След като Седрик официално въведе гостите в различните стаи, където по различни начини се извършваха погребалните обреди за Ателстън, той ги заведе в една малка стая, определена, както им обясни, за видни гости с по-далечни родствени връзки с покойника, които може би не искаха да седят с пряко засегнатите от това злощастно събитие. Той ги увери, че ще имат всички възможни удобства и тъкмо се канеше да се оттегли, когато Черния рицар го хвана за ръка.
— Позволявам си да ти припомня, благородни тане — каза той, — че когато се разделихме последния път заради услугата, която имах щастието да ти направя, ти ми обеща да изпълниш една моя молба.
— Ще я изпълня, преди още да я назовеш, благородни рицарю — отвърна Седрик, — но в този скръбен момент…
— И това имам пред вид — отвърна кралят. — Но разполагам с твърде малко време. Освен това ми се струва твърде подходящо, когато покриваме гроба на благородния Ателстън, да заключим в него и някои предразсъдъци и прибързани мнения.
— Господин Рицарю на букаите — заяви Седрик, цял изчервен, като на свой ред прекъсна краля, — надявам се, че услугата, която искаш, засяга само тебе и никого другиго. Защото едва ли подобава един непознат да се меси във въпроси, които засягат честта на моя дом.
— Но аз нямам никакво желание да се бъркам — рече кралят кротко — освен дотолкова, доколкото ще признаеш, че ми се полага. Досега ти ме знаеше като Черния рицар на букаите. Знай ме вече като Ричард Плантагенет.
— Ричард от династията Анжу! — възкликна Седрик и в смайването си отстъпи няколко крачки назад.
— Не, благородни Седрик, Ричард Английски, чиято най-голяма грижа, чието най-съкровено желание е да види синовете на Англия единни. Е, какво, добри ми тане! Не можеш ли да коленичиш пред своя крал?
— Никога не съм коленичил пред човек с норманска кръв — отвърна Седрик.
— Тогава запази своята почит до момента, когато докажа правото си да я заслужа, като еднакво закрилям и англичани, и нормани.
— Принце — рече Седрик, — никога не съм подценявал храбростта и достойнството ти. Също така ми са известни претенциите ти за короната и поради това, че си потомък на Матилда, племенницата на Едгар Ателинг и дъщеря на шотландския крал Малкъм. Но макар Матилда да беше от саксонска кралска кръв, не беше наследница на престола.
— Няма да споря с тебе за правото си върху престола, благородни тане — отговори Ричард спокойно, — но ще те помоля да се поогледаш и да видиш къде ще намериш друг, когото да противопоставиш на моите претенции.
— А ти за това ли дойде тук, кралю, за да ми кажеш това? — попита го Седрик. — За да ме укоряваш за погрома на народа ми, преди още да е затворена гробницата на последната издънка на саксонското кралско семейство? — Докато говореше, лицето му се намръщи. — Това е безразсъдна постъпка!
— Не, кълна се в светия кръст! — възрази кралят — Постъпих откровено, с доверието, което един храбър мъж изпитва към друг, без да има ни най-малка опасност.
— Добре казано, кралю, защото признавам, че си крал и че ще бъдеш крал, въпреки слабата ми опозиция. Не смея да се заловя с единствения начин да го предотвратя, макар ти да ми даде възможността да изпълня това силно изкушение.
— А сега за молбата ми — подзе кралят, — която ти отправям, без ни най-малко да се е намалила увереността ми, след като отказа да признаеш законното ми право на престола. Изисквам от тебе като човек, който държи на думата си, с риск, да те смятат за неверен, прокълнат от хората, и „niedering“ да простиш на добрия рицар Уилфред от Айвънхоу и да го приемеш с бащинска любов. Ще признаеш, че съм заинтересован от вашето сдобряване — касае се за щастието на моя приятел и премахването на раздора сред верните ми поданици.
— Този да не е Уилфред! — каза Седрик, посочвайки към сина си.
— Татко! Татко! — извика Айвънхоу, като падна на колене пред Седрик. — Прости ми!
— Прощавам ти, сине мой! — каза Седрик, като го накара да стане. — Синът на Хереуард знае как да държи на думата си, дори когато е дадена на норманец. Но искам да те видя облечен в носия на английските ни прадеди. Никакви къси плащове, никакви пъстри шапки, никакви фантастични пера в порядъчното ми семейство. Който иска да бъде син на Седрик, трябва да показва саксонския си произход. Ти се готвиш да ми заговориш — добави той строго, — и аз се сещам за какво. Лейди Роуина трябва да жали две години като за съпруг. Всичките ни саксонски прадеди биха ни отрекли, ако замислим да я омъжим, преди да е затворен гробът на онзи, за когото тя трябваше да се омъжи и който по рождение и произход далеч повече заслужава ръката й. Духът на самия Ателстън би разкъсал кървавите си погребални одежди и би застанал пред нас да забрани такова незачитане на паметта му.
