Моля, ако не можеш да се въздържиш да не се смееш, ще ти намеря по-добра шега. Дай ми ръката си, по- скоро, подай ми ръката си, искам я чисто по приятелски. Ето, братовчеде Уилфред от Айвънхоу, в твоя полза се отказвам… Я гледай ти! Кълна се в свети Дънстън, братовчед ми Уилфред е изчезнал! Ако постенето не е заслепило очите ми, уверен съм, че го видях да стои там до преди малко.
Сега всички се озърнаха и взеха да питат за Айвънхоу. Но той бе изчезнал. Най-после узнаха, че някакъв евреин бил дошъл да го търси; и че след кратък разговор той повикал Гърт, заръчал му да вземе оръжието му и напуснал замъка.
— Красива братовчедке — обърна се Ателстън към Роуина, — ако можех да вярвам, че това внезапно изчезване на Айвънхоу е причинено от действително важни, уважителни причини, аз самият бих подновил…
Но Роуина още щом той пусна ръката й, когато забеляза, че Айвънхоу го няма, се почувствува в извънредно неловко положение и използува първия удобен случай, за да се измъкне от стаята.
— Действително от всички животни, като изключим монаси и абати, най-малко може да се вярва на жените. Да стана неверник, ако не очаквах тя да ми благодари, пък дори да ме целуне. Тези проклети погребални одежди трябва наистина да са омагьосани, всеки бяга от мене. Към теб се обръщам благородни, крал Ричард, за да приемеш клетвата ми за вярност, която като васал…
Но крал Ричард също го нямаше и никой не знаеше къде е отишъл. Най-сетне се научиха, че бързо слязъл в двора, повикал евреина, който говорил с Айвънхоу, и след кратък разговор заповядал веднага да доведат коня му, метнал се на него, накарал евреина да се качи на друг и поел с такава бързина, че според Уомба, вратът на евреина скоро и пет пари нямало да струва.
— Кълна се в най-святото си! — каза Ателстън. — Няма Съмнение, че в мое отсъствие Зернбок е завладял замъка ми. Връщам се в погребалните си дрехи, пленник, възвърнал се от самия гроб и когото заговоря, изчезва, щом чуе гласа ми! Но с приказки не се оправя работата. Хайде, приятели мои, поне тия, които са останали тук, последвайте ме в банкетната зала, за да не изчезнат още хора измежду нас. Надявам се, че все още ще видим достатъчно богата трапеза, каквато подобава за погребението на благородник от стар саксонски род. А забавим ли се повечко, току-виж, дяволът отнесъл вечерята.
ГЛАВА XLIII
Действието сега се връща пред замъка или прецепторията на Темпълстоу около часа, когато щеше да бъде хвърлен кървавият жребий за живота или смъртта на Ребека. Цареше голямо оживление, сякаш жителите от цялата околност се бяха стекли тук за тържественото освещаване на някоя църква или за някое селско празненство. Обаче голямата жажда за кръвопролитни зрелища, свързани със смъртна опасност, не е присъща само на онези тъмни епохи, макар че при подобните на гладиаторските игри двубои и при общия турнир бяха свикнали да гледат как загиват юначни мъже в кървави схватки с противника. Дори в наши дни, когато моралът е по-издигнат, една екзекуция, боксов мач, един бунт или някое събрание на радикали- реформатори може при не малка опасност за самите тях да събере огромна тълпа от зрители, които при друг случай биха се заинтересували само да разберат какви мерки ще се вземат или дали героите на деня, казано на героичния език на въстаналите шивачи, са „кремъци“ или „бунища“211.
Ето защо огромна тълпа от хора бяха устремили поглед към портата на прецепторията в Темпълстоу, за да видят шествието. А около арената на същата прецептория се бе събрала още по-голяма тълпа. Това заградено пространство наблизо представляваше гладък терен, който бе грижливо изравнен, за да се водят там бойни упражнения и рицарски игри. Разположено бе на склона на едно малко възвишение; наоколо бяха направили ограда и тъй като тамплиерите с охота канеха зрителите, за да покажат умението си в рицарските турнири, бяха издигнали много трибуни и поставили пейки.
