би трябвало да се заклева, като се има пред вид, че противникът му е неверник и няма правото да полага клетва.
За голяма радост на Алберт това обяснение задоволи Великия магистър, защото хитрият рицар бе предвидил, че ще бъде извънредно трудно или по-скоро невъзможно да убеди Брайън де Боа Жилбер да даде такава клетва пред насъбралата се тълпа и бе измислил този предлог, за да му спести това неприятно задължение.
Великият магистър прие извинението на Малвоазен и заповяда на вестителя да излезе напред. Отново екнаха фанфарите и един херолд пристъпи няколко крачки и провъзгласи на висок глас:
— Чуйте, чуйте, чуйте! Тук стои храбрият рицар Брайън де Боа Жилбер, готов да се бие в единоборство с кой да е рицар от благородна кръв, който е съгласен да защити делото на еврейката Ребека; на нея й бе позволено и определено разрешаването на спора чрез божи съд да стане посредством защитник в единоборството, пред вид законното й право да не се явява лично поради пола си. На такъв — защитник тук присъстващият пресвети и доблестен Велик магистър дава хубава арена и равни условия по отношение на слънцето и вятъра и на всичко друго, свързано с един справедлив двубой.
Отново засвириха тръбите и настъпи доста продължителна гробна тишина.
— За подсъдимата не се явява никакъв защитник — каза Великия магистър. — Иди при нея, вестителю, и я питай дали очаква някой да се сражава за нейната кауза.
Херолд отиде при стола, на който седеше Ребека. И Боа Жилбер внезапно обърна главата на коня си към другия край на арената, въпреки възраженията на Малвоазен и Мон-Фиче, и се намери до стола на Ребека едновременно с вестителя.
— Редно ли е и Според правилата на двубоя ли е? — попита Малвоазен, поглеждайки към Великия магистър.
— Редно е, Алберт де Малвоазен — отвърна Боманоар, — защото при този божи съд нямаме право да забраним на страните да водят разговори, които най-добре биха способствали да се разкрие истината около спора им.
В това време херолдът се обърна към Ребека със следните думи:
— Девойко, почтеният и пресвети Велик магистър ти заповядва да кажеш дали имаш защитник, който днес ще се бие за тебе, или се предаваш като човек, справедливо осъден на заслужена смърт?
— Кажи на Великия магистър — отвърна Ребека, — че поддържам своята невинност и не се признавам за справедливо осъдена, за да не падне върху самата мен вината за моята смърт. Кажи му, че държа да ми се даде отсрочка, каквато се предвижда по неговите правила, за да видя дали господ, който използува моменти на крайни изпитания, за да помогне на човека, ще ми изпрати спасител. А когато изтече крайният срок, да бъде святата му воля!
Вестителят се оттегли, за да предаде отговора й на Великия магистър.
— Пазил ни бог — каза Лукъс Боманоар, — евреин или езичник да ни обвини в несправедливост! Ще чакаме да видим дали ще дойде защитник за тази нещастница, докато сенките почнат да падат от запад на изток. Когато денят нарасне дотам, тя нека се готви за смъртта си.
Вестителят съобщи на Ребека думите на Великия магистър. Тя покорно наведе глава, скръсти ръце и обърна очи нагоре, сякаш очакваше свише да получи помощ, каквато едва ли можеше да й окажат хората. В настъпилото страшно мълчание тя чу гласа на Боа Жилбер. Той едва шепнеше, но тя се стресна още повече, отколкото от зова на херолда.
— Ребека — промълви тамплиерът, — чуваш ли ме?
— Нямам какво да деля с жесток и коравосърдечен човек като теб! — отвърна нещастната девойка.
— Добре, но разбираш ли какво ти говоря? — попита я тамплиерът. — Защото собственият ми глас ме плаши. Едва си давам сметка къде сме и защо са ни докарали тук. Тази арена, този стол, тези дърва — знам с каква цел са поставени и все пак ми изглеждат като нещо недействително — страхотна картина на едно видение, което ужасява съзнанието ми с отвратителни фантазии, но не убеждава разума ми.
— Умът и сетивата ми не ме лъжат — отвърна Ребека — и ми говорят, че дървата са предназначени да изгорят тленното ми тяло и да проправят мъчителен, но кратък път към един по-добър свят.
