Като се мъчеше всячески да подчертае вниманието си към маркиз Монфератски, когото бе сложил да седне вдясно от себе си, той същевременно почти не разговаряше с него, предпочитайки придворния си шегобиец, който стоеше зад дясното рамо на ерцхерцога.
Каквито и да бяха истинските чувства на Конрад, той грижливо внимаваше лицето му да изразява само удоволствие от всичко чуто наоколо. Като изслушваше тържествените тиради на вдигащия наздравица и подигравателните шеги на шута, той се усмихваше и аплодираше със същото усърдие, каквото проявяваше и ерцхерцогът. Всъщност обаче го интересуваше само едно: изчакваше мига, когато един или друг ще засегне темата, имаща нещо общо с подготвяния от него план.
Скоро шутът поде разговор за английския крал. Той бе свикнал да си бие шега с Дикън, рицаря на Метлата (с този непочтителен прякор той назоваваше Ричард Плантагенет5), защото това винаги бе неизчерпаем извор на смях и шеги. Леополд обаче мълчеше. Едва когато Конрад се обърна непосредствено към него, той отбеляза:
— Жълтугата или растението, от което се правят метли, някога е било емблема на скромността. Много ще е хубаво, ако хората, които носят това име, помнят неговото значение.
Намекът за прочутия герб на Плантагенетите беше достатъчно ясен. Шутът отбеляза, че скромността извисява човека.
— Да въздадем почести на тези, които са го заслужили — откликна маркиз Монфератски. — Всички ние сме участници в похода и в битки и според мен другите принцове напълно са достойни за похвалите, с които менестрелите и минезингерите засипват Ричард Английски.
— Орелът — произнесе придворният мъдрец — е изобразен върху герба на нашия благороден господар ерцхерцога, а орелът от всички птици достига най-близо до слънцето.
— И все пак лъвът прескочи през орела — небрежно подхвърли Конрад.
Ерцхерцогът се изчерви и впери очи в госта си. Един от придворните помисли малко и най-сетне изрече:
— Господин маркизе, извинете! Лъвът не може да прелети над орела, защото няма криле.
— Крилат лъв е изобразен върху венецианското знаме — отбеляза ерцхерцогът. — Ала нима тази смесена порода, състояща се наполовина от аристократи, наполовина от търговци, се осмелява да си съперничи с нас?
— Не, нямах предвид венецианския лъв — каза маркиз Монфератски. — Говорех за лъвовете от английския герб. Преди, както казват, те били леопарди, сега са се превърнали в истински лъвове и са предпочитани пред всички други зверове, риби и птици. Тежко му, който посмее да им възрази.
— Сериозно ли говорите, маркизе? — попита австриецът, вече доста пийнал. — Нима смятате, че Ричард иска да бъде над всички свободни владетели, доброволно станали негови съюзници в този поход?
— Съдя по външните признаци — отвърна Конрад. — Знамето му се перчи в самия център на нашия лагер, сякаш той е кралят и върховният вожд на цялата ни християнска армия.
— Нима можете да понасяте толкова търпеливо това и същевременно да говорите за него толкова безразлично? — възмути се ерцхерцогът.
— Но, господарю — отвърна Конрад, — как някой си маркиз Монфератски ще се възмущава от нещо, което безропотно се понася от такива могъщи владетели като Филип френски и Леополд Австрийски. Безчестието, което вие търпите мълчаливо, не може да бъде срам за мен.
Леополд стисна юмрук и с все сила тресна по масата.
— Аз казах същото на Филип — произнесе той. — Често му повтарям, че трябва да браним принцовете от претенциите на този островитянин, а той ме изслушва хладно и отговаря, че Ричард е свързан с него както васал със сюзерена си и е нетактично да скъса отношенията си с него сега.
— Всички знаят, че Филип е много умен — отбеляза Конрад. — Разбира се, той извинява покорството си с политически съображения. А вие сам преценявате как да се държите. Не се съмнявам, че се покорявате на английския диктат по някакви много сериозни причини.
