възраст.
— Томас де Уо, ти познаваш само мъжеството, което е присъщо на войника и само добродетелите, които отличават рицарите. А ето че този мавър, който отказва да приеме нашия подарък, може да служи като пример на хората, смятащи себе си за най-издигнатите рицари.
Скръстил ръце на гърдите и запазвайки почтителната си и заедно с това достойна поза, сарацинът произнесе:
— За мен е достатъчна награда да чуя, че толкова велик владетел като крал Ричард тъй ласкателно се изказва за мен, недостойния слуга. А сега ще те помоля отново да си легнеш в постелята. Не смятам, че ще се наложи да ти дам втори път от божественото лекарство, но ако правиш телесни усилия, преди да се възстановят напълно силите ти, това може да ти навреди.
— Ще ти се подчиня, Хекиме — каза кралят, — обаче чувствам гърдите си дотолкова свободни от мъчителната треска, която ме изгаряше толкова дни, че сякаш още на мига съм готов да ги изпреча пред вражеското копие. Чуйте, чуйте! Какво значат тези викове? Каква е тази музика и врява, която проглушава лагера? Върви, де Уо, виж каква е тази работа.
Де Уо се завърна след няколко минути.
— Ерцхерцог Леополд е — обясни той. — Събрал си е пиячите и с тях е организирал някакви шествия из лагера.
— Пиян глупак! — възкликна Ричард. — Нима не може да пиянства в своята шатра, а непременно цялата християнска войска трябва да гледа срама му? Какво ще кажете, господин маркизе? — допълни той, като се обърна към Конрад Монфератски, който в тази минута влезе в шатрата.
— Ще кажа, че неописуемо се радвам да видя Ваше величество напълно здрав — отвърна маркизът. — Допълвам освен това, че не всеки, който се е удостоил с гостоприемството на ерцхерцога, може да произнесе толкова дълга реч колкото мен.
— Как! Нима сте обядвали при тевтонския пияница? — учуди се кралят. — Какво е измислил той и какъв е този шум в лагера? Вярвайте, сър Конрад, изобщо не съм очаквал, че толкова весел гуляйджия като вас ще напусне пиршеството в самия му разгар.
Де Уо, застанал зад гърба на краля, се мъчеше с поглед и знаци да внуши на маркиза да не казва на Ричард какво всъщност става вън, но Конрад не разбра или се престори, че не разбира неговите предупреждения.
— Постъпките на ерцхерцога — подхвана той — са безинтересни за всички и според мен най-вече за него самия, тъй като той едва ли осъзнава какво върши. И все пак, откровено казано, не ми се иска да участвам в неговите лудории. Той отиде да свали английското знаме, което се вее на хълма свети Джордж и вместо него иска да постави своето.
— Какво? Какво каза? — страховито изрева кралят. Гласът му сякаш можеше да вдигне мъртвец на крака.
— Не си заслужава да обръщате внимание — подхвана успокоително маркизът. — Ваше величество не бива да се гневи, че някой си глупак постъпвал глупаво…
— Мълчете! — възкликна Ричард, като скочи от постелята и невероятно бързо се заоблича. — Нищо повече не искам да чуя, господин маркизе. И ти, де Мултън, не казвай нищо. Който каже поне дума, не е приятел на Ричард Плантагенет. Хеким, заповядвам ти, мълчи!
Докато говореше това, кралят продължи да се облича. При последната дума грабна меча си, окачен наблизо, и без да вземе никакво друго оръжие, без да повика когото и да било от свитата, изхвърча навън. Конрад, уж изумен, плесна с ръце. Май се накани да каже нещо на барон де Уо, ала англичанинът грубо го отблъсна, викна едного от кралските коняри и му заповяда:
— Тичай при лорд Солсбъри, кажи му да събере хората си и веднага да бърза към хълма свети Джордж. Кажи му, че треската остави гърдите на краля и се премести в мозъка му.