Сякаш думите на Седрик бяха вдигнали от гроба призрак; защото едва ги беше изрекъл и вратата се отвори силно и Ателстън, облечен в погребалните си дрехи, се изправи пред тях, бледен, изтощен, с вид на възкръснал смъртник!209
Видението произведе потресаващо впечатление на всички присъстващи. Седрик толкова се стресна, че отскочи назад чак до стената на стаята и облягайки се като човек, който едва се държи на краката си, със зяпнала уста, която сякаш не бе в състояние да затвори, впери очи в приятеля си. Айвънхоу се прекръсти и взе да казва молитви на саксонски, латински и нормано-френски, както му идваха на ум, докато Ричард ту четеше молитвата „Benedicite“, ту казваше Mort de ma vie.210
Междувременно отдолу се чу страшна врява. Някои викаха: „Дръжте коварните монаси!“, други — „Хвърлете ги в тъмницата!“, а трети — „Хвърлете ги от най-високите зъбери на кулата!“
— В името божие! — обърна се Седрик към духа на покойния си приятел. — Ако си смъртен, говори! А ако си привидение, кажи защо ни посещаваш или какво да направя, за да се успокои душата ти. Жив или мъртъв, благородни Ателстън, говори на Седрик!
— Ще ти говоря — отвърна духът много спокойно, — след като ми дадеш време да си поема дъх. Питаш дали съм жив? Жив съм, доколкото може да е жив човек, който от три дни — видяха ми се три века — е на хляб и вода. Да, хляб и вода, татко Седрик! Кълна се в небето и във всички светии, от цели три дни насам по-добра храна не е минавала през гърлото ми и ако не беше божието провидение, нямаше да съм днес тук да ти разправям.
— Какво говориш, благородни Ателстън — каза Черния рицар. — Аз лично видях как свирепият тамплиер те повали към края на битката в Торкилстън и останах с впечатлението, пък и Уомба ми съобщи, че черепът ти бил разцепен чак до зъбите.
— Останал си с погрешно впечатление, господин рицарю — му отговори Ателстън, — а Уомба те е излъгал. Зъбите ми са наред, както ще проличи, когато седна да вечерям. Макар че на тамплиера не дължа благодарност — мечът му се завъртя в ръката му, понеже парирах удара с дръжката на здравия си боздуган, и той ме удари с плоската страна. Ако бях с желязната шапка, хич нямаше да го усетя и щях да отвърна с такъв удар, че нямаше да може да избяга. Но при това положение се строполих зашеметен наистина, но без никакви рани. Други и от единия, и от другия стан бяха повалени и избити върху ми, така че дойдох на себе си едва когато се видях в ковчег — за щастие открит, — поставен пред олтара на църквата в манастира „Свети Едмънд“. Започнах да кихам, да стена, после се събудих и се готвех да стана, когато клисарят и игуменът ужасени притичаха да видят какъв е този шум. Без съмнение те останаха много изненадани и никак не се възрадваха да видят оживял човека, чиито наследници се готвеха да станат. Поисках вино и те ми дадоха да пийна, но трябва да е било силно подправено, защото заспах още по-дълбоко от преди и се събудих дълги часове след това. Видях, че ръцете ми са цели повити, а краката вързани толкова здраво, че глезените още ме болят, като си спомня само. Беше съвършено тъмно — навярно съм бил в подземния затвор на проклетия им манастир, а по задушната, тежка и влажна миризма съдя, че сигурно е било и гробница. Взех да се чудя къде съм попаднал и каква съдба ме е сполетяла, когато вратата на подземието скръцна и влязоха двама монаси-мошеници. Помъчиха се да ме убедят, че съм в чистилището, но аз твърде добре познавам задъхания глас на абата. О, свети Йеремия! Колко различен бе тонът му, когато по-рано ми искаше още едно парче от бута! Гуляли сме с това куче от Коледа до Богоявление!
— Не бързай, благородни Ателстън — обърна се към него кралят, — поеми си дъх, разправи ни всичко спокойно. Дявол го взел, та такава история не е по-малко увлекателна от роман.
