Високоблагородната Беренхария, дъщеря на Санчо, Наварския крал, и съпруга на героичния Ричард, бе смятана за една от най-хубавите жени на своята епоха. Снагата й бе крехка, но прекрасно изваяна. Кожата й беше с необичайно нежен цвят, рядко срещан в страната й; гъста светла коса обрамчваше челото й, а чертите на лицето й бяха толкова свежи, че изглеждаше дори по-млада от младежката си възраст, която не надхвърляше двайсет и една година. Може би тъкмо тази нейна външност я караше да се държи като малко момиченце и да смайва околните с капризите си, съвсем естествени според нея за млада кралица, чиято титла и възраст и дават възможност да изпълнява всички свои прищевки. Характерът й беше добродушен и когато й се възхищаваха и й оказваха почит и преклонение (но се изискваше твърде голямо преклонение), нейната учтивост и доброта нямаха равни. Но тя имаше една особеност, присъща на всички тирани: колкото повече й отстъпваха, толкова повече жадуваше да увеличи властта си над хората. Понякога, макар всичките й желания да бяха изпълнени, тя се преструваше на болна и потисната; налагаше се лекарите да си блъскат главите и да дават названия на несъществуващи болести, а придворните й дами да напрягат цялото си въображение, за да измислят нови игри и забавления. Най-често лекуваха болестта й с някоя шега или весела лудория, а кралицата, която бързо преминаваше от потиснатост към весело лудуване, изобщо не се питаше дали тези весели шеги подобават на високото й положение, дали не причинява страдания на околните. Тя беше сигурна в любовта на своя съпруг и в могъществото на високото си положение, затова смяташе, че лесно може да заличи всички неприятности, които лудориите й причиняваха на хората. Накратко, тя лудуваше непринудено като млада лъвица, без да разбира колко си патят от ноктите й онези, с които си играе.
Кралица Беренхария страстно обичаше мъжа си, но се страхуваше от гордия му и груб характер. Разбираше, че по ум е доста по-долу от него и се дразнеше от честите му разговори с Едит Плантагенет. С нея Ричард разговаряше с удоволствие, защото братовчедката му бе доста интересна събеседничка, по- добре разбираше краля и проявяваше по-благородни мисли и чувства от неговата прекрасна съпруга. Не може да се каже, че Беренхария мразеше заради това лейди Едит или й желаеше злото, защото при цялото си самомнение тя беше добродушна и пряма. Но дамите от нейната свита, доста проницателни в някои неща, отдавна бяха забелязали, че остротите по адрес на лейди Едит действат върху настроението на английската кралица по-добре от всякакви лекарства. Това откритие доста бе разкрепостило свободата на тяхното въображение.
Такова едно отношение бе доста неуместно, защото лейди Едит беше сираче. Макар да бе от рода Плантагенет, тя се наричаше Анжуйска девица и се ползваше от някои привилегии на кралския двор; едва ли обаче някой знаеше със сигурност каква точно беше роднинската й връзка с Ричард. Елеонора, майката на Ричард Лъвското сърце, я бе определила за първа придворна дама на снаха си Беренхария и въпреки парливото чувство на ревност, което понякога се пробуждаше у нея, младата кралица й оказваше уважение.
Пътуването до Енгадийския манастир, където кралицата се бе молила за здравето на своя съпруг, доста бе разнообразило живота й. Там тя се бе опитала да си направи шега с шотландския рицар, като му бе пратила двете безобразни джуджета, но самообладанието на шотландеца и намесата на пустинника бяха осуетили играта. Тук, в лагера, кралицата бе опитала друга шега, чиито последици се бяха оказали много сериозни.
На сутринта, когато жената, пратена от Едит съобщи, че английското знаме е изчезнало, младата благородничка се втурна в шатрата на кралицата и започна да я моли веднага да отиде при краля и с могъщото си застъпничество да предотврати фаталната развръзка.
Сега вече и кралицата се уплаши. Както обикновено, тя свали цялата вина за лудорията си върху околните и с какви ли не думи се мъчеше да смекчи гнева и мъката на Едит. Какво толкова се е случило — казваше тя, — сигурно рицарят си отспива след нощното будуване. А може и да е избягал заедно със знамето. Голяма работа! Дори знамето да се е изгубило — какво представлява то? Някакъв си копринен парцал! Тя ще издейства помилване на рицаря. Трябва само да изчакат да поутихне гневът на Ричард.
