— Ад и смърт! — изкрещя Ричард и седна в постелята. — Кой го е пратил и за какво? Кой е посмял да праща там когото и да било, когато моята съпруга се намираше в Енгадийския манастир, за да се моли там за моето здраве?
— Пратил го съветът на кръстоносците, господарю — отвърна барон де Уо. — С каква цел — не ми каза. Според мен в нашия стан едва ли е известно, че вашата августейша съпруга е отишла в манастира. Сигурно дори владетелите не знаят това.
— Трябва да се изясни тази работа — промърмори Ричард. — Е какво излиза, че този пратеник на владетелите е срещнал скитащия лекар в Енгадийската пещера? Така ли?
— Не е точно така, господарю — търпеливо взе да обяснява де Уо. — Някъде близо до това място той срещнал сарацински емир, с когото влязъл в бой, за да си премерят силите. Оказало се, че емирът е достоен за компанията на доблестен човек и затова заедно продължили към Енгадийската пещера, както често постъпват странстващите рицари.
Де Уо замлъкна. Не беше от хората, които могат наведнъж да разкажат дълга и широка история.
— Добре де, тогава ли е срещнал лекаря? — нетърпеливо настоя кралят.
— Не, господарю — отвърна де Уо. — Щом научил за сериозната болест на Ваше величество, сарацинът решил да предупреди Саладин да изпрати своя собствен лекар при вас. Той бил много известен в ислямския свят. Шотландският рицар изчакал ден или два, докато най-сетне лекарят наистина пристигнал в пещерата. Придружава го като някой виден владетел свита с барабани и зурни и многобройни слуги на камили и пеш. Взел е със себе си препоръчителни писма от Саладин. Преди да ги донеса при вас, ги дадох на преводача. Ето английския текст.
Ричард разгърна свитъка, на който сред многото словоизлияния за уважение и почит към английския крал, пишеше:
„От все сърце те молим да приемеш нашия лекар Адонбек Ел Хеким и да се възползваш от неговото изкуство. Постъпваме така не само, за да почетем с услуга твоята доблест и мъжество, превъзнасяни от всички нации на Франкестан, но и за да приключим спора, който се води сега между нас, или чрез почетен договор за мир, или чрез открит двубой на полесражението. Защото на теб, който заемаш толкова висок сан и притежаваш такава доблест, не ти прилича да умреш от робска смърт, а нашата слава не може да допусне подобна болест да лиши нашето оръжие от толкова храбър противник. И затова, нека те закриля светият пророк…“
— Стига, стига! — възкликна Ричард. — Не искам да чувам за това куче — мюсюлманския пророк! Яд ме е, като си помисля, че толкова мъжествен и достоен султан вярва в някакво умряло куче. Съгласен съм да видя неговия лекар. Съгласен съм да ме лекува този Ел Хеким. Бързай, де Уо. Защо протакаш това толкова приятно събитие? Доведи тук този Хеким.
— Господарю — произнесе баронът, който сметна, че това прекалено доверие е породено от пристъп на треската, — спомнете си, че султанът е езичник и че вие сте най-опасният му враг… И нека да изчакаме и да видим какво въздействие ще окажат лековете му върху оръженосеца на онзи шотландец — добави баронът. — От това зависи и моят живот, защото трябва да умра като куче, ако постъпя несправедливо и погубя надеждата на всички християнски народи.
— Досега не съм те виждал да се колебаеш от страх за собствения си живот — изрече присмехулно Ричард.
— И сега не бих се колебал, господарю — отвърна непоколебимият барон, — ако не се излагаше на опасност Вашия живот.
— Колко недоверчив човек! — възкликна Ричард. — Хайде, върви тогава да видиш как действа лекарството. Иска ми се то или да ме убие, или да ме излекува. Дотегна ми да се излежавам тук като някой бик, умиращ от шап, и да слушам как вън бият барабани, ечат тръби и чаткат копита.
Баронът набързо излезе, като реши да се посъветва с някое духовно лице, защото съвестта му неспирно го терзаеше, че щеше да предостави господаря си в ръцете на един неверник.
Преди всичко той сподели съмненията си с тирския архиепископ, който беше в прекрасни отношения с крал Ричард и кралят от своя страна също обичаше и уважаваше този духовник.