Сега в източния му край бе издигнат трон на Великия магистър, около който имаше няколко хубави кресла за прецепторите и рицарите от ордена. Над тях се развяваше свещеният пряпорец, наречен „Le Beau Seant“, който бе емблема, както и боен вик на рицарите тамплиери.
На отсрещния край на арената имаше клада от дърва, наредени около един стълб така, че жертвата да може да влезе в този кръг на смъртта, като я вържат предварително с висящи от стълба вериги. До този уред на смъртта стояха четирима роби-негри, по онова време почти неизвестни в Европа, които с черния си цвят и африканските черти на лицето всяваха ужас сред множеството, което ги смяташе за дяволи, отдадени на сатанинските си занимания. Тези мъже се помръдваха само от време на време по нареждане на единия от тях, който изглежда, беше главатарят им, за да понаместят и подредят отново приготвените дърва. Те не поглеждаха хората наоколо. Всъщност човек би казал, че въобще не чувстваха присъствието им, всецяло погълнати в изпълнението на страховития си дълг. Когато приказваха помежду си, издутите им устни се разтягаха и блясваха белите им зъби, сякаш те се хилеха при мисълта за предстоящата трагедия. Ето защо изплашените хора не можеха да не повярват, че те действително са дяволи, постоянните спътници на вещицата, с които тя бе общувала и които с настъпването на последния й час чакаха да участвуват и в изпълнението на страшното й наказание. Хората си шушукаха и разправяха за всички подвизи, които сатаната бил извършил през това пълно със събития и нещастия време и, разбира се, му приписваха повече успехи, отколкото всъщност имаше.
— Не си ли чул, дядо Денет, как дяволът задигнал големия саксонски таи Ателстън от Кънингзбърг? — попита един прост селянин, обръщайки се към един старец.
— Да, но с божията благословия и с благословията на свети Дънстън той го върнал обратно.
— Как така? — попита едни пъргав момък, облечен в зелена, извезана със сърма дреха, зад когото вървеше здрав младеж, понесъл на гърба си арфа ясно указание за професията му. Той явно не бе обикновен менестрел, защото освен разкошната бродерия по дрехата му, около врата си носеше сребърен гердан, на който висеше ключът за настройване на арфата. На дясната му ръка имаше сребърна плочка, но вместо традиционния герб на благородното семейство, на което принадлежи, на неговата бе гравирано само „Шерууд“.
— Какво означава това? — рече веселият менестрел, намесвайки се в разговора на селяните. — Дойдох да търся тема, за — да си съчиня песен, но кълна се в света Богородица, бих се радвал да намеря две.
— Твърди се със сигурност — заяви по-старият селянин, — че след като Ателстън от Кънингзбърг бил мъртъв четири седмици…
— Изключено е — прекъсна го менестрелът. — Видях го жив на турнира в Ашби де ла Зуш.
— Мъртъв беше обаче или пренесен другаде духом — обади се по-младият селянин, — защото чух как монасите от манастира „Св. Едмънд“ пеят погребални химни за него. Нещо повече, в замъка го жалееха и имаше богато погребално угощение, на което щях да отида и аз, ако не беше Мейбъл Паркинс, която…
— Да, Ателстън беше мъртъв — поклати глава старикът, — и още по-жалко, защото старата саксонска кръв…
— Но какво стана с разказа ти? — прекъсна го менестрелът нетърпеливо.
— Да, да, я ни разправете какво е станало — добави един здравеняк монах, застанал до тях, облегнат на един прът, който беше нещо средно между гегата на поклонник и сопа и навярно служеше и за едното, и за другото според случая, — казвайте по-скоро, че нямаме време за губене — продължи якият
