брачен съюз да купят мир, който ще опетни целия християнски свят.
Това съобщение изобщо не направи впечатлението, на което бе разчитал сър Кенет. Ричард Плантагенет беше от хората, които, както бе казал Яго7, няма да служат на Бога, ако дяволът им е дал подобен съвет. Чуждото мнение или известие често му въздействаха не според логиката, а в зависимост от личността на човека, който ги поднасяше.
Споменаването на неговата братовчедка веднага му напомни за прекалената самонадеяност на рицаря на Спящия леопард. Това качество никак не допадаше на краля, дори когато сър Кенет заемаше почетно място сред рицарите; сега, при положението, в което бе изпаднал шотландецът, то му се стори направо оскърбително. Неудържим гняв овладя пламенния крал.
— Млък, презрени и нахални човече! — кресна той. — Кълна се в небето, ще заповядам да изтръгнат езика ти с нажежени клещи, ако още веднъж споменеш името на благородната християнска девойка! Отдавна знаех на каква висота си посмял да вдигнеш очи, жалък изменнико! Отнасях се снизходително към тази арогантност, въпреки че ти ни мамеше — целият си изтъкан от лъжа, — защото се представяше за човек от добър род и за храбрец. Сега устните ти сами признаха твоя позор. Как смееш да произнасяш името на благородната ни роднина и да намекваш, че си заинтересован от нейната съдба и имаш нещо общо с нея! Какво те засяга теб за кого ще се омъжи — за сарацин ли, за християнин ли?! Ние се намираме в лагер, в който владетелите денем се превръщат в страхливци, нощем в разбойници, а смелите рицари в жалки изменници. Кого какво го интересува, ако искам да стана роднина с искрения и мъжествен Саладин?
— Разбира се, това не ме засяга, защото скоро целият свят ще изчезне за мен — смело отговори сър Кенет. — Но дори сега да ме разкъсат на части, пак ще кажа, че моето съобщение е твърде важно за Вашата слава и съвест. Казвам Ви, господарю, че ако наистина искате да омъжите своята братовчедка, лейди Едит…
— Ще се побъркам! Не споменавай името й! Не помисляй за нея дори за миг! — изрева кралят.
Той отново стисна бойната си секира, а мускулите върху покритата му със силен загар ръка се издуха като коренища, обгърнали дъбов дънер.
Колкото и да беше потиснат, възникналият спор проясни мисълта на рицаря, направи я по-подвижна и гъвкава.
— Кълна се в кръста, на който възлагам надеждите си — продължи той, — името й ще бъде последната дума върху моите устни, а нейният образ — последният стон на душата ми. Изпитайте славната си сила върху моята глава, само тогава ще можете да ми попречите.
— Не издържам вече! — кресна Ричард.
Безстрашното държание на престъпника много пречеше на краля да изпълни намерението си.
Преди да се намеси Томас Джилсланд, пред шатрата на краля се чу шум. От преддверието един слуга съобщи, че е дошла кралицата.
— Не я пускай да влезе, не я пускай, Невил! — извика кралят. — Тази гледка не е за жени! Колко глупаво, че толкова се ядосвам заради някакъв си жалък изменник! Изведи го през задния вход на шатрата, де Уо — прошепна той на лорд Джилсланд. — Затвори го и сложи силна стража. Ти отговаряш за него с главата си. И виж какво… Той скоро ще умре — да му пратят свещеник за изповед. Не искам да убивам душата заедно с тялото. А, чакай, чакай! Не желая да го лиша от чест. Той трябва да умре като рицар, с рицарския пояс и с шпори. Макар че измяната му е черна като ада, смелостта му не отстъпва на дяволската.
Откровено казано, де Уо много се зарадва, че тази сцена приключи благополучно и Ричард не се унизи да убие беззащитен пленник. Той побърза да отведе сър Кенет през страничната врата в отделна шатра, където рицарят бе обезоръжен и окован във вериги. Де Уо тъжно следеше как служителите на съдебните власти вземат тези строги предпазни мерки.