— Сънища са това Ребека, мечти — отговори тамплиерът, — празни видения, които дори вашите садукеи213 в мъдростта си отричат. Чуй ме, Ребека — продължи той, като се оживи, — ти имаш по-голям шанс да заживееш свободен живот, отколкото предполагат ония мошеници и онзи престарял глупак. Качи се зад мен на коня ми, на Замор, чудния кон, който никога не е изневерявал на ездача си. Спечелих го от султана на Трапезунд, когато се сражавахме в двубой. Казвам ти, качи се зад мен. Само след един час ще сме оставили далеч зад себе си и гонения, и преследване — пред теб се открива нов свят на удоволствия, а пред мен славно бъдеще. Нека изрекат присъдата, която презирам, и нека заличат името на Боа Жилбер от списъка на монасите-роби! С кръв ще измия всякакво петно, с което биха посмели да опетнят семейния ми герб.
— Махай се оттук, изкусителю! — рече Ребека. — Дори в това крайно изпитание не можеш да ме отклониш от гроба ми. Както съм заградена сега от всички страни с врагове, тебе смятам за най-върлия си, най-опасния си враг. Махай се, ради бога!
Алберт Малвоазен, разтревожен от продължителния им разговор, изгуби търпение и отиде към тях да го прекъсне.
— Девойката призна ли вината си — попита той Боа Жилбер, — или е още все тъй упорита?
— Тя е наистина упорита! — каза Боа Жилбер.
— Тогава ще трябва да заемеш предишното си място, благородни брате — каза му Малвоазен, — където да изчакаш края на церемонията. Сенките вече се менят по лицето на слънчевия часовник. Хайде, храбри ни Боа Жилбер, ела, ти, който си надеждата на светия ни орден и в скоро време — негова глава.
Докато му говореше с успокоителен тон, той бе поставил ръката си на поводите на рицаря, сякаш за да го заведе обратно към мястото му.
— Неверни мошенико! Защо посягаш към поводите ми? — викна Боа Жилбер ядовито. И като се отскубна от другаря си, отиде на другия край на арената.
— Още има дух в него — каза Малвоазен настрана на Мон-Фиче, — стига да е добре насочен. Но като гръцкия огън той изгаря каквото се допре до него.
Съдиите вече бяха се бавили два часа на арената в напразно очакване на защитник.
— Причината е много ясна, като се има пред вид, че е еврейка — рече отец Тък, — и все пак, кълна се в ордена си грехота е едно толкова младо и красиво създание да загине, без никой да вдигне ръка в негова защита! Ако ще десет пъти да е магьосница, стига да е поне мъничко християнка, сопата ми щеше да извести дванадесет часа по желязната шапка на оня свиреп тамплиер, преди да се измъкне той току- тъй.
Обаче грамадното болшинство от присъстващите не вярваха, че някой ще се яви да защити една обвинена в магьосничество еврейка. Подтикнати от Малвоазен, рицарите взеха да си шушукат, че е вече време залогът на Ребека да се смята за загубен. В този момент на полето се показа рицар, който пришпорваше коня си, за да стигне колкото се може по-скоро на арената. Стотици гласове викнаха едновременно: „Защитник иде! Защитник!“ И въпреки предразсъдъците на зрителите всички нададоха вик, когато рицарят влезе в арената. Но щом го погледнаха повторно, загубиха надеждата, която навременното му пристигане бе събудило. Конят му, който в продължение на много мили бе препускал с все сили, едва ли не се олюляваше от умора, а ездачът, колкото и неустрашимо да се бе появил в арената, било от слабост, било от изтощение, едва се държеше на седлото.
Призован от херолда да каже името си, от какъв ранг е и с каква цел идва, неизвестният рицар отговори смело и непоколебимо:
— Аз съм добър, благороден рицар и дойдох да подкрепя с копие и меч справедливата и законна кауза на тази девойка, Ребека, дъщеря на Исак от Йорк; да поддържам, че издадената срещу нея смъртна присъда е лишена от правда и да изоблича сър Брайън де Боа Жилбер като предател, убиец и лъжец, което ще докажа на тази арена, като се срещнем в двубой, с божия помощ, с помощта на светата Дева и на свети Георги, храбрия рицар.
— Непознатият трябва първо да докаже, че е добър рицар — каза Малвоазен, — че произхожда от благородно потекло. Храмът не пуска защитниците си срещу безименни хора.
— Името ми — отвърна рицарят, като вдигна шлема си, — е по-добре известно, потеклото ми по-чисто,
