съпротивлявай напразно. Ръката ти е в устата на лъва.
— Ще се оплача в Рим от тебе — отвърна Великия магистър, — задето посягаш на неприкосновеността и привилегиите на нашия орден.
— Така да бъде — рече кралят, — но ако ти е мил животът, недей ме обвинява сега в посегателство. Разтури съвета на рицарския си орден и замини с последователите си за някоя съседна прецептория, ако можеш да намериш такава, която да не е център на противодържавни заговори срещу краля и Англия. Или ако щеш, остани да се радваш на гостоприемството ни и да видиш какво е нашето правосъдие.
— Да бъда гост в дом, където би следвало да съм господар? — извика тамплиерът. — Никога! Свещеници, запейте псалма Quare fremuerunt gentes219! Рицари, оръженосци и последователи на Светия храм, пригответе се да следвате знамето Le Beau Seant!
В думите на Великия магистър звучеше достойнство, което можеше да се мери дори с достойнството на самия английски крал, и той успя да вдъхне кураж сред смаяните си последователи. Те се събраха около него, като овце около овчарско куче, когато чуят да вие вълк. У тях нямаше боязливостта на изплашено стадо. Имаше предизвикателно смръщени чела, а погледите им издаваха враждебността, която не смееха да изкажат. Те се строиха в дълга редица, в която белите мантии на рицарите се открояваха от тъмното облекло на прислужниците им като черен облак с по-светли краища. Тълпата, сред която се бе надигнал вик на неодобрение, сега млъкна, мълчаливо загледа внушителния, опитен боен отряд, който тъй непредпазливо бе оскърбила, и се отдръпна назад.
Когато видя, че събраните тамплиери са се спрели, граф Есекс заби шпори в коня си и взе да препуска напред-назад, да строява последователите си, за да има кого да противопостави на един толкова страшен враг. Само Ричард като че истински се радваше на създаденото от присъствието му опасно положение. Сега той яздеше бавно пред тамплиери-те и викна с все сила:
— Какво значи това, господа! Сред толкова храбри рицари няма ли да се намери един, който ще се осмели да счупи копие срещу Ричард? Господа тамплиери, дамите ви трябва да са почернели от слънцето220, ако не заслужават да строшите за тях копието си!
— Братята на Храма — обясни Великия магистър, повеждайки коня си пред отряда, — не се сражават по такива празни, светски поводи. Дори с тебе, Ричард Английски, няма да допусна в мое присъствие тамплиер да кръстоса копието си. Папата и принцовете на Европа ще разрешат нашия спор и ще кажат дали добре е сторил един християнски принц, като е подкрепил каузата, която ти днес подкрепи. Ако никой не ни нападне, ще си отидем, без да нападаме никого. На твоето чувство за чест предоставяме оръжието и домашните принадлежности в прецепторията, а на съвестта ти нека легне скандалът и обидата, която ти днес нанесе на християнската вяра.
Сетне, без да дочака отговор, Великия магистър даде сигнал за тръгване. Тръбите подеха един жив марш с ориенталска мелодия, който беше обикновения сигнал за настъпление. Те промениха строя си и вместо в редица, образуваха колона и потеглиха бавно напред с най-бавния ход на конете, сякаш за да покажат, че се оттеглят в изпълнение на заповедта на Великия магистър, а не от страх пред превишаващите ги неприятелски сили.
— В името на сияйното чело на света Богородица! — извика крал Ричард. — Колко жалко, че тези тамплиери не са верни, колкото са дисциплинирани и храбри.
Като страхливо куче, което залайва едва когато вече се вижда гърбът на този, когото иска да нападне, тълпата нададе слаби викове, когато последните бойци от отряда на тамплиерите напуснаха арената.
По време на суматохата около отстъплението на тамплиерите Ребека нищо не чу и не видя. След дългия низ от променливи събития, станали около нея, в толкова кратко време, тя лежеше в прегръдките на престарелия си баща замаяна и почти безчувствена. Най-после една дума на баща й я накара да се окопити.
— Да вървим, мила дъще — каза баща й, — възвърнато мое съкровище, да вървим да се хвърлим в краката на добрия момък.
— Не — отвърна Ребека. — О, не, не, не. Не бива точно сега да се осмеля да му говоря. Уви! Бих казала повече, отколкото… Не, татко, хайде веднага да напуснем това зловещо място.
