— Но сега се чувствуваш добре, нали? — попита кралицата, като все отлагаше съобщението, което се страхуваше да изрече.
— Достатъчно добре, за да строша копието на всеки рицар, който би отказал да те признае за най- красивата дама в целия християнски свят.
— Значи няма да ми откажеш една милост, само едничка…
Моля само за един човешки живот…
— А, такава ли била работата! Говори — изрече Ричард, отново свъсил вежди.
— Този нещастен шотландски рицар… — подхвана кралицата.
— Не говорете за него, мадам — строго произнесе Ричард. — Той ще умре. Съдбата му е решена.
— Чуй ме, повелителю мой, любов моя… Нали става дума само за изгубеното копринено знаме. Беренхария с ръцете си ще ти избродира друго, подобно на което никога не се е развявало. Ще го украся с всичките перли, които имам, и върху всяка перла ще отроня сълза на благодарност към моя благороден рицар.
— Не разбираш какво говориш! — гневно я прекъсна Ричард. — Перли! Всичките перли на Изтока не могат да измият дори едно петънце върху честта на Англия. А нима всичките женски сълзи могат да измият позора, помрачил славата на Ричард? Вървете си, мадам! Знайте си мястото и времето и не се намесвайте там, където не ви е работа. Сега имам задължения, в които не можете да ми помогнете.
— Чу ли, Едит? — шепнешком произнесе кралицата. — Нашите молби само го ядосват.
— Така да бъде — каза Едит, като пристъпи напред. — Господарю! Аз съм ваша бедна роднина и ви моля не за милост, а за справедливост. А молбите за справедливост всеки крал трябва да изслушва по всяко време, на всяко място и при всякакви условия.
— О, и братовчедката Едит ли иска да ми каже нещо? — учуди се Ричард.
Красотата на Едит бе повече одухотворена, отколкото чувствена; този път притеснението и тревогата бяха обагрили лицето й с ярка руменина.
— Господарю — обърна се тя отново към него. — Този мъжествен рицар, чиято кръв се готвите да пролеете, оказа много услуги на християнството. Той наруши дълга си, защото попадна в клопка, поставена му от празен каприз. Повикаха го от името на дама, която… Впрочем защо да крия? Извикаха го от мое име и това го накара да напусне поста си за минута. А кой рицар от християнския лагер не би извършил такова нарушение по заповед на девойка, в жилите на която при всичките й недостатъци тече кръвта на Плантагенетите?
— Значи ти си се видяла с него, братовчедке? — попита краля, прехапал устни, за да възпре гнева си.
— Да, господарю — отговори Едит. — Няма да обяснявам защо постъпих така. Тук съм, не за да оправдавам себе си и да обвинявам другите.
— Къде му оказа такава милост?
— В шатрата на Нейно величество кралицата.
— На моята съпруга! — изкрещя Ричард. — Кълна се в небето, кълна се в свети Джордж, закрилника на Англия, това вече е прекалено! Как посмяхте през нощта да допуснете този рицар в шатрата на моята съпруга, кралицата? И как посмяхте да извинявате неговото неподчинение и дезертьорство? Кълна се, Едит, ще ти се наложи цял живот да оплакваш тази своя лудория в някой манастир!
— Господарю! — отговори Едит. — Вашето високо положение отваря път към тиранията. Честта ми, господарю, е също толкова неопетнена, колкото и Вашата. Кралицата може да потвърди това, ако сметне за необходимо. Искам от вас милост за човека, който извърши нарушение не по своя воля.
— Нима тези думи говори Едит Плантагенет? — горчиво възкликна кралят. — Едит Плантагенет, тази умна и благородна девойка? Не, пред себе си виждам само влюбена до уши жена, забравила за честта си и загрижена само за живота на своя любим! Започвам да се замислям дали да не закова и черепа на този престъпник до разпятието в твоята килия!
— Мълчи, за Бога, мълчи! — зашепна кралицата на Едит. — Само още повече ядосваш краля!
— Все ми е едно — отговори Едит. — Неопетнена девойка не се страхува от разярен лъв. Да прави, каквото си иска, с този достоен рицар — Едит, заради която той умира, ще оплаче достойно неговата смърт. Никой повече да не ми говори за политически съюзи, които трябва да укрепи ето тази моя ръка. Приживе не исках и не можах да стана негова годеница, защото твърде голяма бе разликата в положението ни. Но смъртта изравнява и големи, и малки. Гробът — ето кое ще стане наше брачно ложе.