— Лекарите, както и употребяваните лекарства — подхвана архиепископът — често принасят полза, дори когато тези лекари са от най-долния вид човешка порода, а лекарствата са извлечени от най- отвратителни материали. В случай на нужда на християните се разрешава да прибягват към услугите на езичници и неверници и човек може да си помисли, че на тези неверници е позволено да останат на земята, най-вече, за да принасят полза на истинските християни. А какво е казал светият апостол Павел, когато се е появила необходимост от услугите на тези хора? „Ако тези хора не останат с нас на кораба, не ще можем да се спасим.“ За християните евреите са същите неверници като мюсюлманите, но в нашия лагер почти не могат да се намерят лекари, които да не са евреи, и всички прибягват към техните услуги без особени съмнения. Следователно в такива случаи може да се използват услугите на мюсюлманите, което, надявам се, успях да ви докажа.
Тези аргументи напълно премахнаха колебанията на де Уо. Той каза на архиепископа:
— Да отидем в колибата на болния оръженосец и там да проверим дали наистина този Ел Хеким е толкова изкусен.
Когато се спряха пред жалката колиба, служеща за подслон на рицаря на Спящия леопард, архиепископът рече на де Уо:
— Погледнете само, милорд, тези шотландски рицари се грижат за оръженосците си по-зле, отколкото за своите кучета. Ето ви един рицар, който според уверенията бил храбър боец на полесражението, възлагат му се важни поръчения, а личният му оръженосец спи в жалка хижа, по-лоша от кучкарник. Какво ще кажете за тези прословути шотландци?
— Че господарят се държи достатъчно добре със слугата си, щом го настанява в жилището, което той самият използва — отвърна де Уо и влезе в колибата.
Архиепископът го последва с явно нежелание. Той не беше страхлив човек, но доста се грижеше за собствената си безопасност. Въпреки това си спомни, че е добре лично да се убеди във възможностите на арабския лекар, и влезе в колибата с важен и величествен вид, който според него трябваше да внуши чувство на преклонение у неверника.
Когато архиепископът влезе в колибата, рицарят го нямаше вътре. Арабският лекар, възбудил толкова много вълнения, бе запазил същата поза, в която де Уо го бе оставил преди няколко часа. Архиепископът застана пред него за няколко минути, сякаш очакваше почтителен поклон или някакви жестове, които да изразят почтителното възхищение на сарацина. Но Адонбек Ел Хеким не го удостои с никакви знаци на внимание освен бързия поглед, а когато духовникът най-сетне го приветства на широко използвания в тези краища франкски диалект, той отговори с обичайното източно приветствие:
— Селям алейкум (Мир за теб).
— Ти с лечение ли се занимаваш, невернико? — остро попита архиепископът, засегнат от подобно хладно отношение. — Бих искал да поговоря с теб за това изкуство.
— Ако ти разбираше нещо от медицина, щеше да знаеш, че лекарите не дават съвети и не спорят в стаята на болния — отвърна Ел Хеким. — Чуй — допълни той, когато от дъното до колибата прозвуча ръмженето на хрътката. — Дори кучето може да те научи на ум и разум, защото инстинктът му казва, че в присъствието на болен не бива силно да се лае. Ако искаш да ми кажеш нещо, да излезем от хижата.
С тези думи той стана и се запъти към изхода.
Въпреки обикновените дрехи и не особено високия ръст на сарацина, който изглеждаше още по-дребен до грамадния духовник и до гигантския английски барон, лицето и държанието му правеха толкова внушително впечатление, че архиепископът не се реши остро да изрази своето неодобрение на толкова резкия отговор. Щом се озова вън от колибата, той няколко минути гледа Адонбек и не можа да измисли подходяща тема, за да продължи разговора. Високият калпак на арабина скриваше косата му, а също и част от челото. Челото явно бе високо и видимо лишено от бръчки. Гладки бяха и бузите, доколкото не ги закриваше дългата брада.
Очевидната младост на лекаря съвсем слиса духовника и той най-после прекъсна мълчанието, което събеседникът му не бързаше никак да нарушава. Архиепископът попита сарацина на колко е години.
— Годините на обикновените хора се броят по техните бръчки — отвърна сарацинът, — а годините на мъдреците — по тяхната ученост. Не смея да се назова по-стар от сто години.
