Шеста глава
Сега трябва да пренесем читателя в друга обстановка — в лагера на крал Ричард Английски, който по това време се намираше между Акра и Аскалон. В неговия стан бе разположена армията, с която Ричард Лъвското сърце се надяваше триумфално да влезе в Йерусалим. Плановете му може би щяха да сполучат, ако не беше се намесила завистта на християнските принцове, които участваха в общото начинание и се чувствуваха безкрайно оскърбени от неудържимото високомерие на английския крал и от нескриваното му презрение към неговите събратя, които не му отстъпваха по сан, но доста се различаваха от него по мъжество. Тези разногласия особено между Ричард и френския крал Филип предизвикваха свади и създаваха пречки, спиращи героичния и поривист Ричард. Редиците на кръстоносците се топяха с всеки изминал ден; дезертираха не само отделни воини, но и цели отряди начело с феодалните си вождове, които напускаха арената на борбата, престанали да вярват в благополучния изход.
Тези бедствия до голяма степен биваха намалявани от суровата решителност и неуморна енергия на крал Ричард. Придружаван от най-добрите си рицари, той винаги беше на коня, готов всеки миг да се устреми към най-опасното място. Често не само оказваше неочаквана помощ на сражаващите се християни, но дори и разгромяваше неверниците точно в мига, когато бяха съвсем сигурни в победата си. Но дори желязното здраве на Ричард Лъвското сърце не издържа капризите на тукашния климат. Той се разболя от бавна, изтощаваща силите му треска, толкова характерна за Азия, и отначало се видя принуден да се откаже от ездата, а сетне не можеше вече да участва във военните съвети, които кръстоносците свикваха от време на време. Мъчно може да се каже какво влияние оказа върху прикования към постелята английски владетел решението на военния съвет да сключи трийсетгодишно примирие със султан Саладин. Може би това облекчи неговото състояние, а може и да бе точно обратното, защото той, от една страна, бе крайно ядосан, че великото начинание се отлага, а от друга — намираше известна утеха в това, че съперниците му няма да пожънат лаври, докато той е на легло.
Обаче Ричард Лъвското сърце с нищо не можеше да оправдае всеобщото бездействие, възцарило се в неговия стан, щом само болестта му сее усили. Сведенията, които неговата свита му носеше, даваха да се разбере, че с влошаването на здравето му християнската войска все повече губеше надежда. Освен това прекъсването на бойните действия се използваше не за попълване на оределите отряди или за повдигане на бойния им дух, или пък за подготовка на бързо и решително настъпление срещу светия град — напротив, копаеха се траншеи, лагерът се обграждаше от вкопани греди и прочие. Сякаш при възобновяването на военните действия военачалниците не разчитаха да влязат в Йерусалим като победители, а искаха само да се бранят тук от могъщия си враг.
Английският крал кипеше от яд, като слушаше тези новини. Той приличаше на пленен лъв, който съзерцава плячка през решетките на клетката си. Непредпазлив и поривист по натура, той ставаше все по- раздразнителен. Свитата започна да се страхува от него, дори тези, които му оказваха медицинска помощ, не се решаваха да му дават съвети — а нали лекарят е длъжен да изисква послушание от своите пациенти в името на тяхното благо. Само един верен барон, дълбоко привързан към краля — може би поради сходство на характерите им, — имаше куража да уталожва яростта на Ричард и спокойно, но твърдо държеше под контрола си опасно болния властелин, на когото никой не се решаваше да противоречи. Томас де Мултън се ползваше от такова влияние, защото ценеше по-високо живота и честта на краля, отколкото неговото добро разположение и не обръщаше внимание на риска, като се грижеше всеотдайно за толкова несговорчивия и страшен в гнева си пациент.
Сър Томас беше владетел на Джилсланд в Къмбърланд. По онова време имената и титлите не бяха толкова здраво прикрепени към отделните лица, както сега. Нормандите го наричаха лорд де Уо, а англосаксите, ревниво пазейки родния си език и гордеейки се, че в жилите на този прочут боец тече англосаксонска кръв, го наричаха с английското име Томас или още по-просто — Том от Джилс.
