— Може би, но кълна се в светия кръст в Бромхолм, нямаше и следа от роман в тази история! — възкликна Ателстън. — Ечемичен хляб и кана с вода — това намериха да ми дадат алчните негодници, които и баща ми, и аз самият отрупахме с богатства, когато нямаха нищо освен солена сланина и няколко крини жито, измъкнати от бедните крепостници с ласкателства срещу молитви. Гнездо от мръсни, неблагородни усойници — да дадат гол хляб и вода от рова на такъв покровител като мене! Ще ги изхвърля от гнездото им, та ако ще да ме отлъчат от църквата!
— Но в името на света Богородица, благородни Ателстън — прекъсна го Седрик, като хвана ръката на приятеля си, — как се измъкна от тази грозяща опасност? Смилиха ли се сърцата им?
— Да се смилят сърцата им! — повтори думите му Ателстън — Камъни топят ли се на слънце? Още щях да гния там, ако не бе настъпила някаква суматоха, която накара целия рояк да напусне кошера; шествието им тръгна към замъка, за да се гостят на погребалното ми пиршество, когато знаеха много добре как и къде съм жив погребан. Чух да пеят бавно погребални псалми, без дори да ми мине през ума, че тези псалми се пеят от почит към моята душа от хора, които подлагаха на глад тялото ми. Те тръгнаха, а аз дълго чаках някой да ми донесе храна. Нищо чудно — осакателият от подагра клисар толкова бе залисан в собствената си похапка, че забрави да се погрижи за моята. Най-после той пристигна, олюлявайки се и цял вмирисан на вино и подправки. Вкусната храна бе разтворила сърцето му, защото той ми остави малко баница с месо и шише вино, вместо голия хляб и водата, които ми даваха дотогава. Ядох, пих и се съвзех; сетне за мой още по-голям късмет клисарят, който си беше сръбнал твърде много, за да изпълнява както трябва длъжността си на тъмничар, заключи вратата, без да я затвори, така че тя остана открехната. Светлината, храната и виното събудиха моята изобретателност. Скобата, към която бяха прикрепени веригите ми, беше по- ръждясала, отколкото самият аз и разбойникът-игумен предполагахме. Дори желязото не можеше да не се разяде във влагата на онзи адски затвор.
— Поеми си дъх, благородни Ателстън — каза Ричард, — и похапни нещо, преди да продължиш страхотния си разказ.
— Да похапна! — възкликна Ателстън. — Днес вече пет пъти съм си похапвал. Все пак не бих се отказал от едно парченце от онази вкусна шунка. Моля те, добри ми господине, налей ми чаша вино, пълна догоре, както се полага.
Гостите все още зяпнали от изненада, пиха наздравица за възкръсналия домакин, който продължи разказа си. Сега той имаше много повече слушатели, отколкото в началото, защото Едит, след като се бе разпоредила за някои неща в замъка, бе последвала възкръсналия мъртвец в стаята на странниците, наред с толкова много гости, мъже и жени, колкото можеха да се сместят; докато други, натрупани по стълбището, чули-недочули разказа, го предаваха още по-изопачен на по-нискостоящите, които го разпространяваха сред простолюдието пред замъка в съвсем несъвместим с фактите вид. Ателстън продължи разказа си както следва:
— Като махнах веригата от вратата, аз се повлякох по стълбите, както може да се влече човек с белезници и изтощен от дълъг пост. След дълго лутане звуците на весела песен и припев ме доведоха до стаята, където благоверният клисар, ако нямате нищо против, четеше дяволска литургия с огромен, широкоплещест монах в сиви одежди, с рунтави вежди, който имаше много повече вид на крадец, отколкото на свещеник. Втурнах се вътре; в погребалните одеяния, с дрънчащи вериги приличах много повече на обитател на оня свят, отколкото на тоя. И двамата бяха като вцепенени от ужас. Но когато повалих клисаря с юмрук, другият, негов другар по чашка, замахна да ме удари с една огромна сопа.
— Това трябва да е нашият брат Тък, басирам се на графски откуп — забеляза Ричард, поглеждайки Айвънхоу.
