нещо! — възкликна де Уо, сякаш разговаряше сам със себе си. — А кой ще гарантира за честта на Саладин? Ами ако е решил да използва хитрост, за да се освободи от най-страшния си противник?
— Аз ще му стана гарант — отвърна сър Кенет. — Аз гарантирам за него с честта, живота и имуществото си.
— Виж ти! — смая се още повече де Уо. — Северът гарантира за юга, шотландецът — за турчина! Мога ли да попитам, господин рицарю, по какъв начин сте се заплели в тази работа?
— Заминах на поклонение при светите места — отвърна сър Кенет. — През време на това поклонничество трябваше да предам послание на светия енгадийски пустинник.
— Не бихте ли ми казали, сър Кенет, какво е това послание и какъв е отговорът на светия пустинник?