Уплашеният слуга, към когото се обърна де Уо, почти нищо не разбра от подхвърлените му набързо думи. Заедно с другите слуги се завтече към шатрите на благородниците, намиращи се наблизо, и скоро всички британски отряди наскачаха в тревога, твърде силна, понеже никой не знаеше причината. Вдигнати от следобедната си почивка, толкова необходима в този горещ климат, те се питаха какво се е случило и без да чакат отговор, изказваха най-различни предположения. Никой нищо не знаеше. Едни казваха, че в лагера са нахлули сарацини, други, че има покушение срещу живота на краля, трети, че той е умрял от треската си, четвърти, че австрийският ерцхерцог го е убил. Лордовете и по-ниските военачалници, които също си нямаха представа от причината за суматохата, се мъчеха да съберат своите дружини и да въведат ред сред тях, тъй като необмислените им действия можеха да предизвикат някое нещастие в лагера на кръстоносците. Английските тръби ечаха силно, настойчиво, непрекъснато. Виковете: „Грабвайте лъковете и мечовете!“ се предаваха от шатра на шатра и бойците, докато навличаха бойните доспехи, отвръщаха с националния боен вик: „Свети Джордж и весела Англия!“.
Тревогата се разпространи и из съседните с англичаните части на лагера, където се бяха събрали представители на целия християнски свят. Хора от всевъзможни нации грабваха оръжието и се строяваха. Навред цареше суматоха, никой нищо не разбираше. За щастие Солсбъри не изгуби самообладание дори сред тази страховита бъркотия. Като събра сигурен отряд от най-добрите английски войници, той забърза да изпълни заповедта на де Уо и заповяда цялата английска армия да бъде строена, да бъде в готовност, та в случай на нужда да помогне на крал Ричард. Армията трябваше да тръгне в пълно бойно снаряжение и да действа по команда, без врява и ненужна суетня, която можеше да възникне от тревогата на войниците и от грижата им за безопасността за краля.
През това време Ричард, без да обръща внимание на все по-нарастващите викове, възгласи и бъркотия, продължаваше своя път. Той бързаше да стигне до хълма свети Джордж. Беше облечен съвсем небрежно, подмишница стискаше меча и ножницата. Следваха го само де Уо и двамина телохранители.
Той вървеше дори по-бързо, отколкото се разпространяваше суматохата. Когато мина покрай шатрите на своите отряди от Нормандия, Пуату, Гаскон и Анжу, вълнението още не бе успяло да стигне дотук, макар че шумните викове на пируващите германци бяха събудили вече много войници. Наблизо бяха настанени и неколцина шотландци, които не обръщаха никакво внимание на вилнеещата далеч от тях тълпа. Но рицарят на Спящия леопард, щом видя забързания крал, усети, че се е случило нещо лошо. Като реши да сподели заедно с него опасността, той грабна щита и меча и се присъедини към де Уо, който се мъчеше да удържа своя нетърпелив и разпален от яда си господар. На въпросителния поглед на шотландския рицар де Уо отговори само като вдигна рамене и двамата продължиха напред, като следваха Ричард по петите.
Скоро кралят се озова вече в подножието на хълма свети Джордж. И склоновете, и горната площадка бяха отрупани с хора. Тълпата се състоеше отчасти от свитата на ерцхерцога, която приветстваше с викове неговия жест, който в очите й изглеждаше като защита на националната част, отчасти от зяпачи, привлечени тук от злорадство и любопитство. На всички им се искаше да видят как ще свърши това необичайно начинание. Ричард бързо си пробиваше път през шумната тълпа като могъщ кораб, който е разперил всички платна и пори бурните вълни, без да обръща внимание, че те се затварят зад него и с бесен рев се хвърлят върху кърмата.
Най-отгоре на хълма имаше малка равна площадка, на която бяха забити съперничещите си знамена, все още заобиколени от приятелите и от свитата на австрийския ерцхерцог… Сред тях беше и самият Леополд. Той с удовлетворение съзерцаваше забитото от него знаме и радостно слушаше приветствените викове, буйно надавани от неговите привърженици. Преди още до насита да се наслади на радостта си, в тълпата се вряза Ричард. Само четирима души придружаваха английския крал, но натискът му беше толкова бурен, че сякаш цели пълчища непобедими войници бяха заели хълма.
Кралят грабна австрийското знаме и с оглушителен глас, подобен на тътен от земетресение, възкликна:
— Кой посмя да постави този жалък парцал до английското знаме?
Ерцхерцогът беше мъжествен човек и бе невероятно да остави въпроса без отговор. Но неочакваната поява на Ричард до такава степен го обезпокои и смути, а страхът, който му вдъхваше пламенният и вироглав характер на този владетел, беше толкова голям, че се наложи кралят на два пъти да повтаря въпроса си. При това тонът му беше такъв, сякаш той предизвикваше на бой небето и земята. Най-сетне Леополд събра смелост и отговори:
— Това сторих аз, Леополд Австрийски.