— Но дъще — възрази Исак, — как ще оставим човека, който като истински юнак излезе с копие и щит и изложи собствения си живот, за да те избави! При това принадлежиш на народ, чужд нему и на неговите близки… Такава услуга иска благодарност и признание.
— Така е, така е, признавам я с най-голяма благодарност, с най-голяма почтителност — рече Ребека, — и още по-добре ще му изкажем… Но не сега, в името на любимата ти Рахил, татко, изпълни молбата ми… не сега!
— Но разбери — все още настояваше Исак, — ще ни сметнат за по-неблагодарни от кучета!
— Нали виждаш, скъпи ми татко, че крал Ричард е тук и че…
— Вярно, моя превъзходна, моя премъдра Ребека! Да бягаме, да бягаме оттук! Както се е завърнал току-що от Палестина, а, казват, и от затвор, ще му трябват пари. Ако ли пък му липсва довод да ми ги изиска, може за такъв да послужи малката ми сделка с брат му Джон. Да бягаме оттук, да бягаме!
Карайки на свой ред дъщеря си да бърза, той я изведе от арената и с едно превозно средство, което предварително бе осигурил, благополучно я откара в къщата на равина Натан.
Когато еврейката, чиято съдба бе събуждала толкова жив интерес през целия ден, се оттегли незабелязано, вниманието на всички се прехвърли на Черния рицар. Въздухът екна от възгласи: „Да живее Ричард Лъвското сърце, долу тамплиерите узурпатори!“
— Въпреки тези устни уверения за вярност — забеляза Айвънхоу на граф Есекс — добре стана, че кралят взе предпазни мерки и те доведе тук, благородни графе, с толкова много от верните ти последователи.
Графът се усмихна и поклати глава.
— Храбри ми Айвънхоу — рече той, — толкова ли познаваш господаря ни, та допускаш, че е взел мъдри предпазни мерки! Като се научих, че принц Джон правел приготовления в Йорк, аз се отправих за там и по пътя срещнах крал Ричард, който като същински странстващ рицар в пълен галоп препускаше към Темпълстоу, за да участвува сам, без ничия помощ, в приключението на тамплиера и еврейката. Придружих го с хората си почти мимо волята му.
— А какви са новините от Йорк, храбри графе? — попита го Айвънхоу. — Там ли ще ни дочакат въстаниците?
— Колкото декемврийският сняг ще дочака юлското слънце — отвърна графът. — Те се разпръсват. И не друг, а самият принц Джон дойде да ни съобщи новината.
— Предател такъв! Неблагодарен, нахален предател! — възкликна Айвънхоу. — Ричард не му ли заповяда да се оттегли от обществения живот?
— А той го прие, като че ли се срещат след лов — отвърна графът. — После посочи мене и моите бойци и каза: „Както виждаш, брате, при мен има раздразнени мъже; най-добре иди при майка ни, предай й синовната ми обич и стой при нея, докато се успокоят духовете“.
— И нищо друго не му каза? — попита Айвънхоу. — Не би ли казал човек, че този принц с милосърдието си просто насърчава хората да стават предатели?
— Също както може да се каже, че който се залавя да се бие в двубой, преди да е напълно оздравяла тежката му рана, просто се предлага на смъртта — отговори графът.
— Нека ти бъде простена шегата, графе — каза Айвънхоу. — Но имай пред вид, че аз излагах само собствения си живот на опасност, а Ричард — добруването на царството си.
— Който се отнася небрежно към собствените си интереси, рядко се замисля много за интересите на останалите — отвърна Есекс. — Но да побързаме към замъка, защото Ричард, макар че прости на главния съзаклятник, си е наумил да накаже някои от по-маловажните заговорници.
От безпристрастните проучвания на станалите тогава събития, които са най-подробно описани в Уордърския ръкопис се научаваме, че Морис де Брейси избягал отвъд морето и постъпил на служба у Филип Французки, докато Филип де Малвоазен и брат му Алберт, прецепторът на Темпълстоу, били екзекутирани, макар Уолдемар Фицърс, душата на съзаклятието, да се отървал с изгнание; а принц Джон, в чийто интерес започнало съзаклятието, дори не бил упрекнат от добродушния си брат. Никой обаче не съжаляваше за съдбата на двамата Малвоазен, които с безброй лъжи, жестокости и насилия напълно бяха заслужили смъртта си. Наскоро след божия съд, Седрик Саксонеца бе призован в двора на Ричард, който тогава