Когато всичко бе приключено, той се обърна към злополучния престъпник и строго произнесе:
— На крал Ричард бе угодно да не умреш опозорен. Тялото ти няма да бъде подложено на изтезания, гербът ти няма да бъде опетнен. Мечът на палача ще отдели главата ти от тялото.
— Това е милостиво — проговори рицарят тихо и покорно, сякаш беше потресен от тази изненадваща милост. — Значи семейството ми няма да узнае най-ужасната вест… О, мой татко, мой татко!
Това едва чуто възклицание не убягна от малко грубия, но добродушен англичанин. Де Уо прокара широка длан по лицето си и продължи:
— На Ричард, английския крал, е угодно да ти бъде предоставен изповедник. Из пътя насам срещнах един кармелитски монах — той може да стори необходимото. Ще чака пред входа, докато ти се овладееш и добиеш необходимата нагласа.
— Нека влезе веднага — отвърна рицарят, — още веднъж Ричард ми оказва милост. Нямам време да се готвя за среща с този почтен духовник — животът и аз вече си казахме сбогом като двама спътници, стигнали до кръстопът, където друмищата им се разделят.
— Това е добре — бавно и важно произнесе де Уо. — Неприятно ми е да предам последното от възложеното ми да ти кажа. На крал Ричард е угодно да се приготвиш веднага за смъртта.
— Да бъде така, както желае Бог и кралят — търпеливо промълви рицарят. — Не оспорвам справедливостта на неговата присъда и не желая екзекуцията ми да се отлага.
Де Уо тръгна към изхода. Той вървеше много бавно; преди да излезе, се обърна и погледна шотландеца още веднъж. Личеше си, че всички житейски грижи са оставили рицаря и мисълта му се е съсредоточила само в молитвата. Обикновено де Уо, този корав английски барон, не проявяваше особена чувствителност, но в дадения случай състраданието му пламна с неудържима сила. Той припряно се върна към купчината слама, на която лежеше пленникът, хвана окованата му ръка и с цялата сърдечност, на която беше способен грубият му глас, произнесе:
— Сър Кенет, млад си още, имаш баща. Един ден и моят Ралф ще достигне твоята възраст. Оставих го край брега на Иртън и на раздяла го видях как сръчно язди своето конче. До последната нощ си казвах: дай Боже да порасне такъв като тебе. Не мога ли да сторя нещо за теб, да кажа нещо в твоя полза?
— Нищо — едва се чу тихият му шепот. — Аз напуснах своя пост… Повереното ми знаме изчезна… Когато палачът и ешафодът бъдат готови, главата и тялото ми на драго сърце ще се разделят.
— Боже милостиви! — продължи де Уо. — По-добре аз да бях поел лично охраната на знамето! Всеки вижда, че тук има някаква тайна, макар че не може да се разбере каква е работата. Страх ли? Каква глупост! Никой страхливец не се бие като тебе. Измяна ли? Хората, станали изменници, не умират толкова спокойно. Сигурно са те отделили с някаква хитрост от твоя пост. Планът сигурно е бил добре скроен. Може да си чул вик на девойка, която зове на помощ, а може и да си се увлякъл по нейните весели очи. Не се изчервявай — всички са ни изкушавали такива съблазни. Моля те, разкрий истината не пред свещеника, а пред мен. Ричард е милостив, когато гневът му се уталожи. Искаш ли да ми кажеш нещо?
Злополучният рицар извърна главата страни и пророни:
— Не, нищо!
Де Уо, изчерпил красноречието си, се обърна и скръстил ръце на гърдите, излезе от шатрата. Той изпитваше мъка, доста по-силна, отколкото бе редно, и дори го бе яд на себе си, задето незначително събитие като смъртта на някакъв шотландец толкова го е развълнувало.
— Да — мърмореше си той, — в Къмбърланд тези боси шотландски голтаци са наши врагове, а тук, в Палестина, човек ги възприема почти като братя.
Шестнайсета глава
