— Не бързай да се отдръпваш — възпря го Конрад. — Бъди сигурен, че ще направя всичко възможно, за да предизвикам разрив между Австрия и Англия.
Събеседниците се разделиха. Конрад остана на мястото си се загледа след бялото наметало на отдалечаващия се тамплиер, докато то се стопи в мрака на бързо падащата нощ. Горд, честолюбив, безсъвестен и хитър, маркиз Монфератски не беше все пак жесток по натура. Той ценеше високо насладите и като мнозина с подобен характер не обичаше да причинява болка и да върши жестокости, дори и те да му бяха натрапвани от личните му интереси. Освен това ревниво, грижливо пазеше реномето си, което му заменяше липсващите му нравствени принципи, основа на човешката чест.
— Наистина аз извиках дявола и си получих заслуженото — произнесе той, без да сваля очи от посоката, в която за последен път се мярна наметалото на тамплиера. — Кой би могъл да си помисли, че този строг аскет, този магистър, слял съдбата си с благото на своя орден, е готов да стори повече за неговото възвисяване, отколкото аз, който се грижа само за собствената си изгода! Наистина исках да осуетя този безполезен кръстоносен поход, но не смеех дори да помисля за средството, което ми предлага този решителен монах. И все пак това средство е най-сигурното и може би най-безопасното.
Такива бяха размишленията на маркиза. Като пое бавно напред, Конрад скоро видя гънките на английското знаме, полека разлюлявани от затихващия нощен ветрец. Знамето беше точно посред лагера на изкуствена могила, явно вдигната от някой древен еврейски вожд. Старото име на хълма беше забравено и кръстоносците го нарекоха хълм на свети Джордж, защото тук се развяваше английското знаме — емблемата на висшата власт, подчинила на себе си много могъщи крале и принцове, чиито знамена бяха забити на по-ниски и странични места в лагера.
Бързият ум на Конрад веднага правеше изводи от мислите, породени от минутното впечатление. Достатъчно беше да погледне знамето, за да се отърси от обзелата го нерешителност. Запъти се към шатрата си с бързата и енергична крачка на човек, решил да осъществи намислен план. Нареди на пищната си свита да си върви и като си лягаше, си повтаряше, че преди да прибегне към отчаяни средства, трябва да използва по-меки.
— Утре — си рече той — ще съм на трапезата на австрийския ерцхерцог. Ще видим дали не ще можем да осъществим целите си, без да прибягаме към жестокия план, предлаган от тамплиера.
Единайсета глава
Леополд, великият австрийски херцог, беше първият владетел на тази страна, която по онова време бе независимо херцогство. Беше получил херцогската си титла от германската империя. Леополд беше по-скоро слаб и празноглав човек, отколкото честолюбив тиранин. Умствените му способности напълно отговаряха на външния му вид. Той беше висок, силен, дори хубав, но походката му беше недодялана и сякаш не му стигаха силите да движи толкова грамадно тяло. По същия начин и дрехите му, винаги ушити от най-скъпи тъкани, все не му приличаха. Не умееше да пази херцогското си достойнство и често, като не знаеше как да подкрепи своя авторитет, когато се наложеше, прибягваше към насилствени действия и груби, неуместни изрази.
За околните тези недостатъци бяха съвсем очевидни, пък и самият ерцхерцог осъзнаваше, че не успява да се удържи на висотата на положението. Затова често и с право подозираше, че околните не го уважават особено.
Когато Леополд, съпровождан от огромна свита, се присъедини към кръстоносния поход, много му се искаше да завърже лично приятелство с крал Ричард. Голямата разлика между двамата владетели обаче си каза думата; освен това Ричард — англосаксонец по произход, бе твърде сдържан във всичко и презираше склонността към хапване и пийване. Полека-лека английският крал започна да се отнася пренебрежително към Леополд и дори не се мъчеше да крие това. Мнителният Леополд бързо забеляза отношението му към себе си и отговори с остра омраза. Раздорите между двамината владетели тихомълком бяха подклаждани от хитрия Филип френски, един от най-умните монарси на своето време. Той се страхуваше от пламенния и горд характер на Ричард, смяташе английския крал за свой естествен съперник, Филип се мъчеше да привлече повече привърженици около себе си и да отслаби влиянието на Ричард, като се обгради с по- незначителните участници в похода и при това ги убеди да не се подчиняват на узурпаторската власт на англичанина.
Такова беше общото политическо положение и настроение на австрийския ерцхерцог, когато Конрад Монфератски реши да използва омразата му против Англия, за да разцепи или най-малкото да отслаби съюза на кръстоносците.
За своето посещение той избра средата на деня. Отиде при ерцхерцога, уж за да му подари прекрасното кипърско вино, наскоро попаднало в ръцете му, и да обсъдят качествата на това питие, като го сравнят с рейнските и унгарските вина. Разбира се, щом бе направил своето предложение, ерцхерцогът го беше поканил на обяд. Бяха положени усилия този обяд да се окаже достоен за високопоставения маркиз. Италианецът проявяваше изтънчен вкус и множеството ястия, отрупали трапезата, никак не му се струваха разкошна и изискана гощавка, а безразборно струпани отвратителни за стомаха манджи.
Германците, неизгубили още войнствения и открит характер на своите деди, покорили Римската империя, заедно с това бяха запазили и доста следи от някогашното си варварство. Обичаите и принципите на рицарството при тях не носеха белега на изтънченост както при английските и френските рицари и дори общоприетите правила, които изглеждаха за най-западните рицари връх на цивилизацията, не се съблюдаваха кой знае колко строго от германците. Както седеше на трапезата на ерцхерцога, Конрад само се подсмиваше, като слушаше от всички страни оглушителната врява на тевтонските гласове, които никак не се съобразяваха с тържествената церемония на владетелската гощавка. Облеклото на присъствуващите също му се струваше фантастично. Мнозина от австрийските благородници носеха дълги бради и почти всички бяха облечени с къси куртки в различни цветове, които по цвят, кройка и украшения бяха смайващи за западните европейци.
В шатрата имаше безброй стари и млади слуги. Те често се намесваха в разговорите, господарите им подаваха остатъци от ястията и слугите ги излапваха веднага зад гърбовете на сътрапезниците. Шутовете, джуджетата и менестрелите, които също бяха извънредно много, се държаха по-шумно и нахално, отколкото в по-цивилизована среда. Щедро им даваха вино, което неспирно се лееше на трапезата, и безобразията им ставаха все по-неприлични.
Целия шум и безредие по-скоро напомняха за германска таверна по време на панаир, отколкото за кръга около виден владетел. Въпреки цялата суматоха обедът се съпровождаше със съблюдаването на цялата етикеция: ерцхерцогът с всички сили се мъчеше да спазва тържествената церемония, изисквана от положението му. Прислужваха му пажове от благородни аристократични родове; когато му поднасяха блюдата, те превиваха едното си коляно, всички ястия се сервираха върху сребърни блюда, а токайските и рейнските вина се наливаха в златни и сребърни чаши. Херцогската мантия на Леополд беше обрамчена с хермелинова кожа, короната му със своите скъпоценности можеше да съперничи на кралска, а нозете му, доста дълги, бяха поставени върху сребърна пейчица. И все пак дреболиите издаваха истинския му характер.
