стаята на пациента е царство на лекаря.
Те се умълчаха и останаха пред входа на колибата. Изглеждаше, че сър Кенет нетърпеливо очаква гостът му да си тръгне, а де Уо не бързаше да се отдалечи, тъй като се канеше да каже още нещо… Кучето излезе след тях и мушна издължената си муцуна в шепата на своя господар, сякаш скромно молеше да го погалят. Щом успя да привлече вниманието на сър Кенет и да си изпроси милувка, хрътката на часа изрази благодарността си: вирнала опашка, тя хукна и се разтича в луд галоп по всички посоки — около изоставените колиби, насам и натам. При това обаче нито веднъж не излезе извън територията, пазена от флага на шотландския рицар. Като се натича до насита, хрътката се приближи до господаря си, пропъди лекомисленото си настроение и придоби обичайната си важност и горделивост. Сякаш се бе засрамила, че се е поддала на минутната слабост и не е запазила трезво самообладание.
Двамата рицари я гледаха с удоволствие. Сър Кенет с право се гордееше с благородното животно, а английският барон, разбира се, беше заклет ловец и веднага оцени достойно хрътката.
— Прекрасно куче — пророни той. — Но позволете да ви напомня за една подробност. Не смятайте това за лична обида, не искам да ви засегна ни най-малко. Нима не сте чули за кралската заповед, която забранява на всички рицари освен на ърловете3 и на херцозите да държат кучета на територията на лагера без разрешение на краля? Доколкото знам, не ви е давано такова разрешение, нали, сър Кенет? Говоря с вас като кралски придворен.
— А аз като свободен шотландски рицар — отвърна рязко Кенет. — В дадения момент следвам знамето на Англия, но, доколкото си спомням, никога не съм подлежал на ловните закони на вашето кралство и не ги ценя чак толкова, че доброволно да им се подчиня. Когато тръбата засвири тревога, се мятам на седлото не по-бавно от всеки друг, когато тя ме извика за атака, моето копие не остава без работа. А що се отнася до часовете за почивка, крал Ричард няма никакво право да пречи на забавленията ми.
— И все пак е истинско безумие да не се подчинявате на кралските разпореждания — рече де Уо. — Като човек, който отговаря за тези неща, ще ви изпратя охранителен документ за тази хубавица.
— Благодаря ви — студено произнесе шотландецът. — Но тя чудесно си знае мястото, а на това място и аз самият мога да я защитя. Впрочем — промени тона той — доста неуместно отговарям на вашата любезност. Благодаря ви, милорд, благодаря ви от сърце. Кралските надзиратели биха могли да изненадат Росуал и да я ранят. Аз ще отговоря на оскърблението с оскърбление и последиците могат да бъдат най- неприятни. Вие видяхте палатките ми, милорд — допълни той усмихнат — и затова няма какво да крия от вас; Росуал ми е основната снабдителка. Не вярвам крал Ричард да се разсърди на един беден джентълмен, негов верен съратник, че през свободното време си осигурява по къс дивеч, още повече, че е много мъчно да се намери друга храна.
— За краля сте напълно прав — съгласи се баронът. — А що се отнася до забраните за лов — той вдигна рамене, — едва ли си заслужава сега да ги обсъждаме. Ще ви кажа довиждане, защото трябва бързо да се върна при краля. След вечерната литургия, ако не възразявате, ще дойда още веднъж при вас и ще разговарям с този мюсюлмански лекар. А междувременно ще изпратя още нещичко за вашата трапеза, стига това да не ви обиди.
— Благодаря ви — отвърна меко сър Кенет. — Трапезата ми не се нуждае от нищо. Росуал е осигурила складовете ми за две седмици напред. За щастие палестинското слънце не само причинява болести, но и добре суши месото.
Двамата рицари се разделиха с по-приятелски чувства, отколкото при срещата. Преди да си тръгне, Томас де Уо разпита подробно за пристигането на мюсюлманския лекар и получи от шотландския рицар препоръчителните писма на Саладин, за да ги връчи на крал Ричард.
Осма глава
Странни, много странни работи ми разправяш, сър Томас — произнесе болният крал, когато изслуша отчета на верния си барон Джилсланд. — Сигурен ли си, че този шотландец е честен, искрен човек?
— Трудно мога да твърдя такова нещо, господарю — отвърна ревнивият пограничен жител. — Твърде близо живея до шотландците и не мога да очаквам искреност от тях. Винаги съм смятал, че са красиви хора, но лъжци. А за този човек, ако се съди по държанието му, трябва откровено да ви кажа, че дори не само да е шотландец, но и самият дявол — той е искрен човек и говори истината.
— А какво мнение имаш за него като рицар, де Уо? — попита кралят.
— По-скоро ваша, а не моя задача е да наблюдавате рицарите на бойното поле, Ваше величество. Сигурно сте забелязали как се държи рицарят на Спящия леопард. За него се говорят хубави думи.
— Заслужил ги е, сър Томас. Самият аз съм виждал как се сражава. Ако винаги се намирам в първата редица, правя така, за да виждам как действат нашите васали и бойци, а не поради суетното желание да изпъкна, както мислят някои. Зная, че човешката хвала значи също толкова малко, колкото и димът; тръгвам на бой не заради празната слава.
Що чу подобно изявление от краля, де Уо се разтревожи. То никак не отговаряше на кралския характер. Баронът отначало си помисли, че само близката смърт е принудила Ричард да говори толкова пренебрежително за бойната слава, която бе всичко за него. Но като си спомни, че в преддверието на шатрата бе срещнал кралския изповедник, разбра, че това минутно смирение е било предизвикано от внушенията на свещеника. Затова нищо не отговори и само зачака какво ще се случи по-нататък.
— Да — продължи Ричард. — Обърнах внимание, че този рицар добре изпълнява своя дълг. Отдавна да съм го удостоил със своята милост, ако не биеше толкова на очи неговата самоувереност и предизвикателно горделивият му вид.
— Господарю — намеси се барон Джилсланд, като видя, че лицето на краля започва наново да почервенява, — страхувам се, че ще си навлека вашето недоволство, тъй като до известна степен поощрих претенциите му.
— Какво говориш, Мултън? — възкликна кралят, свъсил вежди и пламнал от гняв. — Нима си поощрявал нахалството му? Не може да бъде.
— Нека да ви напомня, Ваше величество, че мое задължение е да разрешавам или не на благородниците да държат в нашия стан по една-две хрътки, за да могат да се забавляват с прекрасното ловно изкуство. Освен това е грехота да се осакати или увреди толкова прекрасно животно като неговата хрътка.
— А нима хрътката му е толкова хубава? — любопитно се обади кралят.
— Тя е съвършено създание на небесата — отвърна баронът, който обожаваше лова. — Истинска северна порода. Широки гърди, силна задница, черна козина, малко посивяваща на гърдите и на краката. Никакви бели петна. Хрътката е толкова силна, че може да повали бик, и толкова бърза, че настига антилопа.
Кралят се разсмя при вида на пламенния му ентусиазъм.
— Е, щом си му разрешил да държи куче, така да бъде. Но не раздавай много щедро разрешения на тези саможиви рицари, които не се подчиняват нито на вождове, нито на крале. Ако не ги държим изкъсо, няма да оставят никакъв дивеч в Палестина. Да се върнем сега към учения мюсюлманин. В пустинята ли го е срещнал нашият рицар, казваш?
— Не, господарю. Шотландецът говори така: бил изпратен при стария енгадийски пустинник, за когото се чуват толкова много неща…