Кралицата приказваше припряно и несвързано, трупаше всевъзможни нелепости и напразно се мъчеше да убеди Едит и себе си, че нищо лошо не може да се случи заради лудорията, за която тя дълбоко в душата си вече съжаляваше. Едит напразно се мъчеше да прекъсне този порой от празни приказки, когато внезапно хвана погледа на една от дамите, току-що влязла в шатрата на кралицата. В него се четеше неописуем ужас; Едит още на мига щеше да припадне, ако съзнанието за цялата важност на събитията и силният й характер не й бяха помогнали да запази сили.
— Мадам — обърна се тя към кралицата. — Излишно е да говорим, моля ви, спасете един човешки живот, ако…
Гласът й се скъса.
— Ако все още може да бъде спасен — довърши тихо тя.
— Може, може — намеси се лейди Калиста. — току-що чух, че е влязъл при краля. Не е станало нищо все още, но…
Изведнъж лейди Калиста избухна в силен плач, явно уплашена и заради собствената си съдба.
Но скоро всичко ще бъде приключено, ако не вземем мерки — допълни тя.
— Давам обет да подаря златен свещник на Гроба Господен, да поставя сребърен олтар на Енгадийската Богородица, да подаря покривало за сто бизанта за мощите на свети Томас Ортезки! — извика кралицата, като не знаеше какво да стори.
— Ставайте, ставайте, господарке! — каза Едит. — Викайте на помощ всички светии, но най-много разчитайте на себе си.
— Лейди Едит е права, Ваше величество — подкрепи я уплашената лейди Калиста. — Станете, мадам, и да вървим в шатрата на краля, за да молим за горкия джентълмен.
— Сега, сега отивам — отвърна кралицата, цялата разтреперана, като ставаше от мястото си.
Придворните дами, също толкова уплашени, колкото и тя, не можаха да й помогнат за утринното обличане. Бледа като смърт, но сдържана и овладяна, лейди Едит сама облече кралицата, като едничка замени многобройните й прислужнички.
— Колко лошо сте ме облекли днес! — възкликна кралицата, неспособна дори в такава минута да забрави за външността си. — На всичкото отгоре допускате лейди Едит да изпълнява вашите задължения! Видя ли, Едит, за нищо не ги бива! Заради вас никога няма да стана готова. Ей сега ще пратим да повикат тирския архиепископ, за да стане той наш посредник.
— О, не, не! — възкликна Едит. — Вървете сама, мадам. Вие причинихте тази злина, вие търсете лек от нея.
— Да, да, тръгвам, ей сегичка тръгвам — отвърна кралицата. — Но ако Ричард е в лошо настроение, не ще посмея да му кажа нищо. Той ще ме убие!
— И все пак отидете, господарке — намеси се лейди Калиста, която чудесно познаваше характера на господарката си. — Дори разярен лъв, щом ви погледне, ще забрави гнева си, да не говорим за великия Ричард, за когото всяка ваша дума е равна на заповед.
— Така ли мислиш, Калиста? — избъбри кралицата. Слабо го познаваш. Но все пак ще отида… Я вижте, какво значи това? Облекли сте ме в зелено, а той мрази този цвят. Слушайте! Дайте ми по-бързо синята рокля и рубиновата огърлица, откупа за кипърския крал. Тя или е в стоманената кутия, или е в някое друго ковчеже.
— Може ли да се говори за такива безсмислени неща, когато се отнася до човешки живот! — възмутена извика Едит. — Това надминава всякакво търпение! Останете тук, мадам, щом така желаете… сама ще отида при крал Ричард… аз съм заинтересувана повече от всички. Нима той ще позволи да бъде опетнена честта на бедна девойка от неговия род?! Нима ще допусне да си служат с нейното име, за да отделят мъжествен рицар от поста му? Нима ще допусне този рицар да загине безчестно и славата на Англия да се превърне в посмешище за цялата християнска армия?
Беренхария остана като гръмната. Уплашена и смаяна слушаше неочаквано пламенната реч на девойката. Но когато Едит тръгна да излиза от шатрата, кралицата възкликна с отпаднал глас:
