— Не мога да сторя това, милорде — отвърна шотландецът.
— Аз съм член на английския таен съвет — надменно произнесе англичанинът.
— Не съм подчинен на тази страна — възрази Кенет. — Макар че в тази война доброволно последвах знамената на аглийския крал, все пак поръчението ми беше дадено от общия съвет на кралете, принцовете и висшите военачалници от благословената армия на кръста и само на тях съм длъжен да давам отчет.
— Така ли! — извика гордият барон де Уо. — Знай тогава, пратенико на кралете и принцовете, както ти сам се наричаш — никакъв лекар няма да доближи постелята на крал Ричард без съгласието на лорд Джилсланд. Ако някой посмее да проникне в шатрата без негово разрешение, ще си изпати!
Де Уо презрително извърна глава. Шотландецът се приближи още повече, застана право пред лицето на лорда и спокойно, ала гордо попита дали сър Джилсланд го смята за джентълмен и за почтен рицар.
— Всички шотландци уверяват, че били благородници — иронично пророни Томас де Уо. Но като почувства несправедливостта си и забеляза как лицето на Кенет пламва, веднага добави: — Грехота е човек да се съмнява, че си почтен рицар. Нали съм виждал с очите си колко честно и мъжествено изпълняваш дълга си.
— В такъв случай — поде отново шотландецът, задоволил се с това откровено признание — ми позволете да се закълна пред вас, Томас Джилсланд, и да ви дам велика клетва. Аз съм истински шотландец и смятам това за привилегия, равна на моя старинен благороднически произход. Истински рицар съм, пристигнал тук, за да си спечели хвала и слава в този живот и опрощение на греховете в отвъдния. Затова се кълна в своята нация, в рицарското си звание и в благословения кръст, че като препоръчвам на Ричард Лъвското сърце този мюсюлмански лекар, се грижа единствено за благополучието на английския крал!
Тържествеността на тези думи порази англичанина и той малко по-сърдечно произнесе:
— Кажи ми нещо друго, рицарю на Спящия леопард. Да допуснем — макар да се съмнявам — че самият ти си напълно сигурен в искреността на султана. Но как мислиш, добре ли ще постъпя, ако разреша на неизвестния лекар да изпитва лекарствата си върху този живот, толкова ценен за цялото християнство? Не забравяй: намираме се в страна, където отровителското изкуство е също толкова разпространено, колкото и готварското.
— Милорде, мога да ви кажа само едно — отвърна шотландецът. — Моят оръженосец, единственият човек от моята свита, изтребена от болести и война, заболя опасно напоследък от същата треска, която свали доблестния крал Ричард и по такъв начин отсече най-важния стълб на нашето свято дело. Този лекар, този Ел Хеким, само преди два часа му даде лекарство и той вече заспа освежителен сън. Никак не се съмнявам, че ще може да излекува тази страшна болест. Освен това в случай на успех го очаква щедра награда, а в случай на неуспех — наказание. Всичко това е достатъчна гаранция.
Англичанинът го изслуша, забил поглед в земята. Май още се съмняваше, но беше склонен да приеме аргументите на сър Кенет. След пауза погледна събеседника си и рече:
— Искам да видя болния ти оръженосец, сър.
Шотландският рицар неочаквано поруменя и след минута колебание промълви:
— Да вървим, сър Джилсланд. Но когато видите бедния ми подслон, моля да си спомните, че благородниците и рицарите от Шотландия не се хранят толкова богато, не спят толкова на меко и не се грижат толкова за разкоша на жилищата си като своите южни съседи. Аз живея бедно, лорд Джилсланд.
Той гордо наблегна на последните думи и без особено желание го поведе към временното си жилище.
След малко двамата стигнаха до мястото, което си бе избрал за стан рицарят на Спящия леопард.
Ако се съдеше по външния вид, живеещите тук хора следваха законите на аскетизма. Доста обширния терен, на който според лагерните правила можеха да се разположат към трийсетина шатри, изглеждаше пустинен — Кенет бе поискал да му се предостави пространство според цялата потеглила с него свита — сред него се виждаха само няколко жалки колиби, струпани от клони и покрити с палмови листа, но дори и те бяха необитаеми, а някои дори бяха почти рухнали. Колибата в центъра, която представляваше жилището на вожда, беше украсена с неговото знаме, закрепено на копие. Дългите дипли на знамето висяха неподвижно под изгарящите лъчи на азиатското слънце. До този символ на феодалната власт и рицарското звание нямаше нито пажове, нито оръженосци и дори стража. Единственият пазач, който го охраняваше от оскърбление, беше авторитетът на собственика му.
