— Стой, почакай поне минута — примоли се сър Кенет.
Рицарят се бе объркал и си мърмореше:
— Кой съм аз — поданик ли съм на сър Ричард, или негов роб? Нима не съм свободен рицар, заклел се да отдаде силите си на кръстоносния поход? На кого трябва да посвещавам своето копие и меч? На нашето свято дело и на дамата на сърцето си!
— Връщай пръстена! — нетърпеливо възкликваше джуджето. — Мързеливи и неверни рицарю, връщай пръстена, недостоен си да го докоснеш, дори нямаш право да го погледнеш.
— Ей сега, ей сега, добри ми Нектабане! — повтаряше рицарят. — Не ми пречи да мисля. Ами ако сарацините точно сега нападнат нашите укрепления? Трябва ли тогава да остана тук и като верен васал на Англия да пазя от оскърбления гордостта на нейния крал, или трябва да бързам към мястото на битката. Преди всичко трябва да браня Божието дело, а сетне — да изпълнявам заповедите на моята владетелка. Но нали самият аз обещах на Ричард Лъвското сърце да изпълня неговото поръчение! Нектабан, заклевам те още веднъж, кажи — далеч ли ще ме заведеш?
— Само до ей онази шатра — отвърна дребосъкът. — Виж, лунната светлина проблясва върху позлатената топка, увенчаваща покрива на шатрата! Тази топка струва толкова, че може да се даде като откуп за един крал.
Изпадналият в отчаяние рицар вече не мислеше за възможните последици.
— Ще мога бързо да се върна — успокояваше се той сам. — Ако някой се приближи към знамето, ще чуя кучето да лае… Ще падна в нозете на моята дама и ще поискам разрешение от нея да се върна и да изкарам докрай своята стража.
Кенет хвърли наметалото си до знамето и като повика хрътката, нареди:
— Чуй, Росуал! Легни тук и не пускай никого да наближи!
Кучето важно погледна господаря си в лицето, сякаш искаше да се убеди, че го е разбрало правилно, после седна до наметалото, наостри уши и вдигна глава като часовой, напълно осъзнаващ целта, заради която е поставен на пост.
— Да вървим, драги ми Нектабане — каза рицарят. — Бързо да изпълним донесената от теб заповед.
— Да бърза, който иска — недоволно промърмори джуджето. — Досега не бързаше никак — а сега аз не мога да насмогна на грамадните ти крачки. Ти не вървиш като хората, ами скачаш като щраус през пустинята.
Нектабан съвсем забави стъпки и пълзеше като охлюв. Инатът му можеше да бъде преодолян само по два начина — чрез подкуп или чрез ласкателство. Но сър Кенет нямаше пари за рушвети, а за ласкателство — време. Затова той метна джуджето на рамо и без да обръща внимание на страха на дребното човече, а камо ли на молбите му, го отнесе като вихър до шатрата, която подслоняваше кралицата, както личеше по външните украшения. Когато наближи шатрата, се обезпокои да не би звънтежът на оръжието му да привлече вниманието на часовите около шатрата, затова пусна на земята дребния си водач и го попита какво да прави по-нататък. Нектабан беше уплашен и ядосан, но още се чувствуваше напълно във властта на грамадния силен рицар както врабче в ноктите на орел и затова не се оплака от лошото отношение към себе си. Като минаха покрай часовите, които или бяха прекалено небрежни, или прекалено сънливи и затова не се грижеха кой знае колко за своите задължения, дребосъкът мълчаливо заобиколи шатрата на кралицата и като спря откъм задната страна, надигна леко края на платното и със знаци посочи на сър Кенет, че трябва да влезе вътре на четири крака. Рицарят се поколеба; стори му се недостойно да влиза по такъв начин в жилище на благородни дами. Но си спомни нишаните, предадени му от джуджето, и стигна до заключението, че не може да престъпи волята на своята властелинка.
Наведе се, пропълзя на четири крака вътре в шатрата и чу шепота на джуджето:
— Остани тук, докато те повикам.
Тринайсета глава
За няколко минути сър Кенет остана съвсем сам в пълна тъмнина. Това ново забавяне заплашваше още повече да удължи отсъствието му от поста. Той дори започна да се разкайва, че толкова лесно го беше изоставил. Но да се върне, без да види лейди Едит — и дума не можеше да става. След като вече наруши военната дисциплина, поне нека се убеди доколко са реални примамливите надежди, подтикнали го към тази стъпка. Нямаше никаква светлина и той не знаеше в чие помещение е попаднал, защото лейди Едит беше от най-приближените дами на английската кралица. „Ако съм попаднал при кралицата и ме заварят тук — си мислеше той, — това може да доведе до твърде опасни подозрения.“
Тези тревоги го накараха вече да се замисли как незабелязано да се измъкне оттук. Изведнъж в съседното помещение се чуха женски гласове, смях, шепот, тихи разговори. Ако се съдеше по близостта на, звуците, от тях го отделяше само платнена преграда. Слабата светлина, падаща върху тази преграда показваше, че оттатък горяха светилници: върху платнената стена личаха няколко силуета, едни от тях седеше, други се движеха. Едва ли сър Кенет можеше да бъде обвинен, че в положението, в което се намираше, подслушва разговора, който много го заинтересува.
— Повикай я, повикай я в името на Пресветата дева — настоя една от невидимите събеседнички. — Нектабан, ти си достоен за кралски посланик. Доказа, че умееш мъдро да изпълняваш поръченията ни.
Чу се неприятният глас на дребосъка. Нектабан обаче говореше толкова тихо, че сър Кенет не можа да разбере думите му. Долови само, че спомена за някакво приспивателно питие, дадена на стражата.
— Но кажете, как да се освободим от духа, извикан от Нектабан?
— Чуйте ме, моя кралице — дочу се друг глас, — ако високопоставеният Нектабан не ревнува твърде силно августейшата си съпруга, нека тя ни избави от този нахален рицар, който се е оставил толкова лесно да го убедят, че благородни дами като нас могат да се нуждаят от неговата арогантна и самоуверена доблест.
Трети глас потвърди.
— Да, според мен е напълно справедливо принцеса Геневра милостиво да отпрати тогова, който нейният мъдър съпруг толкова умело примами тук.
Пронизан в сърцето, разкъсван от гняв и срам, сър Кенет реши час по-скоро да се махне от тази шатра, но внезапно гласът на първата дама произнесе думи, които го накараха да промени решението си.
— Струва ми се — рече тази дама, — че нашата братовчедка Едит трябва да узнае как се държи този прехвален рицар. Трябва да й дадем нагледно доказателство, че той наруши своя дълг. Този урок ще й бъде от полза. Вярвай, Калистра, на няколко пъти ми мина през ум, че тя е допуснала северния търсач на приключения доста по-близо до сърцето си, отколкото позволява благоразумието.
Една събеседничките произнесе няколко думи в защита на лейди Едит, като хвалеше нейната
