начин, както с този опозорен парцал. Ще дам такова удовлетворение, каквото е по силите ми, ако някой ме предизвика на двубой… Самичък съм готов да се бия срещу петима рицари.
В отговор на предизвикателната и оскърбителна реч на Ричард, Филип изрече спокойно:
— Дойдох тук, не за да започвам нови свади, неприемливи за нашата клетва и за светото дело, с което сме се заели. Разделяме се с моя брат, английския крал, както трябва да се разделят братя. Състезанието между английските лъвове и френските лилии може да се състои само в едно: кой от нас по-дълбоко ще се вреже в редиците на неверниците.
— Така вече бива, братко мой — произнесе Ричард, като подаде ръка тъй искрено, както бе присъщо само на избухливия му, но благороден характер. — Иска ми се час по-скоро да участваме в това доблестно и братско състезание.
— Нека и благородният ерцхерцог се присъедини към дружеското ръкостискане, което ние си споделихме в тази щастлива минута — каза Филип.
Ерцхерцогът се приближи. Той изглеждаше недоволен, но явно все пак не беше против този проблем да се уреди мирно.
— Нямам предвид глупаците и техните глупашки номера — небрежно подхвърли Ричард.
Ерцхерцогът му обърна гръб и веднага си тръгна. Ричард погледна след него.
— Някои хора приличат на светулки: те демонстрират мъжеството си само нощем — рече той. — Затова нощем не бива да оставяме това знаме без охрана. Денем няма защо да се безпокоим за него — самият изглед на английските лъвове ще плаши похитителите. На теб, Томас Джилсланд, възлагам да бдиш над моето знаме. Пази честта на Англия!
— За мен е твърде скъпа нейната безопасност, а безопасността на Англия е животът на крал Ричард — отговори де Уо. — Аз ще помоля Ваше величество веднага да се оттегли в шатрата си, без нито миг да се бави.
И като се обърна към сър Кенет, той добави:
— Доблестни шотландецо, аз съм ти задължен. Щедро ще ти платя за твоята служба. Ето погледни, там е знамето на Англия. Пази го, както кандидатът за рицар бди над своето оръжие в нощта преди посвещаването си, без да се отдалечава от него на разстояние три копия, брани го от всякаква обида и оскърбление. Ако те нападнат повече от трима души, тръби с рога. Съгласен ли си да поемеш неговата охрана?
— На драго сърце — отвърна сър Кенет. — Залагам главата си, че ще изпълня заповедта. Само да си облека доспехите и веднага се връщам.
Сетне френският и английският крал се сбогуваха. Запазвайки външната учтивост, всеки от тях в душата си беше възмутен от другия. Ричард се чувстваше обиден, че Филип неуместно според него се беше намесил в разпрата му с австрийския ерцхерцог, а Филип — от това, че Ричард Лъвското сърце се беше отнесъл толкова непочтително към посредничеството му. Всички кръстоносци, привлечени от размирицата, постепенно се разотидоха, около спорния хълм отново се възцари тишината, която се бе установила тук открай време. Всеки съдеше за събитията през този ден според националните си пристрастия. Англичаните обвиняваха австрийците, че те първи дадоха повод за скарване, а хората от другите националности единодушно порицаваха островното високомерие и кавгаджийството на Ричард.
— Видя ли, че изтънчените похвати действат по-добре от насилието — каза маркиз Монфератски на великия магистър на тамплиерите. — Аз развързах връзките, държащи до днес ведно този букет от скиптри и копия, той скоро ще се разпадне.
— Бих нарекъл твоя план добър — възрази магистърът, — ако сред тези студени австрийци се беше намерил поне един мъжествен човек, готов да разсече тези връзки с меча си. Развързал се възел отново може да се завърже, а въже, разсечено на части, не става повече за нищо.
