С това искаше да каже, че за придобиването на неговите знания обикновен човек би учил сто години. Барон Джилсланд, разбрал тези думи буквално, погледна многозначително духовника, който схвана истинския им смисъл, но все пак кимна загадъчно. Архиепископът възвърна цялата си важност и властно попита по какъв начин Адонбек може да докаже медицинското си изкуство.
— Гаранция ми е думата на могъщия Саладин — отвърна мъдрецът, като почтително докосна с пръсти калпака си при споменаването на султанското име. — Той никога не я е нарушавал нито към приятел, нито към враг. Какво още може да иска християнинът?
— Искам с очите си да се убедя в твоите възможности — отвърна баронът, — в противен случай няма да те допусна до постелята на крал Ричард.
— Славата за лекаря е здравето на пациента — произнесе арабинът. — Погледни воина в хижата. Кръвта му беше изсушена от треската, която затрупа лагера ви с мъртъвци и срещу която изкуството на християнските лекари се оказа също толкова слабо, колкото копринена примка пред меч. Погледни ръцете и пръстите му — толкова отслабнали, че приличат на щъркелови кокили. Тази сутрин смъртта здраво го е държала в прегръдките си. Не ме безпокойте повече с въпроси, чакайте решителната минута и с мълчалива почуда наблюдавайте вълшебното му оздравяване.
Лекарят погледна слънцето, точно определи времето за вечерната молитва и се отпусна на колене, обърна лице към Мека и произнесе напевно молитвата си, с която мюсюлманите приключват трудовия си ден. Архиепископът и английският барон се спогледаха, очите им изразяваха презрение и възмущение, но не се решиха да прекъснат молитвите на Ел Хеким, макар да ги смятаха за оскверняващи техния стан.
След малко арабинът се вдигна от земята и влезе в колибата, където лежеше пациентът. Сетне извади от сребърно ковчеже гъба, явно просмукана от някакво ароматично вещество и я доближи до носа на болния. Болният кихна, събуди се и сепнато се заоглежда. Вдигна се и седна почти гол в постелята. Видът му беше ужасен. Костите и гръбнакът му прозираха през кожата до такава степен, че сякаш по тях никога не бе имало месо; слабото, източено лице бе цялото в бръчки, но пък очите добиваха все по-смислен израз. Явно той осъзнаваше присъствието на почетни посетители; сетне с тих, едва чут глас попита къде е неговият господар.
— Позна ли ни, васале? — продума лорд Джилсланд.
— Не напълно, милорде — слабо отговори оръженосецът. — Сънят ми беше продължителен и изпълнен със сънища. Но аз зная, че вие сте знатен английски лорд, както това личи по червения кръст, а негова милост до вас е духовник. Моля го да ме благослови мен, клетия грешник.
— Съдете сами — намеси се арабинът. — Треската свърши. Той говори спокойно и е в пълно съзнание, а пулсът му е също толкова правилен, колкото и вашият. Ако желаете, проверете го сами.
Духовникът отклони това предложение, но Томас Джилсланд, решил да изкара опита докрай, провери пулса и се убеди, че треската е отминала.
— Чудно нещо — каза рицарят, като погледна архиепископа, — този човек наистина е оздравял. Веднага трябва да отведа лекаря в шатрата на крал Ричард. Какво ще кажете, Ваше преосвещенство?
— Чакайте, нека първо довърша едното лечение, а след това ще се заловя с другото — произнесе арабинът. — Ще дойда с вас, след като дам на своя пациент още една чашка от този свещен еликсир.
С тези думи той извади от дрехите си сребърна чашка и я напълни с вода от кратунката, поставена до възглавницата на болния. Сетне извади малка копринена торбичка, избродирана със сребро, чието съдържание другите не можаха да видят, и я потопи в чашката. Държа я вътре пет минути, като през цялото време мълчаливо наблюдаваше течността. На барона и на духовника им се стори, че в един момент в чашката пламна светлина и веднага угасна.
— Пий — обърна се лекарят към болния. — Ще заспиш отново, а когато се събудиш, ще си напълно оздравял.
— И с това обикновено питие и краля ли смяташ да излекуваш? — попита тирският архиепископ.
— Както виждате, излекувах с него бедняка — отвърна мъдрецът. — Нима кралете на Франкестан не са направени от същата пръст, от която е направен и най-последният им поданик?
— Хайде да го заведем веднага при краля — отново се обади барон Джилсланд. — Той ни доказа, че знае тайна, която може да върне здравето на му. А ако лечението приключи неуспешно, ще го пратя там, където никаква медицина няма да му помогне.
Когато се наканиха да излязат от колибата, болният, напрегнал гласа си дотолкова, доколкото му позволяваше слабостта, възкликна:
— Свети отче и вие, благородни лорде, и ти, добри лекарю, изслушайте ме! Щом ми желаете доброто и искате да заспя и да оздравея, кажете какво се е случило с моя господар?
Барон Джилсланд се спря на входа.
— Господарят ти е тук, в нашия стан, приятелю, и сигурно съвсем скоро ще го видиш.
Болният в знак на благодарност едва вдигна ръце към небето и като нямаше вече сили да се противи на еликсира, потъна в приятен сън.
Духовникът впери поглед в барона.
— Прав сте, сър Томас — рече той, — в стаята на болния успокоителната лъжа е за предпочитане пред неприятната истина.
— Какво искате да кажете? — учуди се де Уо. — Нима смятате, че бих излъгал дори за хиляди такива като него?
— Но нали казахте, че господарят на този оръженосец, тоест рицарят на Спящия леопард, се е завърнал? — възрази архиепископът, явно разтревожен.
— Ами да, наистина се върна. Само преди няколко часа разговарях с него. Този учен лекар пристигна заедно с рицаря.
— Пресвета дево! Защо не ми казахте веднага за неговото завръщане? — укорно промълви архиепископът. Тонът му издаваше явно смущение.
— Нима не съм ви казал, че рицарят на Спящия леопард се върна? Май споменах това — небрежно отвърна де Уо. — Но какво значение има?
— Голямо, много голямо — каза архиепископът. Той тропна с крак, преплете пръсти — жестовете му неволно издаваха някаква тревога. — Но къде е този рицар? Дано Бог е милостив към нас… Може да стане фатална грешка!
— Ето този слуга може би знае къде е отишъл господарят му — произнесе де Уо, като не разбираше какво толкова развълнува духовника.
Повикаха момчето. На почти неразбираем за тях език то съобщи, че някакъв началник е повикал господаря му при краля, малко преди те да дойдат в колибата. Вълнението на архиепископа се усили до крайна степен и де Уо веднага забеляза това, макар че никак не беше подозрителен, нито пък особено наблюдателен. Колкото повече нарастваше вълнението на архиепископа, толкова повече явно се увеличаваше и желанието му да го прикрие. Духовникът набързо се сбогува с де Уо. Рицарят погледна смаяно след него и като вдигна рамене, поведе арабина към шатрата на крал Ричард.
Девета глава
Угриженият барон Джилсланд вървеше бавно към кралската шатра. Той не ценеше кой знае колко
