можеше да ми мине, че могат да се докарат до такъв срам. Кажи, сър Кенет, как се отнасяш ти самият към подобно предложение?
— Предадох го на драго сърце, господарю мой — отвърна Кенет. — Откак се лишихме от своя благороден вожд, от единственият човек, който според мен можеше да ни води към победа, не виждах нито един от неговите приемници, способен да завоюва тази страна. Затова сметнах, че ще е по-добре поне да избегнем поражението.
— А при какви условия се предлагаше да бъде сключен този благословен мир? — попита крал Ричард, като с усилие потискаше овладялото го възмущение.
— Нищо не зная за тях, господарю мой — отвърна рицарят на Спящия леопард. — Предадох ги в запечатан плик на пустинника.
— А как ти се видя този почтен отшелник? Какъв е според теб — глупак, луд, изменник или светец? — попита Ричард.
— Според мен, Ваше величество, безумието му е престорено — рече хитрият шотландец. — Струва ми се, че играе ролята на луд, за да си спечели благоволението и уважението на неверниците, които смятат безумците за хора, вдъхновявани от небето. Във всеки случай лудостта му се проявяваше съвсем нарядко и според мен не е засегнала разсъдъка му, както става обикновено.
— Умееш да бъдеш проницателен — отбеляза кралят, като се отпусна върху постелята. Дотогава бе разговарял седешком. — А какво ще кажеш за покаянието му?
— Покаянието му — замислено подхвана Кенет — според мен е напълно искрено. Явно съвестта го измъчва заради някакво страшно престъпление, което според него го обрича на вечни мъки.
— А какво е становището му за политиката?
— Струва ми се, господарю — отвърна Кенет, — че също толкова малко вярва в завоюването на Палестина, както и в собственото си спасение. Сигурно смята, че това може да стане само по чудо особено откак ръката на Ричард престана да нанася удари по неверниците.
— Значи страхливата политика на този пустинник по нищо не се различава от политиката на всичките тези жалки хора. Те са забравили за рицарското достойнство и за вярата си и се държат решително само когато намислят да отстъпват. Готови са да бягат презглава и да стъпчат умиращия си съюзник!
— Извинете ме, господарю мой — прекъсна го шотландският рицар. — Струва ми се, че този разговор само усилва болестта ви — врага, от който християнската войска се страхува повече, отколкото от сарацините.
Наистина лицето на крал Ричард се беше наляло с кръв и жестовете му издаваха трескава възбуда. Стиснатите в юмрук ръце, бляскавите очи сочеха, че страда едновременно и от физически болки, и от душевни мъки. Въпреки това гордият му дух явно презираше и едното, и другото и го подтикваше да продължи разговора.
— Бива те да ласкаеш, господин рицарю, но няма да се измъкнеш лесно от мен! — възкликна той. — Трябва да узная от теб повече, отколкото ми разказа досега. Видя ли моята съпруга, която беше в Енгадийския манастир?
— Не, господарю мой, не съм я забелязал — отвърна сър Кенет, дълбоко смутен. В тази минута си спомни среднощната процесия в параклиса, издълбан в скалата.
— Питам те — строго продължи кралят — влезе ли в параклиса на Енгадийския манастир и видя ли там Беренхария, английската кралица и дамите от нейната свита, които тръгнаха заедно с нея да се помолят Богу?
— Господарю мой — отвърна Кенет, — ще ви кажа цялата истина като на изповед. В подземния параклис, където отшелникът ме заведе, чух как хор от дами изпълнява религиозни химни, но не видях лицата на дамите, а гласовете им чух по време на пеенето. Затова не мога да кажа дали е била там английската кралица.
— А не позна ли поне една от тези дами?
Сър Кенет не каза нищо.
— Питам те като рицар и джентълмен — повтори кралят, като се подпря на лакът. — От твоя отговор ще разбера колко цениш тези две звания. Кажи сега, не позна ли някоя дама от хора?
— Господарю мой — с известно колебание отвърна Кенет, — може би се досетих само…
— Е, и аз май се досещам — мрачно промълви кралят. — Стига вече по тези неща. Макар че се наричаш рицар на Леопарда, не те съветвам да дразниш Лъва. Виж какво. Да се влюбиш в луната би било само глупост; но да скачаш към нея от върха на кула с надеждата да я постигнеш — е гибелна лудост.