Дванайсета глава
В епохата на рицарството опасният пост или рискованото начинание се възлагаха обикновено на прославен с подвизите си човек, защото това се смяташе за нещо като награда заради предишните изпитания. По същия начин при изкачването на висока планина смелчакът изкачва един връх, само за да изкачи след това друг, още по-висок.
Беше среднощ и ясната луна плуваше високо в небето, когато шотландският рицар Кенет стоеше на пост на хълма свети Джордж до флага на Англия. Този самотен страж трябваше да пази емблемата на националната чест от оскърбленията, които можеха да готвят многобройните врагове на Ричард, засегнати от неговата гордост. В ума на рицаря се редяха непрекъсната върволица честолюбиви мисли. Струваше му се, че си е спечелил благосклонността на доблестния монарх, който досега не го забелязваше сред тълпата храбреци, последвали знамето на Англия за слава на нейния крал. На сър Кенет никак не му се струваше чудно, че кралското благоразположение се е изразило в назначаването му на толкова рискован пост. Беззаветната му любов към една девойка, въздигната толкова високо над него, разпалваше бойния му ентусиазъм. Колкото и безнадеждна да изглеждаше тази страст при всички възможни условия — последните събития сякаш бяха понамалили пропастта, която го отделяше от Едит. Човекът, спечелил си поставената от Ричард задача да пази неговото знаме, не беше вече незначителен търсач на приключения, а рицар, който заслужава вниманието на една принцеса, макар че разделящото ги разстояние бе все така огромно. Сега вече не го заплашваше неизвестност и забрава. Ако го нападнеха изненадващо и го убиеха на възложения му пост, смъртта му — а тя сигурно щеше да бъде славна, — щеше да заслужи похвалата на Ричард Лъвското сърце и да бъде потърсено възмездие заради нея. Всички високопоставени красавици от английската кралска свита ще отбележат гибелта му със съжаление и може би дори със сълзи. Сега Кенет вече нямаше защо да се страхува, че ще го сполети глупава, случайна смърт.
Тъй като нямаше друга работа, сър Кенет на воля можеше да се отдава на всички тези горделиви мечти. Те бяха естествени за храбрия рицарски дух, който при всичките си странни и фантастични пориви още не бе примесен със самолюбие, беше искрен и благороден и може би заслужаваше порицание само защото целите и похватите му не отговаряха на слабостите и несъвършенството на човека. Всичко наоколо тънеше в дълбок сън. Спокойната лунна светлина се редуваше с резки сенки. Дългите редици малки и големи шатри, ту просветващи под лунните лъчи, ту тъмнеещи като неясни купчини в ивиците сянка, бяха безмълвни и тихи като улиците на изоставен град. До знамето беше легнала огромната, вече споменавана от нас хрътка. Кенет беше сигурен, че тази единствена негова другарка, на чийто нюх и слух можеше да разчита, навреме ще го предупреди за приближаването на враг. Умното животно сякаш разбираше целта на тяхното бдение. От време на време кучето поглеждаше към тежките дипли на разкошното знаме и когато от далечните ровове и укрепления достигаха подвикванията на стражите, хрътката им отговаряше с дълбок проточен лай, сякаш даваше да се разбере, че и тя усърдно изпълнява дълга си. Понякога, като гледаше господаря си, който крачеше напред и назад на възложения му пост, тя вдигаше глава и завъртваше опашка, а ако рицарят останеше неподвижен, замислено подпрял се на копието и обърнал лице към небето, вярната му спътничка, изразявайки се с думите на рицарския романс, „нарушаваше мислите му“, тоест промушваше муцуна в ръката на рицаря и се мъчеше да го откъсне от мислите му, да заслужи нехайна милувка.
Така изминаха два часа и не се случи нищо особено. Изведнъж хрътката избухна в бесен лай, като едва се сдържаше да не се хвърли напред към мястото, където сенките бяха особено гъсти. Но не смееше без разрешението на господаря си.
— Кой е? — извика сър Кенет.
