способностите си и им се доверяваше само на бойното поле. Като съзнаваше, че природата не му е дала особено остър ум, винаги изпадаше в почуда пред явления, които човек с по-живо въображение би се опитал да изследва и да разбере или поне сериозно да обмисли. Но дори и на него му се стори странно, че вниманието на архиепископа веднага се отплесна от чудотворното излекуване на оръженосеца и бе изцяло погълнато от такава дреболия като завръщането на мизерстващия шотландски рицар. Според Томас Джилсланд сред благородниците Кенет беше най-незначителният човек, който не заслужаваше дори да бъде споменат. Затова въпреки навика си пасивно да съзерцава събитията баронът напрягаше всички сили на ума си, за да разбере причината за толкова странното поведение на архиепископа.
Изведнъж го прониза тревожна мисъл. Дали пък в лагера на съюзниците не е възникнал заговор против крал Ричард и архиепископът, когото мнозина смятат за хитър и безсъвестен човек, да е забъркан в това съзаклятие? „Следователно е напълно възможно — продължи да разсъждава в този дух баронът — този Ел Хеким, излекувал или уж излекувал оръженосеца, да е доведен тук с някаква изменническа цел. Нищо чудно да е намесен и рицарят на Спящия леопард, и архиепископът, макар че е духовно лице.“
През това време събитията бяха взели насока, съвсем неочаквана за де Уо. Щом той излезе от кралската шатра, Ричард, обзет от трескава възбуда или под влияние на страстния си характер, почна да се ядосва, че сър Томас се бави прекалено дълго и започна да настоява час по-скоро да го върнат. Той измъчи приближените си с искания да го развличат. Всичко обаче се оказа безполезно. Най-сетне, два часа преди залез-слънце, тоест доста време преди очакваните резултати от лечението на оръженосеца, кралят прати човек да доведе рицарят на Спящия леопард. За да скъси някак неподвижното време, кралят бе решил да разпита сър Кенет защо бе заминал от лагера и как бе срещнал прочутия лекар.
Щом получи поканата, шотландският рицар се запъти към краля. Той влезе в шатрата му с вида на човек, неведнъж навестявал кралски жилища. Кралят внимателно се вглеждаше в сър Кенет, който се приближаваше до постелята му. Рицарят преви за миг коляно, сетне се изправи пред Ричард и застана в почтителна поза, която обаче никак не бе угодническа, нито смирена, каквато би приличала на всеки рицар в присъствието на неговия господар.
— Теб ли наричат Кенет, рицар на Спящия леопард? — обърна се кралят към него. — От кого получи рицарското звание?
— Посвети ме в рицарско звание Уилям Лъв, кралят на Шотландия — отвърна шотландецът.
— Оръжието му е достойно да дава толкова почетно звание. Виждал съм колко доблестно се държиш в ръкопашен бой и че се появяваш на места, винаги нуждаещи се от твоята помощ. Отдавна щеше да узнаеш колко високо ценя твоите заслуги, да не беше високомерието ти. Ти проявяваш такава горделивост, че прошката за този твой грях беше единствената награда за подвизите ти. Какво ще кажеш?
Кенет понечи да отговори нещо, но не можа да върже дори две думи. Съзнанието за несъответствието между скромното му положение и високия сан на любимата жена, както и соколовият поглед на Ричард, сякаш проникващ до дъното на душата му, го смущаваше твърде много.
Ричард не откъсваше поглед от лицето на шотландеца. Както го бе загледал, се смееше в душата си.
— И все пак — продължи той, — макар че рицарите трябва да се подчиняват на заповедите, на един храбър рицар сме готови да простим дори по-голяма грешка от присъствието на хрътка в шатрата му, въпреки че това противоречи на моята заповед, огласена в този стан.
Ричард се забавляваше със слисания вид на рицаря и с облекчението, което той изпита, при неочаквания обрат, настъпил в обвинителната реч на краля.
— Що се отнася до това, господарю мой, Ваше величество трябва да сте снизходителни към нас, бедните шотландски дворяни. Сега сме далеч от родината и не можем да живеем като вашите богати лордове, които получават кредити от ломбардците.
— Ти не се нуждаеш от моето разрешение — каза Ричард, — Томас де Уо, който като всичките ми приближени прави каквото му скимне, ти бил разрешил вече да ловуваш с хрътка и със сокол.
