защото веднага трябва да отведа този учен господин при Негово величество.
— Лорде! — възкликна на севернофренското наречие маркизът. — Нима не знаете, че съветът на кралете и принцовете ни възложи да убедим английския крал да не се доверява на източния лекар и да не излага на опасност здравето си, толкова ценно за нас?
— Благородни маркизе — рязко отговори англичанинът, — не обичам нито да слушам, нито да държа дълги речи и освен това повече вярвам на очите си, отколкото на ушите си. Сигурен съм, че този езичник може да излекува болестта на крал Ричард и съм убеден, че ще стори всичко необходимо. Да не губим време. Ако с мен тук беше влязъл дори самият Мохамед — дано го порази Божието проклятие! — и бе дошъл със същото благородно намерение, каквото е довело тук този Адонбек Ел Хеким, бих сметнал за ужасен грях да го бавя дори минута. Напред с Божията помощ, лордове!
— Но нали самият крал каза ние да присъствуваме при лечението! — намеси се маркиз Монфератски.
— Ако седите тихо, лордове — моля, влезте заедно с нас. Но ако със закани или с жестове пречите на този изключителен лекар да изпълнява задълженията си, знайте, че без да обръщам внимание на високите ви титли, ще ви накарам да напуснете шатрата на Ричард. Толкова съм сигурен в лекарствата на този човек, че дори самият Ричард да се откаже от тях, кълна се в Пресветата дева, насила щях да го накарам да ги изпие. Да влизаме, Ел Хеким.
Последните думи бяха произнесени на франкския жаргон. Лекарят веднага се подчини. Магистърът изгледа мрачно безцеремонния рицар. На сър Кенет нито казаха да влезе, нито му забраниха да присъства при лечението. Поради изключителните обстоятелства той сметна, че има право да последва тези видни особи, но като не забравяше скромното си положение, през цялото време се държа настрани.
Когато гостите влязоха в кралската спалня, Ричард възкликна нетърпеливо:
— Прекрасно! Милите ми приятели са дошли да погледнат как Ричард ще скочи в неизвестността. Де Уо, приеми благодарността на своя господар, все едно дали му е съдено да живее, или да умре. Май с вас влезе още някой… Тази треска ми увреди зрението… О, май е същият шотландец, който иска да се качи без стълба на небето. Добре дошъл… Хайде, сър Хеким, почвайте, почвайте.
Лекарят, вече успял да разпита за симптомите на болестта му, дълго и внимателно проверява неговия пулс. Всички присъстващи стояха безмълвни наоколо и чакаха, затаили дъх. След това мъдрецът напълни една чаша с изворна вода и потопи в нея малката червена торбичка, която, както и преди, извади от диплите на дрехите си. Когато водата достатъчно се просмука със съдържанието на кесийката, Ел Хеким понечи да даде водата на краля, но той го възпря и рече:
— Чакай малко. Ти провери моя пулс, нека и аз да проверя твоя. Както е редно за почтен рицар, и аз разбирам нещо от твоето изкуство.
Арабинът без колебание му подаде ръката си. Широката длан на крал Ричард стигна и почти напълно скри от погледа тънката издължена китка на арабина.
— Сърцето му бие спокойно като на младенец — каза кралят. — Не може да има такъв пулс човек, който се готви да отрови краля. Де Уо, пусни този Хеким с почести и в пълна неприкосновеност, каквото и да се случи с мен — все едно дали ще умра или ще остана жив… Поклони се от мен на благородния Саладин, приятелю. Ако умра, няма да се усъмня в честността му, ако ли остана жив, ще се помъча да му се отблагодаря така, както прилича на воин.
Сетне Ричард се привдигна, взе чашата и като се обърна към маркиза и магистъра, каза:
— Помнете какво ще кажа и нека моите събратя владетели подкрепят наздравицата ми с чаша кипърско вино: „Пия за безсмъртната слава на първия кръстоносец, който ще забие копие или меч във вратата на Йерусалим; пия позор и вечно безчестие да сполетят всекиго, който е поставил ръката си върху плуга, а сетне го е захвърлил!“
Той изпи чашата до дъно, върна я на арабина и съвсем изтощен се отпусна върху високите възглавници. Лекарят с безмълвни, но изразителни жестове даде да се разбере, че всички освен него и де Уо трябва да напуснат шатрата, защото никакви думи не можеха да накарат верния англичанин да се махне. Кралската шатра веднага опустя.
Десета глава
Маркиз Монфератски и великият магистър на рицарите тамплиери спряха пред кралската шатра, където току-що се беше разиграла описаната странната сцена. Около шатрата се бе разположил многоброен отряд от стрелци с лък, който не пускаше наблизо ни един човек, за да не бъде обезпокоен сънят на краля. Войниците пристъпваха внимателно и нито един щит не тракна, нито един меч не звънна, въпреки че около палатката непрекъснато обикаляха въоръжени хора. Когато маркизът и магистърът минаха през редиците им, те почтително, но в същото време в дълбоко мълчание сведоха оръжие.
— Колко се промени настроението на тези островни песове — промълви магистърът на Конрад, когато се отдалечиха от телохранителите на Ричард. — Какви дивашки крясъци, какви песни кънтяха по-рано пред тази шатра! Тези яки селяци все хвърляха топки, боричкаха се, деряха си гърлата, наливаха се с вино. Човек би казал, че не са стража пред кралски покои, а пиянстват на някой селяшки празник.
— Булдозите са вярна порода — отбеляза Конрад. — Кралят, техният господар, си е спечелил любовта им именно с това, че се боричкаше, пиянстваше и си дереше гърлото заедно с тях всеки път, когато го обземаше щуро настроение.
Събеседниците вече бяха близо до конете си, оставени на известно разстояние от кралската шатра и нетърпеливо риещи с копита. Конете бяха заобиколени от пищна свита оръженосци и пажове. Конрад се спря и предложи да се разходят пеш и да подишат прохладния приятен вечерен въздух, да върнат конете вкъщи. Магистърът се съгласи. Двамата тръгнаха един до друг, като по мълчаливо споразумение избягваха най-гъсто заселените части на лагера. Тръгнаха към широката ивица между стана и външните укрепления. Там можеха спокойно да разговарят, без никой да ги забележи освен от часовоите на пост.
Мълчанието наруши маркиз Монфератски. Той внезапно се спря като човек, взел неочаквано решение и като погледна тъмното неподвижно лице на магистъра, се обърна към него със следните думи:
— Вижте какво, Ваша светлост — произнесе той, — много ми се иска океанът да погълне деветнайсет двайсети от цялата тази войска на западните владетели! Останалата част прекрасно ще може да защити интересите на палестинските християнски принцове и да спаси жалките останки от йерусалимското латинско кралство. Ако ни оставеха, без да ни се бъркат, ние щяхме да се приведем пред връхлетялата буря, а може би, ако получехме скромна помощ в пари и войска, щяхме да накараме Саладин да ни уважава и срещу дребен данък да ни дари с мир и покровителство. Но този огромен кръстоносен поход е прекалено опасен за султана. Ако тази опасност му се размине, той не ще търпи някой от нас да запази владенията си в Сирия и, разбира се, няма да търпи военните християнски братства, които са му причинили толкова вреди.
— Но нали храбрите кръстоносци биха могли да победят и отново да забият кръста върху стените на Сион — възрази тамплиерът.
— А каква полза от това за ордена на тамплиерите или за Конрад Монфератски? — попита маркизът.
— Защо не, вие може да извлечете полза — отвърна магистърът. — Конрад Монфератски тогава може да стане Конрад, крал на Йерусалим.