В това време в предверието се чу шум. Кралят побърза да смени темата на разговора и като се овладя, довърши:
— Сега си върви. Кажи на де Уо да побърза и да доведе арабския лекар. Поверявам живота си на султана. Стига да се откажеше той от лъжливата вяра, щях да му помогна да изпъди от владенията си всичките тези френски и австрийски изменници. Мисля, че той също толкова добре би управлявал Палестина, както когато са я управлявали помазаници на самото небе.
Рицарят на Спящия леопард си излезе. Веднага след това доложиха на краля, че представители на съвета на владетелите искат да видят Негово величество.
— Пак добре, че още ме смятат за жив — отбеляза кралят. — Кои са тези посланици?
— Великият магистър на тамплиерите и маркиз Монфератски.
След малко посетителите влязоха. След обичайните поздрави, разменени между представителите на съвета и краля, маркиз Монфератски се залови да обяснява мотивите на посещението им. Както каза той, пращат ги кралете и принцовете, влизащи в съвета на кръстоносците, за да „узнаят какво е здравето на техния великодушен съюзник, доблестният английски крал“.
— Знаем колко се вълнува съветът за моето здраве — отвърна кралят. — Сигурно членовете му много са се измъчили през тези две седмици, че нищо не са знаели за здравето ми. Сигурно са се страхували да не го влошат, ако дойдат и ме навестят.
Този отговор, толкова рязко прекъснал плавното слово на маркиза, смути оратора. Той продължи сухо, кратко и сериозно, като съобщи на краля, че съветът е решил да го моли да не доверява здравето си на мюсюлмански лекар, уж изпратен от Саладин, докато съветът не вземе мерки да отстрани или да потвърди съмненията, предизвикани в дадения момент от тази личност.
— Велики магистре на светия и доблестен орден на тамплиерите и вие, благородни маркизе Монфератски! — отвърна Ричард. — Ако благоволите да се оттеглите в съседното помещение, ще видите колко високо ценим ние любвеобвилните съвети на нашите събратя кралете и принцовете, които заедно с нас водят свещена война за нашата вяра.
Маркизът и великият магистър се оттеглиха. Преди още да прекарат няколко минути в приемната, пристигна източният лекар, съпровождан от барон Джилсланд и от шотландеца Кенет. Баронът влезе малко след първите двама — сигурно се бе забавил, за да даде някакви нареждания на стражата.
Когато арабският лекар влезе, по източния обичай се поклони дълбоко на маркиза и на великия магистър; магистърът отвърна със студено презрение на това приветствие, а маркизът — с приветлива любезност, каквато проявяваше обикновено към всички. Възцари се мълчание. След две минути магистърът попита строго мюсюлманина:
— Невернико, как смееш да изпитваш изкуството си върху християнски владетел, помазаник Божи?
— Слънцето на аллах — отговори мъдрецът — свети еднакво и на християни, и на правоверни, затова неговият слуга не се осмелява да прави разлика между тях, когато се отнася до лечение.
— Неверни Хекиме — каза магистърът, — не зная какво е името ти, некръстени слуга на мрака! Знаеш ли ти, че ако крал Ричард умре от твоето лечение, ще те завържат за опашките на два диви коня и ще бъдеш разкъсан на две!
— Това едва ли ще е справедливо — възрази лекарят, — нали аз ще използвам само достъпните на човека средства, а изходът от моето лечение е записан в книгата на света. Моят господар, султан Саладин, ми е заповядал да излекувам този християнски крал и с благословията на пророка аз се подчинявам на заповедта му. Ако не успея да го излекувам, вие имате мечове, които жадуват за кръвта на правоверните, и на драго сърце ще им предложа тялото си. Моля ви, нека да не отлагаме възложената ми работа.
— Кой може да говори за отлагане? — каза барон де Уо, като влезе в приемната. — И без това доста се забавихме. Поздравявам ви, господарю на Монферат, и вас, доблестни магистре. Налага се да ви оставя,