— Само с хрътка, Ваше величество — внесе поправка шотландецът. — Но ако Ваше величество намери за нужно да ми разреши и ловуване със сокол, сигурен съм, че ще мога да осигурявам прекрасен дивеч за кралската трапеза.
— Струва ми се, че ако имаше сокол, едва ли щеше да чакаш моето разрешение — отбеляза кралят. — Но да не говорим повече за това. Искам да узная от теб, господин рицар, на какво основание и по чия заповед си пътувал до пустинята край Мъртво море и до Енгадийския манастир.
— По заповед на съвета на владетелите от свещения кръстоносен поход — отвърна рицарят.
— А кой е посмял да издаде такава заповед, без да уведоми мен, който не съм най-незначителният член на този съюз?
— Извинете, Ваше величество — реше шотландецът, — но не е моя работа да разпитвам за такива подробности. Аз съм воин на кръста, затова бях длъжен да се подчиня без разсъждения на волята на владетелите и вождовете, оглавили този свещен поход. Заедно с всички християни скърбя, че болестта — надявам се, само за кратко — не е дала възможност на Ваше величество да посети военния съвет, където заема твърде видно място. Но като воин съм длъжен да се подчиня на хората, които имат законното право да ми заповядват. В противен случай щях да дам лош пример на християнската войска.
— Ти говориш правилно — каза крал Ричард. — Не си виновен ти, а хората, с които се надявам да си разчистя сметките, както трябва, когато се вдигна от това проклето легло. В както се състоеше даденото ти поръчение?
— Струва ми се, Ваше величество — отговори шотландският рицар, — че ще е най-добре да попитате онези, които ме бяха изпратили. Те биха могли да ви изложат същността на моето поръчение. Аз съм в състояние да ви предам само външните подробности.
— Не си прави шеги с мен, господин шотландецо, да не си изпатиш — възкликна раздразнен кралят.
— Господарю! — твърдо изрече шотландецът. — Когато потеглих на този поход, изоставих всякаква грижа за своето благополучие, защото се грижех единствено за благото на безсмъртната си душа, а не за безопасността на земната си плът.
— Кълна се в светата меса, ти си храбър момък! — произнесе Ричард. — Вярвай, рицарю, аз обичам шотландците. Смели са, макар да са вироглави и инатливи. Общо взето са искрени хора и само понякога лъжат от държавнически съображения. Заслужил съм тяхната признателност, защото доброволно сторих това, което те не можаха с оръжие да извоюват от моите предшественици и не биха могли със сила да изтръгнат от мен. Върнах ви крепостите Роксбърг и Беруик, взети като залог от Англия, възстанових древните ви граници и се отказах от изискването вашите владетели да се кълнат във вярност на английската корона, защото това задължение ви беше натрапено. Помъчих се да установя почетни и приятелски отношения с вашата страна.
— Да, вие сторихте всичко това, господарю — с поклон произнесе сър Кенет. — Вие сключихте в Кентърбъри договор с нашия владетел. Именно поради това аз и мнозина други шотландци, по-достойни от мен, водим война с неверниците под вашите знамена. Ако нашият брой сега не е голям, причината е, че не щадихме живота си и загивахме храбро.
— Вярно е, вярно е — съгласи се кралят. — Затова, като помните доброто, което сторих на вашата страна, не бива да забравяте, че аз съм най-важният участник в християнската лига и имам право да зная всичко за преговорите, които се водят от моите съюзници. Хайде, бъди справедлив към мен и ми разкажи това, което имам право да зная и със сигурност ще узная по-точно от теб, отколкото от другите.
— Щом настоявате толкова, господарю мой, ще ви кажа истината — рече шотландецът. — Вярвам, че искрено и честно се стремите да осъществите основната цел на нашия поход, което не може да се каже за другите членове на свещения съюз. Знайте тогава, че ми беше възложено чрез посредничеството на енгадийският пустинник, светия човек, който се ползва от уважението и покровителството на самия Саладин…
— Да предадете предложение за примирие, нали? Не се и съмнявам — довърши Ричард, като го прекъсна припряно.
— Не, господарю мой, кълна се в свети Ендрю, не — възпротиви се Шотландският рицар. — Става дума за установяване на сигурен и траен мир и за изтеглянето на нашата войска от Палестина.
— Свети Джордж! — потресен възкликна Ричард. — Колкото и лошо да бях мислил за тях, през ум не