— Ако ще, може да е дяволът — добави Ателстън. — За щастие, не ме улучи и като се приближих, за да се преборя с него, си плюх на петите. Не пропуснах случая да освободя собствените си пети с ключа на букаите, който висеше между, другите ключове на колана на клисаря. Мина ми през ум да му избия мозъка с ключовете, но сърцето ми се смили от благородност за баницата и шишето вино, което мошеникът ми бе дал, докато бях затворник. Затова само го наритах едно хубаво, оставих го на земята, пъхнах в джоба си малко печено месо и едно кожено шише с вино, с които двамата достопочтени братя се угощаваха, отидох в яхъра и на една странична ясла намерих най-добрия яздитен кон, който навярно бе отделен лично за светия игумен. Тръгнах за насам колкото бързо можеше да препуска животното — а където минех, всичко живо бягаше от мене, защото ме взимаха за призрак, още повече, че за да не ме разпознаят, бях покрил лицето си с качулката на мъртвец. Не биха ме допуснали да вляза в собствения си замък, ако не бях минал за помощник на един фокусник, който твърде много развеселява народа в двора на замъка, където хората са се събрали да честват погребението на господаря си. Слугата сигурно помисли, че съм предрешен да играя роля в пантомимата на фокусника и така ме пусна да вляза. После се открих само на майка си, хапнах набързо и веднага дойдох да те намеря, благородни ми приятелю.
— И ме намираш — отвърна Седрик, — готов да подхване смелите ви планове за чест и свобода. Казвам ти, по-благоприятна зора не ще изгрее, както зората, която сега изгрява за освобождението на благородния саксонски народ.
— Не ми говори за освобождението на когото и да било — рече Ателстън. — Добре, че отървах себе си. Много по съм склонен да накажа оня разбойник игумена. Ще увисне той от върха на замъка Кънингзбърг с расото и патрахила си. Пък, ако дебелият му труп не може да мине по тесните стълби, ще наредя да го изтеглят нагоре отвън.
— Но помисли за светия му сан, сине — обади се Едит.
— Помисли за тридневния ми пост — отвърна Ателстън. — Ще им взема кръвта на всичките. Фрон де Бьоф изгоря жив за по-малко провинение, а той добре хранеше пленниците си, само в последната яхния имаше прекалено много чесън. Но онези лицемери, неблагодарни роби, толкова често самопоканени ласкатели на моята трапеза, които не ми дадоха ни яхния, ни чесън — нито повече, нито по-малко, — за тях смърт, кълна се в Хенгист!
— Но папата, благородни ми приятелю… — възрази Седрик.
— По-дяволите, благородни ми приятелю — отвърна Ателстън. — Те ще умрат, и толкоз. Да бяха най- добрите монаси на земята, светът ще продължи да съществува и без тях.
— Срамота, благородни Ателстън — бе отговорът на Седрик. — Забрави такива мизерници и помисли за славното бъдеще, което се открива пред теб. Кажи на този нормански принц, Ричард Анжу, че колкото и да е лъвско сърцето му, той не може неоспорвано да заеме трона на Алфред, докато има жив потомък на Светия Изповедник.
— Какво! — извика Ателстън. — Този да не е благородният крал Ричард?
— Самият Ричард Плантагенет — отвърна Седрик. — Все пак няма защо да ти припомням, че идвайки тук като гост по своя воля, не бива нито да бъде обиждан, нито задържан като пленник: ти много добре знаеш задълженията си като домакин.
— Така е, бога ми — отвърна Ателстън, — а освен това и задълженията си като поданик. Сега от все сърце признавам васалната си зависимост.
— Сине — намеси се Едит, — помисли за кралските си права.
— Помисли за свободата на Англия, изродени принце! — възкликна Седрик.
— Майко, приятелю — обърна се към тях Ателстън, — престанете с укорите си! Малкото хляб и вода, и тъмницата невероятно много руши амбициите и аз се издигам от гроба по-мъдър, отколкото когато влязох в него. Половината от тези суетни глупости ми надъха коварният абат Волфрам, а сега съдете сами дали може да се вярва на такъв съветник. Откакто се захванахме с тези заговори, постоянно трябваше набързо да отпътувам, страдах от лошо храносмилане, колко пъти съм бил контузен, удрян, после затвор, гладуване. Освен, това тези заговори само ще завършат с убийството на няколко хиляди мирни хорица. Казвам ти, ще бъда крал в собствените си имения и никъде другаде. И първото ми дело като властител ще бъде да обеся абата.
— А повереницата ми Роуина — попита Седрик, — надявам се, че нямаш намерение да я изоставиш.
— Татко Седрик, бъди разумен — отвърна Ателстън. — Лейди Роуина не държи на мене. Тя обича малкия пръст на ръкавицата на родственика ми Уилфред повече от цялата моя особа. Ето, и тя е тук, готова да признае. Не, не се черви, Роуина. Няма нищо срамно да обичаш един левент рицар повече от един провинциален франклин. Нито пък се смей, защото със саван и измършавяло, отслабнало лице шега не бива.
