Преди добре да се развидели, пред кралската шатра се чуха стъпки — някой крачеше със стегната военна крачка. Де Уо спеше до постелята на своя господар с бдителния сън на куче-пазач. Преди още да скочи и да попита кой е, рицарят на Спящия леопард се появи вътре. Дълбока, непреодолима мъка се четеше върху мъжественото му лице.
— Как посмя да влезеш тук, господин рицарю? — строго попита де Уо, като сниши глас, за да не обезпокои своя господар.
Ричард веднага се събуди.
— Нищо, де Уо! — възкликна той. — Както е редно за честен войник, сър Кенет е дошъл да ни извести как е изпълнил своя дълг. За такива рицари шатрата на главнокомандващия е отворена винаги.
Ричард напълно се отърси от съня, седна, облакъти се в постелята и проницателно впери големите си сини очи в рицаря.
— Казвай, рицарю. Дошъл си да ни известиш, че си бдял през цялата нощ и блогополучно си приключил почетния си пост, нали? Само плющенето на английското знаме е достатъчно, за да уплаши враговете му и такъв храбър рицар, за какъвто те смятат, направо е бил ненужен.
— Хората повече няма да ме смятат за такъв — отвърна сподавено сър Кенет. — Лошо бдях и не изпълних почетната си задача, постът ми не приключи благополучно. Английското знаме е откраднато.
— И ти все още си жив? Ти лично ми разказваш това? — недоверчиво и присмехулно проточи Ричард. — Глупости, не може да бъде. По твоето лице не се вижда дори драскотина. Защо мълчиш? Кажи истината! С крал шега не бива… Ще ти простя, ако си ме излъгал.
— Де да бях излъгал! — простена рицарят.
Гласът му прозвуча отчаяно, очите му блеснаха, сякаш озарени от огън.
— Ще понеса всичко — каза той. — Съобщих ви истината.
— Кълна се в Бога, кълна се в свети Джордж! — изкрещя кралят. Заливаше го ярост, но той успя да я овладее. — Де Уо, иди да огледаш мястото… Сигурно треската му е размътила разума… Не може да бъде… Човек може да разчита на него… Не може да бъде! Тичай бързо или прати някого!
В шатрата неочаквано нахлу сър Хенри Невил и задъхан извика, че знамето е изчезнало, а рицарят, който го е пазил, вероятно е бил изненадан и убит, защото до строшената дръжка се вижда локва кръв.
— Какво става? Какво правиш тук? — внезапно рече сър Невил, като зърна Кенет.
— Ти виждаш пред себе си изменник! — кресна кралят, като скочи и грабна бойната секира, винаги оставяна до възглавницата му. — Този човек е изменник! И ще умре като изменник!
Кралят замахна със секирата, сякаш се готвеше да нанесе удар.
Шотландецът бе застанал пред Ричард блед, неподвижен като статуя, гологлав. Погледът му беше вперен в земята, устните му едва забележимо помръдваха, вероятно произнасяха молитва. Точно пред него на разстояние, от което можеше да се нанесе силен удар, беше крал Ричард. Нощната риза скриваше цялото му огромно тяло — от поривистия жест дясната му ръка се бе оголила и по преплетените й като въжета мускули можеше да се съди за цялата юначна снага на този могъщ владетел. Той постоя така около минута, готов да нанесе удара. Изведнъж отпусна оръжието и възкликна:
— Чакай, но нали там е имало кръв! Невил! Нали каза, че на площадката е останала кръв! Чуй, рицарю, някога ти беше мъжествен човек, виждал съм как се биеш… Кажи, че си убил един-двама мръсници, докато си бранил знамето… Кажи, че си убил поне едного… Кажи, че си нанесъл поне един як удар, докато си пазил честта на Англия, и тогава ще си запазиш живота. Тогава ще можеш да се махнеш от лагера, понесъл със себе си своя срам!
— Вие ме нарекохте лъжец, господарю — твърдо произнесе Кенет. — В това отношение незаслужено ме обидихте. Знайте, че при защитата на знамето не беше пролята ничия кръв освен кръвта на клетото ми куче. То се оказа по-вярно от господаря си и докрай брани поста, който аз оставих.