Ричард лежеше на постелята си. Той мразеше леглото си, което му причиняваше и душевни, и физически страдания. Светлосините му очи, отличаващи се обикновено със своята яснота и блясък, от душевното вълнение и от треската бяха станали още по-изразителни. Наполовина засенчени от червеникавите кичури на косата му, те се взираха неспокойно, напрегнато и напомняха за последните слънчеви лъчи, прорязващи бурен облак, все още позлатен в краищата си от блясъка на дневното светило. Мъжествените му черти носеха следите от усилващата се мъчително болест. Страните и брадичката му бяха обраснали в гъста брада, която никой не разресваше и не подстригваше. Болният се въртеше от едната страна на другата и ту се замяташе със завивката, ту я хвърляше. Изпомачканата постеля и нетърпеливите му жестове говореха и за енергия, и за сприхав характер, подходящ за твърде напрегната дейност.
До постелята на Ричард бе застанал Томас де Уо. Лицето, позата и държанието му бяха пълна противоположност на измъчения крал. Ръстът му беше почти гигантски, косата му по гъстота можеше да се сравни с косата на Самсон, след като къдриците на израилския юнак са минали през филистимските ножици, защото косата на де Уо бе късо подстригана, за да влиза под шлема. Големите му кафяви очи излъчваха светлината на есенно утро. Те бяха спокойни и само когато движенията на Ричард ставаха твърде поривисти и трескави, проявяваха се признаци на вълнение. Чертите на лицето му, масивни, както и цялата му фигура, можеха да се нарекат красиви, ако не ги обезобразяваха белези; горната му устна по нормандска мода бе покрита с дълги, гъсти мустаци. Също като косата те бяха тъмнокестеняви и тук-там ги прошарваха бели нишки. Снагата му издаваше сила, която не се страхува нито от физически усилия, нито от капризите на климата: той беше с тесни бедра и широки рамене, с дълги ръце, с могъщи дробове и силни нозе. Вече три нощи не беше събличал кожената си дреха с бял кръст на рамото: докато се грижеше за болния крал, можеше да отделя само по няколко минути за сън. Баронът почти не променяше позата си и се отделяше от мястото си само за да даде лекарството на Ричард или някое освежително питие, защото никой от другите придворни не можеше да го убеди да ги пие. В нежните и в същото време недодялани движения, с които изпълняваше задълженията си, се долавяше нещо трогателно, рязко противоречащо на грубите му жестове и на военната му стойка.
Шатрата, в която се намираха двамата, както подхождаше на онази епоха и на характера на Ричард, бе подредена не толкова с кралски разкош, колкото с войнствени принадлежности. Из нея бяха разхвърляни, а понякога и окачени на поддържащите я стълбове най-различни видове настъпателно и отбранително оръжие, понякога доста странно и дори новоизобретено. На малката масичка до постелята бе поставен стоманен щит с триъгълна форма, на който бяха изобразени три лъва — герба на славния крал. Пред щита имаше златен обръч, напомнящ корона на херцог и отличаващ се от нея само по това, че отпред беше по- висок, отколкото отзад. Този обръч заедно с поставената в него бродирана тиара от пурпурно кадифе тогава представляваше емблемата на английската кралска власт. До короната, сякаш за да я брани, бе оставена грамадна секира, която едва ли някой друг освен Ричард Лъвското сърце би могъл да развърти.
Във външното помещение на шатрата дежуреха двама-трима души от кралската свита. Те изглеждаха потиснати: тревожеха се за здравето на своя господар, освен това ги плашеше и мисълта, че ако той се спомине, над тях ще надвисне голяма опасност. Мрачното им състояние се предаваше и на стражата около шатрата. Войниците вън се разхождаха мрачни, мълчаливи, понякога заставаха неподвижни като изваяния, потънали в мислите си.
— Значи нищо хубаво не можеш да ми известиш, сър Томас — подир дълго и тежко мълчание произнесе кралят, разкъсван от трескавото вълнение, за което споменахме по-горе. — Всички наши рицари са станали жени, а нашите дами — монахини. В целия ни стан не може да се види дори искрица от мъжество, дори
