оттук, безумно и злобно чудовище!
При тези думи Нектабан с крясъци изхвърча от шатрата.
— Какво ще правим сега? — обърна се кралицата с тревожен шепот към Едит.
— Това, което сме длъжни да сторим — твърдо изрече Едит. — Трябва да видим този джентълмен и да му поискаме прошка.
Едит припряно задърпа платнената завеса, която затваряше входа към съседното помещение.
— За Бога, почакай! Помисли добре! — възкликна кралицата. — Това е моята шатра… Почти не сме облечени… Късна нощ е… Моята чест…
Но преди да завърши думите си, завесата бе дръпната и въоръженият рицар вече не бе отделен с нищо от дамската компания. Горещата нощ бе накарала кралицата и нейната свита да се облекат по-леко и небрежно от всеки друг път. Единственото украшение на лейди Едит беше буйната й къдрава коса, пръснала се на всички страни и отчасти закриваща лицето й. Оскърбената свенливост, гневът и вълнуващите Едит чувства бяха заруменили лицето й.
Сър Кенет неподвижно бе останал на мястото си, на което го завариха. Лейди Едит не се отказа от намерението си; тя пристъпи напред и възкликна:
— Вървете час по-скоро на поста си, доблестни рицарю! Примамили са ви тук с измама. Не питайте за нищо.
— Няма за какво да питам — промълви рицарят, като преви коляно в позата на светец, който се моли пред олтар и наведе поглед, за да не притеснява девойката.
— Всичко ли чухте? — нетърпеливо възкликна Едит. — Боже милостиви! Но защо се бавите? Всяка пропусната минута ви заплашва с позор!
— Чух вече, че съм загубил честта си и го чух от Вашите уста. — Не е ли все едно кога ще ме сполети наказанието? Искам само да Ви помоля за една милост, а сетне да се опитам да залича позора си в кървава битка срещу неверниците.
— Не бива да правите това — възрази Едит. — Бъдете благоразумен, не се бавете.
Без да стане, рицарят произнесе:
— Очаквам само Вашата прошка. Простете ми самоувереността. Мислех, че се нуждаете от моите услуги. Мислех, че ги цените.
— Прощавам ви! Впрочем, няма за какво да ми искате прошка. Възползвали са се от моето име, за да ви оскърбят. Тръгвайте веднага! Ще ви простя, ще ви ценя, както ценя всеки храбър кръстоносец, само тръгвайте вече!
— Преди това Ви моля да получите обратно този безценен, макар и фатален залог — каза рицарят, като подаде пръстена на Едит, която бе почнала вече да проявява признаци на нетърпение.
— Не, не! — възкликна тя, като отблъсна пръстена, — оставете го у себе си като знак за моето внимание… исках да кажа, за моите съжаления. Но тръгвайте вече, — ако не заради себе си, поне заради мен!
Сър Кенет почувства, че загрижеността на Едит за неговата безопасност го възнаграждава дори заради изгубената чест, за която неговата дама беше говорила преди малко. Той стана, хвърли бърз поглед към Едит, поклони се дълбоко и се накани да излезе. В същата минута моминската свенливост, преодолявана досега от волята й, завладя Едит и тя побърза да излезе от шатрата. На излизане обаче загаси светилника си, така че очите на сър Кенет се оказаха в същата тъмнина, в каквато витаеха и мислите му.
„Трябва да й се подчиня“ — беше първата ясна мисъл, мярнала се в съзнанието му. Той побърза към мястото, откъдето беше влязъл в шатрата. Сър Кенет този път предпочете да улесни излизането си и разряза платнището на шатрата с камата си. Щом се озова вън, се почувства замаян и почти смазан от вълната противоречиви чувства. Още не можеше да осъзнае значението на случилото се — само споменът за лейди Едит, която му беше заповядала да бърза, го тласкаше да действа. Кенет се движеше предпазливо, защото и най-малкият шум в тази част на лагера можеше да събуди тревога.
Изведнъж до слуха му достигнаха звуци, които сякаш разбудиха всичките му сетива. Те идваха от хълма Свети Джордж. Отначало се чу силен, сърдит лай, сетне проточен, мъчителен вой. Сър Кенет разбра, че благородното животно умира, защото при по-незначителна рана хрътката с никакъв звук не би издала болката си. Нито една антилопа не бе тичала така, както хукна Кенет при зова на своята Росуал. Въпреки ризницата и бронята не би го настигнал и най-чевръстият бързоходец; след няколко минути беше вече на площадката на хълма.
В този момент луната изплува от облаците. Той видя, че английското знаме е изчезнало, дръжката, на която бе закрепено, бе строшена и хвърлена наблизо, а вярното му куче лежеше безсилно и явно издъхваше.
Четиринайсета глава
В душата на сър Кенет се надигна буря. Отначало той беше смазан, унищожен. Едва след като се посъвзе, започна да премисля кой може да е отвлякъл английското знаме, но не намери никакви следи. Сетне заоглежда вярната си Росуал, честно изпълнила дълга си. Росуал, останала вярна докрай, за разлика от своя господар, явно бе смъртно ранена. Рицарят започна да гали благородното животно. Вярно до последен дъх, в присъствието на своя господар, то сякаш забравяше страданието си, махаше с опашка и му ближеше ръката. С тих вой даваше да се разбере, че опитите на сър Кенет да измъкне от раната пречупения връх на стрелата само усилват мъките на клетото животно. Тази привързаност на умиращата хрътка, изразяваща се толкова трогателно, удесеториха чувството на срам и самота, обхванало сър Кенет. Рицарят бе изгубил единствения си приятел, тъкмо когато си бе навлякъл презрението и омразата на всички около себе си. Той се отчая. Оставил се на мъката си, високо застена.
В тази минута до него се чу ясен и тържествен глас. Звучно, както се четат молитвите в джамиите, непознатият произнесе на франкския жаргон, еднакво разбираем и за християни, и за сарацини:
— Нещастието прилича на първите и на последните дъждове; то е също толкова студено, безутешно, тежко както за човека, така и за животното. Обаче тъкмо в това време се зараждат цветовете и плодовете — розите, смокините, наровете.
Рицарят на Спящия леопард се обърна към говорещия и веднага позна арабския лекар. Той се бе приближил незабелязано и беше приседнал зад гърба на сър Кенет, кръстосал крака по турски и със сериозен, но в същото време съчувствен тон беше произнесъл утешителната сентенция, взета вероятно от Корана или от неговите коментари. Както е известно, на Изток мъдростта се състои не в находчивостта на самия мъдрец, а в добрата му памет, която му дава възможност навреме да си припомни и на място да произнесе вече написаното от друг.
Сър Кенет се засрами, че така, като жена изразява мъката си. Той сърдито обърса сълзите си и отново се захвана да оглежда своята любимка.
Сякаш не забелязвайки неприветливото държание на рицаря, който му обърна гръб, арабинът продължи:
— Поетът е казал — волът е за нивата, камилата е за пустинята. Не ти ли се струва, че ръката на лекаря