Кралят, крайно ядосан, се накани да й отговори, когато внезапно влезе някакъв кармелитски монах. Главата и тялото му бяха скрити от дълго наметало с груба качулка, каквито носеха всички членове на неговия орден. Като се хвърли на колене пред краля, монахът го закле да спре екзекуцията.
— Кълна се в меча и скиптъра си! — изрева гневно Ричард.
— Днес май сте решили да ме подлудите!! Придворни, жени, монаси — всички ми препречват пътя. Нима той все още е жив?
— Всемилостиви господарю — произнесе монахът — убедих лорд Джилсланд да спре екзекуцията, докато успея да поговоря с вас…
— И той се оказа достатъчно вироглав, че престъпи волята ми — прекъсна го кралят. — Впрочем не се учудвам, той си е такъв. Инатът му ми е отдавна познат. А ти какво искаш? Говори по дяволите!
— Господарю, зная една тайна, но не мога да я разкрия: тя ми беше поверена на изповед. Дори шепнешком не мога да я разглася. Но се кълна в моя свещен орден, в расото, което нося, в свети Илия, нашия покровител, възнесен на небето — кълна се, че този момък ми разкри тайна, която ще те накара да се откажеш от намерението си, ако бих могъл да ти я кажа.
— Почтени отче — изрече по-спокойно Ричард, — уважението ми към църквата е достатъчно доказано от това, че съм тръгнал да браня християнството от мюсюлманите. Кажи ми в какво се състои тази тайна и аз ще постъпя справедливо. Но вярвай, не съм сляп кон и не скачам без мисъл в посоката, към която ме пришпорват духовните шпори.
Монахът отметна качулката и разтвори наметалото. Под него се показа дреха от козя кожа и лице, дотолкова изтощено от пост и изтезания, че приличаше по-скоро на одушевен скелет, отколкото на човешко лице.
— Господарю — каза той, — от двайсет години мъча това жалко тяло в енгадийските пещери, като принасям покаяние за свое огромно престъпление. Нима мислиш, че аз, умрелият за света, бих изрекъл лъжа и бих погубил душата си? Нима допускаш, че аз, свързан със свещени клетви и оставил само едно земно желание в душата си — възстановяването на християнството по тези земи, бих издал тайната на изповедта? И едното, и другото е ужасно за мен.
— Значи ти си пустинникът, за когото толкова се разправя? — попита кралят. — Наистина приличаш на духовете, които бродят из безводните пустини. Но Ричард не се страхува от привидения. Освен това си май същият човек, при когото християнските владетели бяха пратили този престъпник за преговори със султана, нали? При това тъкмо по времето, когато бях прикован към постелята. И ти, и те няма защо да се безпокоите — няма да мушна глава в примката, която ми мята един кармелитски монах. А пратеният при теб дезертьор ще умре толкова по-скоро, колкото повече молиш за него.
— Господ да ти прости, крал Ричард! — развълнувано произнесе пустинникът. — Сега ще извършиш такава злина, че по-късно ще кажеш: да бях отсякъл дясната си ръка, само и само това да не беше се случвало. Неразумни, слепи човече, спри!
— Вън, вън! — кресна кралят с все сила. — Слънцето изгря и видя срама на Англия, а този срам още не е отмъстен. Вървете си, дами, и ти, духовнико, иначе ще издам заповеди, които никак няма да ви харесат. Кълна се в свети Джордж…
— Не се кълни! — чу се гласът на някакъв човек, току-що влязъл в шатрата.
— О, моят учен Хеким! — обърна се Ричард към него. — И ти ли си дошъл да призоваваш моето благородство?
— Дойдох, за да говоря веднага с тебе по много важен въпрос.
— Най-напред погледни жена ми, Хеким. Тя трябва да се запознае със спасителя на своя мъж.
Смирено и почтително лекарят скръсти ръце на гърдите и забил поглед в земята, изрече:
— Нямам право да вдигна очи към хубост, която не е закрита от покривало.
— В такъв случай си тръгвай, Беренхария — нареди кралят на жена си. — И ти си върви, Едит и не ми