— Аз — да се покорявам?! — възмутен извика Леополд. — Аз, австрийският ерцхерцог, един от най- влиятелните и могъщи принцове на Свещената римска империя! Аз да се подчинявам на някакъв си крал, който владее само половин остров, внук на незаконороден нормански принц! А, не, кълна се в небето, не! Нашият лагер, а и всички християнски народи ще видят, че умея да браня достойнството си и нито на косъм няма да отстъпя пред това английско куче! Ставайте, мои васали и гости и ме следвайте! Без да губим нито минута, ще поставим австрийския орел на подходящото за него място и той ще се зарее също толкова високо, колкото и гербът на който и да било император или крал!
С тези думи той скочи от мястото си и сред шумните възгласи на гостите и на дружината се запъти към изхода. Сетне грабна знамето, което се вееше пред шатрата.
— Останете, господарю! — извика Конрад, като си даваше вид, че иска да го спре. — Безредието в лагера ще ви навлече упреци. Може би ще е най-добре да изчакате малко и засега да се примирите с нахалството на англичаните, вместо да…
— Няма да търпя нито час, нито минута! — изрева ерцхерцогът.
Със знамето в ръце, съпроводен от гостите и войниците, които надаваха гръмки викове, ерцхерцогът припряно закрачи към централната могила, където се вееше знамето на Англия. Щом стигна там, той хвана английското знаме, сякаш се готвеше да го изскубне от земята.
— Господарю мой, скъпи господарю мой! — взе да го умолява шутът. — Пазете се! Лъвовете имат зъби…
— А орлите — нокти! — прекъсна го ерцхерцогът.
Той не пускаше знамето, но май не се решаваше да го измъкне.
Съветникът на Леополд, който имаше винаги непосилната задача да вразумява господаря си, изтропа с жезъла. Леополд по навик обърна глава към него.
— Орелът е цар на пернатите — подхвана съветникът, — а лъвът е цар сред земните животни. Всеки си има своите владения и те са отделени едно от друго с не по-малко разстояние, отколкото Англия от Германия. Не причинявай безчестие на царствения лъв, благородни орльо, и нека твоето знаме мирно се вее заедно с английското.
Леополд пусна дръжката на знамето и се заоглежда, като диреше с очи Конрад Монфератски, но не го видя. Щом маркизът се убеди, че размириците почват, веднага си отиде, като предварително изрази съжалението си пред неколцина неутрални гости, че ерцхерцогът е избрал този следобед да си отмъщава заради нанесените му обиди, от които има право да се оплаква. Като не видя почетния си гост, особено важен за него именно в тази минута, ерцхерцогът каза на хората около себе си, че не желае да сее раздори в армията на кръстоносците и само брани привилегиите си, които му дават право да заема същото положение, което заема и английския крал. Той може да постави своето знаме, оставено му от неговите деди — германските императори, — по-високо от знамето на анжуйските графове, но не желае това. Щом свърши речта си, той заповяда да донесат бъчва вино и да я отворят, за да почерпи присъстващите. Сред гърма на барабаните и звуците на музиката гостите веднага гаврътнаха по няколко чаши в чест на австрийския ерцхерцог.
Шумът, който съпровождаше тази дива сцена, вдигна на крак целия лагер. През това време бе настъпил критичният миг, в който лекарят трябваше да събуди пациента си. Според правилата на своето изкуство, арабинът взе гъбата и я доближи до лицето на болния. След няколко наблюдения той заяви на лорд Джилсланд, че треската напълно е оставила неговия господар. Благодарение на силния организъм на крал Ричард той не се нуждае дори от втора доза от силното лекарство, както става в повечето случаи. Самият Ричард явно беше на същото мнение. Той седна в постелята и като си търкаше очите, попита де Уо колко пари има сега в кралската хазна.
Баронът не можа да назове точната сума.
— Няма значение — каза кралят. — Колкото и да са, дай ги всичките на този учен лекар. Според мен само благодарение на него ще мога още да бъде полезен на кръстоносния поход. Ако има по-малко от хиляда бизанти, дай му скъпоценности, за да се попълни сумата.
— Не продавам мъдростта, с която ме е сподобил аллах — намеси се арабският лекар. — Знай, велики владетелю, че божественото лечебно питие, което ти взе, ще загуби силата си, ако аз, недостойният, продавам лечебните му свойства за злато или за диаманти.
— Лекар да се отказва от заплащане! — измърмори де Уо. — Това е още по-странно от стогодишната му