Сър Кенет се огледа печално. Като потисна чувствата си, той влезе в колибата и направи знак на барон Джилсланд да го последва. Де Уо хвърли изпитателен поглед около себе си; лицето му изразяваше отчасти съжаление, отчасти презрение, с което съжалението е толкова близък роднина, колкото е и любовта. Сетне наведе глава, увенчана с висок шлем, и влезе в сиромашкото жилище, като го изпълни почти цялото с едрото си тяло.
В колибата имаше две постели. Едната от тях, стъкмена от сухи листа, заметнати с кожа на антилопа, беше празна. Ако се съдеше по предметите около нея, все принадлежности на военното снаряжение и по сребърното разпятие, благоговейно окачено над горния край, явно бе ложето на самия рицар. На другата постеля лежеше болният, за когото бе говорил току-що сър Кенет. Оръженосецът беше набит мъж със сурови черти на лицето; външният му вид издаваше, че е прехвърлил вече средната възраст. Постелята му изглеждаше по-удобна от постелята на неговия господар. За удобството на болния си слуга сър Кенет беше пожертвал придворния си костюм, широкото наметало, което рицарите слагаха в тържествени случаи, и други дребни принадлежности на облеклото си. Наблизо до входа английският барон забеляза момче с груби панталони от антилопова кожа, със синя шапка и връхна дреха, напълно изгубила предишния си контешки вид. Момчето клечеше пред мангал с дървени въглища и печеше питки върху скара — любимото лакомство за шотландците и до днес. На един от стълбовете, които крепяха покрива на колибата, бе провесена одрана антилопа. Човек веднага можеше да се досети как е била настигната, защото под нея лежеше огромна хрътка, която по размери и красота надминаваше дори хрътката на краля; тя внимателно наблюдаваше печенето на питките. При появата на непознатия човек умното животно само нададе тихо ръмжене, идващо от дълбините на широките му гърди и напомнящо тътена на далечна гръмотевица. Но щом зърна господаря си, размаха радостно опашка и наклони глава. Въздържа се от по-бурни и шумни изяви на радост, сякаш разбираше с инстинкта си, че при болен трябва да се пази тишина.
До постелята на една възглавница, също направено от кожи на антилопи, беше седнал мавърският лекар, за когото сър Кенет бе говорил. Той беше подвил нозе по източния обичай. В помещението беше тъмно и силуетът на мюсюлманина се очертаваше доста неясно. Можеше само да се различи, че долната част на лицето му се обраснала с гъста черна брада, стигаща до гърдите и че на главата си носеше висок калпак. Върху лицето му правеха впечатление най-вече очите, взиращи се изпитателно. Английският лорд се спря безмълвен. Той изпитваше нещо като уважение въпреки цялата грубост на държанието си при тази гледка на страдание и нищета, понасяни мъжествено, без оплаквания и роптаене; подобно поведение вдъхваше на Томас де Уо много повече почит от бляскавите церемонии на кралските приеми, без да се броят, разбира се, приемите на крал Ричард. Известно време не се чуваше нищо освен тежкото дишане на болния, явно потънал в дълбок сън.
— Не е спал шест нощи — каза сър Кенет. — Каза ми неговият слуга, ей това момче.
— Благородни рицарю — произнесе Томас де Уо, като хвана ръката на шотландеца и я стисна разчувстван. — Трябва да се наредите по-добре. Вашият оръженосец се нуждае от по-добра храна и грижи.
При последните думи той неволно заговори по-високо и с присъщия си решителен тон. Спокойният сън на болния беше нарушен.
В този миг лекарят се надигна от постелята на болника, внимателно опипа пулса на пациента си и тихо отпусна ръката му върху постелята. След това се приближи към двамината рицари, направи им знак да пазят тишина и като ги хвана за ръцете, ги изведе от колибата.
— В името на Иса Бен Мариам, когото ние почитаме също като вас, но не с толкова сляпо суеверие — рече той, — не пречете на лекарството да действа. Ако сега го събудите, го чака смърт или загуба на разума. Но ако го оставите на спокойствие до вечерта и се върнете в часа, когато ходжата вика от минарето за вечерна молитва, ви обещавам, че този франкски боец ще може да поговори с вас няколко минути без вреда за здравето си и да отговори на всеки въпрос, който пожелаете да му зададете.
Рицарите се подчиниха на лекарската заповед, явно следвайки източната поговорка, която гласи, че