— Кълна се в свети Джордж! — извика Ричард и отново вдигна секирата.
Де Уо се хвърли между краля и рицаря, на когото се готвеше кърваво възмездие, и с присъщата му груба искреност заговори:
— Господарю, спрете!… Той не бива да умре от вашата ръка. Доста безумия натрупахте вече за едно денонощие. Самият вие доверихте знамето на шотландец — не ви ли казах, че всички шотландци са красиви, но вероломни?
— Да, да, де Уо, каза ми. Прав беше и признавам това — произнесе Ричард. — Длъжен бях по-добре да ги познавам. Не биваше да забравям как тази лисица, шотландският крал ме измами, когато обеща да участва в кръстоносния поход.
— Господарю мой — намеси се сър Кенет, — Уилям Шотландски не ви излъга. Независещи от него причини му попречиха да прати войски.
— Млък, безсрамни продажнико! — каза кралят. — Ти мърсиш името на краля дори с това, че го произнасяш. И все пак, де Уо, това е доста странно — обърна се той към своя съветник. — Обърни внимание как се държи този човек. Той е или страхливец, или изменник, а все пак мъжествено чакаше удара на Ричард Плантагенет, когато вдигнах ръка, за да го посветя отново в рицарско звание с тази секира. Ако беше проявил дори най-малък признак на страх, щях да му строша главата като стъклена чаша. Но не мога да убия човек, когато не виждам у него нито страх, нито съпротива.
Настъпи пауза.
— Господарю — подхвана Кенет.
— А, пак ли си отваряш устата? — прекъсна го Ричард. — Искай милост от небето, но не и от мен! Заради теб Англия е опозорена. Дори да беше мой роден и единствен брат и тогава нямаше да видиш прошка за долната си постъпка.
— Искам да говоря, не за да моля за милост — отвърна шотландецът. — Ваше величество може да ми даде време да се изповядам преди смъртта, може и да ми откаже. Ако ми откаже, ще моля Бога да ми прости греховете, тъй като не мога да получа опрощаване от черквата. Но независимо дали ще умра веднага, или след половин час, умолявам Ви, Ваше величество — нека да Ви разкажа за нещо, което близко засяга вас, християнския крал.
— Казвай — съгласи се кралят.
Ричард не се съмняваше, че рицарят ще разкаже нещо, което има връзка с изчезването на знамето.
— Това, което искам да разкажа, се отнася до честта на английския кралски дом и може да бъде предадено единствено на Вас — обясни сър Кенет.
— Излезте — нареди кралят на Невил и на де Уо.
Невил се подчини, ала де Уо не искаше да излезе.
— Щом признахте, че съм прав — обърна се към краля де Уо, — бъдете последователен; не мога да Ви оставя насаме с този вероломен шотландец.
Ричард тропна с крак.
— Какво! — сърдито възкликна той. — Как така не искаш да ме оставиш насаме с този изменник?
— Напразно се мръщите, господарю — настоя де Уо. — Не мога да оставя болния насаме със здравия и голия насаме с въоръжения.
— Добре — намеси се шотландския рицар. — Не искам да протакам, ще говоря в присъствието на лорд Джилсланд. Той е добър и верен човек.
— Преди половин час говорих същото за теб — изпъшка де Уо. В тона му се долавяше мъка и раздразнение.
— Заобиколени сте от изменници, господарю — продължи сър Кенет.
— Напълно съм убеден в това — съгласи се Ричард. — Примерът е пред очите ми.
— Тази измяна ще ви навреди повече, отколкото загубата на стотици знамена в кървава битка!
Сър Кенет се запъна и като сниши глас, понечи да продължи:
— Лейди Едит…
Кралят веднага застана нащрек и вперил пронизващ поглед в предполагаемия престъпник, гордо го прекъсна:
— Защо намесваш нея? Какво общо има тя?
— Господарю! — продължи шотландецът. — Подготвен е заговор, който има за цел да опозори вашия кралски дом. Искат да уредят брак между лейди Едит и сарацинския султан, та с този срамен за Англия
